Решение № 1664 от 21.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1664 гр. София, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100505831 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 2630/22.02.2023 г., постановено по гр. д. № 58212/22 г. по описа на СРС, 177 състав, при участието на „Нелбо Инженеринг“ ООД като трето лице – помагач на страната на ищеца, е признато за установено, че Ю.

Н. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ вр. чл. 200 ЗЗД вр. чл 110, ал. 2 ЗС сумата от 1792,78 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г., за имот с адрес: гр. София, ж. к.

****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 22,87 лв. – главница, представляваща стойност на такса „дялово разпределение“ за периода от 01.07.2019 г. до 30.04.2021 г., за имот с адрес: гр. София, ж. к. ****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2022 г. до окончателното й изплащане. С решението е отхвърлен предявения от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Ю. Н. Д. иск за заплащане на сумата от 346,77 лв. – законна лихва за забава върху дължимата сума за ползване на топлинна енергия за периода 1 от 15.09.2019 г. до 08.08.2022 г., както и иск за заплащане на сумата от 4,77 лв. – законна лихва за забава върху дължимата сума за такса за услуга „дялово разпределение“ за периода от 31.08.2019 г. до 08.08.2022 г. С решението Ю. Н. Д. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 198,29 лв. – разноски в производството съобразно с уважената част от иска.

Подадена е въззивна жалба от Ю. Н. Д. срещу решение № 2630/22.02.2023 г., постановено по гр. д. № 58212/22 г. по описа на СРС, 177 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е абонат на „Топлофикация София“ ЕАД, тъй като в процесния имот радиаторите и водомерите за топла вода са демонтирани и затапени. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени като неправилно решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Нелбо Инженеринг“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответницата Ю. Н. Д., възникнало въз основа на основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане, в качеството й на собственик на процесния топлоснабден имот: ап. 2, находящ се в гр. София, ж. к. ****, в периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2021 г.

Поддържа, че е доставил на ответницата през процесния период топлинна енергия до процесния топлоснабден имот, като тя не е заплатила дължимата 2 цена за доставената топлинна енергия. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 45488/22 г. по описа на СРС, 177 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение срещу длъжника за заплащане на процесните суми, както и че след подадено възражение в срока по чл. 414, ал.

2 ГПК са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 1792,78 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 23.08.2022 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 346,77 лв. за периода от 15.09.2019 г. до 08.08.2022 г., сумата от 22,87 лв. – главница, представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 07.2019 г. до м.

04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 23.08.2022 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 4,77 лв. за периода от 31.08.2019 г. до 08.08.2022 г. Претендира разноски.

Ответницата Ю. Н. Д. оспорва исковете като неоснователни. Оспорва наличието на облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия през процесния период в процесния имот, тъй като през 2002 г. са били изключени радиаторите в имота, както и че през процесния период в имота не е ползвана топла вода.

Въззивната жалба е допустима – подадени е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част. При постановяване на решението първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/.

3

Във връзка с доводите, изложени във въззивните жалби по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Във въззивното производство спорно обстоятелство е дали въззивницата – ответница в първоинстанционното производство е била потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153 ЗЕ през процесния период по отношение на процесния имот.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

Съгласно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по см. на т. 2а, пар. 1 ДР на ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Разяснено е, че договорът между третото ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

От представения като доказателство по делото заверен препеис от заявление – декларация от 27.01.1995 г. от въззивницата до въззиваемото дружество се установява, че Ю. Н. Д. е поискала да бъде й открита индивидуална партида от топлопреносното дружество за процесния имот в качеството й на наемател на имота. С факта на откриването на индивидуална партида от топлопреносното дружество въззивницата е придобила качеството 4

„клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г. са публикувани и са влезли в сила, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, е присъeдинена към топлопреносната мрежа.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

От представените като доказателства по делото от третото лице – помагач индивидуални справки от изравнителни сметки за сезони 2018 – 2019 г., 2019 – 2020 г. и 2020 – 2021 г. на аб. № 156996, както и документи за отчет в края на съответния сезон, се установява, че за процесния имот през процесния период е начислена само топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, както и топлинна енергия, необходима за подгряването на изразходените кубически метра топла вода.

В решение на Конституционния съд № 5/ 22.04.2010 г. по к. д. № 15/ 2009 г., е разяснено, че топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите.

Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права.

Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.

Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството”. Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки 5 отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.

Същевременно в мотивите на Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/16 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.

По делото не се установява, че ОС на ЕС, в която се намира процесният имот, е взело решение да не се ползва топлинна енергия в сградата през процесния период. Не са представени и доказателства за съставени протоколи за премахване на сградната инсталация в процесния имот. Ето защо, въззивницата дължи на въззиваемото дружество стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, за процесния период.

На следващо място, от представените като доказателства по делото индивидуални справки от изравнителни сметки за сезони 2018 – 2019 г., 2019 – 2020 г. и 2020 – 2021 г. на аб. № 156996, както и документи за отчет в края на съответния отоплителен сезон, се установява, че за процесния имот е начислена топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване поради неосигурен достъп за отчет в края на съответния отоплителен сезон на основание чл. 69, ал. 2, т. 2 НТ. Ето защо, въззивницата дължи на въззиваемото дружество и стойността на начислената топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване за процесния период.