Решение № 7976 от 30.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7976 гр. София, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: А.И.И при участието на секретаря К. Д. Н.А като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20231110158078 по описа за 2023 година

П. Д. К. е предявил срещу „С.К.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 25 лева, частично от 240 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 621220 от 25.06.2020 г.

Ищецът твърди, че на 25.06.2020 г. е сключил Договор за потребителски кредит № 621220 с ответника за предоставяне в заем на сума в размер на 800 лева. Излага, че му е била начислена неустойка в размер на 216 лева за непредоставяне на обезпечение по кредита. Излага, че уговореният ГПР е в размер на 42,58%, а годишният лихвен процент 36%. Ищецът бил погасил изцяло сумата по договора в общ размер на 1040 лева. Намира договора за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК (на потребителя не е предоставена преддоговорна информация), чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (посочен е размер на ГПР, надхвърлящ максимално допустимия и нереално прилаганият), чл. 19, ал. 4 ЗПК, като не е било налице валидно изразено съгласие от потребителя за сключването му, както и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, евентуално на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, евентуално на основание чл. 146 ЗЗП. Излага съображения за нищожност и неравноправност на клаузата за неустойка на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Намира, че клаузите в договора не са формулирани ясно. В условията на евентуалност сочи, че са нищожни и отделни клаузи от договора, определящи по-висок размер на възнаградителната лихва от законово предвидения (протИ.речащи на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК).

Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Сочи, че процесният договор е сключен при условията на ЗПФУР, като в същия било уговорено начисляването на неустойка при неизпълнение задължения на потребителя. Излага, че сключването на договора е инициирано от ищеца, същият е попълнил заявление за кандидатстване, били са му изпратени договор, погасителен план, СЕФ, които ищецът е приел и съответно получил 1 исканата сума. Намира, че уговорената неустойка е действителна и не излиза извън присъщите ѝ функции и цели.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че е платил процесната сума, а в тежест на ответника – че е било налице основанието за плащането ѝ.

О т Договор за потребителски кредит № 621220 о т 25.06.2020 г. се установява, че ответното дружество е предоставило в заем на ищеца сума в размер на 800 лева за срок от 30 дни. Видно от представения договор заемът е предоставен при лихвен процент от 36 % и ГПР от 42,58 %. Общата сума, дължима от потребителя, е в размер на 824 лева. Съгласно чл.

13, ал. 1 от договора е уговорено в 3-дневен срок договорът да бъде обезпечен с поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 24, ал. 1 от договора при непредоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В Погасителен план към договора е посочено, че неустойката е в размер на 216 лева, а лихвата – на 24 лева.

Ищецът има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2 ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.

Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.

Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия жИ.т. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.

Процесната клауза от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за недадено обезпечение съдът намира за нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидатзаемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява 2 кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателяпотребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Към това следва да се добави и съображението, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като предвижда необходимост от изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на обезпечение) не произтичат каквито и да било вреди. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което протИ.речи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението. Налице е както протИ.речие с нормите на закона, така и въведен с договора механизъм за неговото заобикаляне, поради което клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна поради нейната неравноправност и неустойка не се дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът е допуснал по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза, която е посочила, че съгласно Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от разстояние № 621220/25.06.2020 г. кредиторът „Стик-Кредит“ АД е предоставил на потребителя П. Д. К. потребителски кредит под формата на паричен заем с максимално разрешен лимит по кредитната линия 800 лв. Сумата е предоставена на датата на договора - 25.06.2020 г. Като банково плащане по кредита при кредитора на 10.07.2020 г. е осчетоводена сума в общ размер на 866 лв. С изплатената сума са погасени: сума за главница в размер на 800 лв., сума за лихва в размер на 12 лв., сума за неустойка в размер на 54 лв. Експертизата е провела две изчисления за ГПР: вариант 1 с включени в изчислението главница - 800 лв., лихва - 24 лв. и неустойка - 216 лв. по приетия от страните погасителен план, като при това изчисление с включена в изчислението за ГПР сумата от 1040 лв. като погашение по главница, лихва и неустойка, изчисленият размер на коефициента е 2334% годишно; вариант 2 с включени в изчислението главница - 800 лв. и лихва - 24 лв., така както е извършено при ответното дружество-кредитор, като изчисленият размер на коефициента е 43% годишно. Експертизата изчислява реализирана доходност на кредитора, 3 изчислявана с аналогична формула на изчислението на ГПР, при осчетоводеното плащане от 866 лв., в размер на 162% годишно.

Не се спори, че ищецът не е осигурил някое от предвидените по договора обезпечения, както и че е начислена неустойка по чл. 24, ал. 1 от договора, с което предвидения ГПР се е повишил многократно. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор, сключен с ищцата, са предвидени допускания, използвани при изчисляване на ГПР, но по същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се получил, при включване на размера на неустойката в размера му. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен праг, поради което договорът е в протИ.речие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в договора се явяват протИ.речия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът счита, че вземането, определено като неустойка, е именно онова вземане, което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че още към момента на подписване на договора клаузата, с която се определя неустойката по чл. 24, ал.

1 от договора, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля закона. Ето защо съдът счита, че следва да се приеме, че клаузата за неустойка се явява нищожна поради протИ.речие с императивни законови разпоредби на ЗПК, поради което и платената сума е била недължима и подлежи на възстановяване от ответника.

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищцата.

Изложеното е достатъчно за извод, че процесните суми не се дължат и че предявеният иск е основателен на първото от предявените основания – нищожност поради притИ.речие със закона на клаузата за неустойка. Следва да се обърне внимание, че недействителността на тази клауза не влече след себе си нищожност на целия договор. Съобразявайки изводите на ССчЕ съдът намира, че от платената сума в общ размер на 866 лева следва да се приспаднат дължимите суми за главница от 800 лева и договорна лихва от 12 лева, доколкото в договора е предвидено заплащането договорно възнаграждение, което представлява печалбата на кредитора за ползването на паричната сума, дадена в заем на длъжника, като 4 възнаградителната лихва се дължи през време на действие на договора и доколкото ползването на отпуснатата в заем на длъжника сума продължава. Получава се недължимо платена сума в размер на 54 лева. С протоколно определение от 02.04.2024 г. съдът е допуснал увеличение на размера на предявения иск, като е посочил, че същият следва да се счита предявен за сумата от 66 лева, което е пълният и окончателен размер на иска . С оглед изложеното искът следва да бъде уважен до размера от 54 лева.