Решение № 3729 от 03.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3729 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20261100501760 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Същото е образувано по въззивна жалба на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – юрк. Д.И. срещу решение № 21023/18.11.2025 г. на СРС, 43 състав, постановено по гр.д. 36 428/2025 г., с което са отхвърлени исковете на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу М. А. М. за признаване за установено, че същият дължи сумата 521, 61 лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски договор, за сумата от 56, 34 лв. – договорна лихва за периода 25.05.2024 г. – 25.10.2024 г., както и сумата 60, 81 лв. - обезщетение за забава за периода 25.05.2024 г. – 06.11.2024 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 68524/24 г. на СРС, 43 състав. В жалбата са наведени твърдения за неправилен извод на СРС, че извършеното в хода на производството плащане в паралелното изпълнително производство се ползва с погасителен ефект и е съобразено като обстоятелство по смисъла на чл. 235 ал. 3 от ГПК.

При тези съображения е заявено искане за отмяна на съдебното решение на СРС като бъде постановено ново, с което исковете бъдат уважени 1 изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника в първоинстанционното производство М. А. М., в който се навеждат съображения относно правилността на обжалвания съдебен акт и искане за неговото потвърждаване.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово и местно компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Видно от ангажираните по делото доказателства, исковото производство пред СРС е по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ал.1 от ГПК след проведено заповедно производство по чл. 417 от ГПК. Исковете са заявени в указания в нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок. Предметът на исковата претенция, заявен в исковото производство е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 417 от ГПК. Депозираното възражение от страна на длъжника в заповедното производство е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предвид което заявените искове са процесуално допустими.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

Предмет на производството е облигационна претенция на кредитор за дължими суми по договор за потребителски кредит.

Дефинитивната разпоредба на чл. 9 ал.1 от ЗПК определя договора за п о т р е б и т е л с к и кредит като договор, въз основа на к о й т о кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Предвид легалното определение, разкриващо характерните белези на този тип договори, главницата по него съставлява паричната сума, предоставена на кредитополучателя под формата 2 на заем. Видно от сключения между страните в настоящото производство договор, предоставената сума в заем е в размер на 521, 61 лв.

Видно от данните по делото по повод договора за кредит е сключен и договор за застраховка с оглед възможността по чл. 7.2.2 от договора за кредит.

Дефинитивната разпоредба на §1.1 от ДР на ЗПК, съставляваща директна рецепция и транспониране на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО н а ЕП и на Съвета от 23 .04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета определя, че общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

С оглед изясненото съдържание на понятието „общ разход по кредита”, следва да се приеме, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, б.

„и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит /решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С714/22/. Соченото решение на СЕС установява и задължително тълкуване на чл. 10 § 2, б. ”ж” и чл. 23 от Директива 2008/48 в смисъл, че когато в договор 3 за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

В процесния договор за потребителски кредит в размера на ГПР не е включена сумата, представляваща застрахователна премия по договора, но същата, както беше изяснено в рамките на настоящото решение представлявава част от „общия разход по кредита” и следва да се включват в н е г о . Съобразно словесната конфигурация на чл. 19 от договора за потребителски кредит, сключването на застраховка респ. заплащането на застрахователна премия е с незадължителен характер и привидно сочи, че не е условие за отпускане на кредита. Същото обаче се опровергава с оглед ангажираните от ищеца, настоящ жалбоподател писмени доказателства, преценени в тяхната съвкупност. Преддоговорната информация към договора за застраховка е подписана респ. доведена до знанието на кредитополучателя на 23.04.2024 г., на която дата е сключен самият договор за кредит и застрахователния договор, по който ищецът – кредитодател действа като застрахователен посредник - агент на застрахователя, съобразно преддоговорната информация към застрахователния договор, поради което по естеството си цели прикриване на част от възнаграждението за кредитора по начин, че то да не попадне в обхвата на „общия разход по кредита на потребителя“ по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно да не бъде включено в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Резултатът от тази дейност е заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото при отчитане на размера на застрахователната премия, то ГПР очевидно би бил по-висок от посочения в договора процент от 41, 72 %.

В обобщение на горните съображения, п осоченият в договора стойност на ГПР не отговаря на действителния му размер, а е по-висок. Невключването в изчисляването на ГПР по реда на чл. 19, ал. 2 ЗПК на застрахователната премия е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Санкцията при констатираното нарушение е уредена в чл. 23 ЗПК – недължимост на разхода респ. лихвите, се дължи чистата стойност на главницата. Съставът на СРС е достигнал до идентичен извод, но е отхвърлил 4 претенцията на ищеца и за главница като е отчел, че в хода на паралелно развиващото се изпълнително производство сумата е събрана по принудителен ред, който извод на СРС не може да бъде споделен от настоящия съдебен състав.

Съобразно задължителните указания, дадени с т. 9 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Това е така, защото при съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство искът за установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че ищцовата претенция досежно главницата е основателна респ. в останалата си част е неоснователна.

Предвид частичното несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС в частта досежно претенцията за главница следва да бъде отменено като бъде постановено друго, с което бъде признато за установено нейната дължимост.

При този изход на спора следва да бъде ревизирано решението на СРС и в частта относно разноските. На въззивника -ищец се следват разноски в заповедното производство в размер на 61, 24 лв. т.е. следва да бъде присъдена допълнителна сума, над присъдената с решението на СРС, в размер на 2, 65 лв., чието еврово изражение възлиза на 1, 35 евро. На въззивника -ищец се следват разноски в производството пред СРС в размер на 624, 70 лв. т.е. следва да бъде присъдена допълнителна сума, над присъдената с решението на СРС, в размер на 183, 32 лв., чието еврово изражение възлиза на 93, 73 евро.

5

На въззивника за настоящото производство се следва сумата от 51, 43 евро разноски, представляваща припадащата им се част от внесената ДТ и юрисконсултско възнаграждение.

Водим от гореизложеното съдът :

РЕШИ:

О Т М Е Н Я р еш ен и е № 21023/18.11.2025 г. на СРС, 43 състав, постановено по гр.д. 36 428/2025 г., в частта, в която са отхвърлени исковете на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу М. А. М. за признаване за установено, че същият дължи сумата 521, 61 лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски договор и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК131134023 искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79 ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 430 ал.1 от ТЗ срещу М. А. М., ЕГН **********, адрес: гр.

София, бул. ****, че М. А. М. дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от 266, 69 евро /521, 61 лв./ - главница по договор за потребителски кредит № 4054173312, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.11.2024 г. до изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 68524/24 г. на СРС, 43 състав.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 21023/18.11.2025 г. на СРС, 43 състав, постановено по гр.д. 36 428/2025 г. в останалата му част.