Определение № 20614 от 03.06.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20614 гр. София, 03.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело № 20261110115217 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба за установяване дължимостта на вземания, за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ЧГД № 15/2026г. на Районен съд – Пирдоп.

За преценка допустимостта на иска и определяне на размера на дължимата ДТ в ЕИСС е свързано заповедното производство.

След като разгледа материалите по него, съдът счита, че настоящият процес е недопустим, тъй като към настоящия момент предпоставките за предявяване на иска не са налице.

Исковият съд следи служебно за допустимостта на производството, при което извършва самостоятелна преценка дали производството е протекло по предвидената в ГПК процедура, доколкото това е предпоставка за разглеждане на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК.

От документите по ЧГД № 15/2026г. на Районен съд – Пирдоп се установява следното:

Съобщението до длъжника е връчено по реда на чл. 47 ГПК, чрез залепване на уведомление. Преди залепване на уведомлението са направени многократни посещения, като е посочено, че лицето не е открито на адреса. Следва да се посочи, обаче, че връчителят не е събрал конкретни сведения с посочване на техния източник (например от управителя на етажната собственост, съседи, кметство и др.) дали длъжникът живее или не на адреса си. В тази насока се е произнесъл и СРС в Определение № 229/05.01.2026г. по гр.д. № 54028/2025г. Въпреки това заповедният съд не е разпоредил ново посещение на адреса, с указания да се съберат сведения за източника на информация за напускането на адреса от страна на длъжника. Посочването единствено, че по сведения на „живущи“ в имота, че не пребивава там не е достатъчно. Следва да се посочи не само качеството на лицето, което законът предпочитателно посочва да бъде управителя на етажната собственост или кмета на съответното населено място, а и неговите три имена. Налага се връчителят да провери самоличността на това лице и да я посочи. В противен случай хипотетично е възможно самият длъжник да даде данни за себе си, че е напуснал адреса.

В случай, че длъжникът не е открит при посещенията, осъществени в рамките на повече от един месец (както е в процесния случай) и това бъде удостоверено надлежно в съобщението, то в тази хипотеза съдът не следва да дава указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си, а да издаде изпълнителен лист за тях, след изтичане на срока за подаване на възражение, считано от изтичане на двуседмичния срок за 1 получаване на книжата съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК.

Предвид събраните данни по делото, съдът счита, че не са били налице предпоставките за даване на указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК (в редакция след изменението с ДВ бр. 100 от 2019 г.). Съгласно посочената разпоредба съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си при наличие на две кумулативни условия:

1. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК; и 2. връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението. В настоящия случай не е налице втората кумулативно предвидена и изискуема предпоставка, тъй като няма събрани сведения от посочен източник за това, че длъжникът – ответник не живее на настоящия си адрес.

Така се приема и напр. в „Промените в гражданския процесуален кодекс“, ИК „Труд и право“ на стр. 115: „Ако заповедта е връчена чрез залепване по чл. 47, ал. 5 ГПК и не е установено надлежно, че длъжникът не живее на адреса или не е направено надлежно удостоверяване на това обстоятелство, заповедта влиза в сила.“ С оглед изложеното, предпоставки за даване на указания по чл. 415, ал.1, т. 2 ГПК не са налице, а предявените установителни искове се явяват преждевременно заведени и като такива – недопустими.

В случая исковият съд не контролира законосъобразността на постановени съдебни актове на друг, равен му по степен съд, а преценява допустимостта на образуваното пред него производство, тъй като той не е обвързан от изводите на заповедния съд относно необходимостта от предявяване на иск за претендираното вземане.

Следва да се допълни, че в тази насока са и изричните разяснения, дадени в т. 10а на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, където е отразено, че съдът, разглеждащ иска по чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК, извършва самостоятелна преценка на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство.

Исковата молба следва да бъде върната на осн. чл. 130 ГПК, а производството по делото – прекратено.

Заповедта не подлежи на обезсилване в тази хипотеза, а след стабилизиране на определението, частното производство следва да се върне на състава на Районен съд – Пирдоп за преценка за издаване на изпълнителен лист или продължаване на процедурата по връчване на заповедта за изпълнение на длъжника.

Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ВРЪЩА искова молба вх. № 172859/01.06.2026 г., като недопустима.

ПРЕКРАТЯВА производството по ГД № 15217/2026 г. по описа на Софийски районен съд.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок, считано от връчването му на ищеца.

Препис от определението да се връчи на ищеца.

След стабилизиране на определението, заверен препис от същото да се изпрати на Районен съд – Пирдоп, за преценка за издаване на изпълнителен лист или продължаване на процедурата по връчване на заповедта за изпълнение на длъжника.

2

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3