Решение № 119 от 04.10.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Бургас, 04.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ в публично заседание на втори юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Яни Г. Гайдурлиев

Членове:

Цвета Ж. Попова

Ангел Д. Гагашев при участието на секретаря Лена Р. Димитрова в присъствието на прокурора Величка Костова Петрова (ОП-Бургас) като разгледа докладваното от Цвета Ж. Попова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20212100600459 по описа за 2021 година С присъда № 260003 от 29.03.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 53/2021 г., Карнобатският районен съд признал подсъдимите А. М. Й. с ЕГН ********** и А. А. А. с ЕГН ********** за виновни в това, че на 25.12.2018 г. в гр.

Карнобат, от заведение за бързо хранене „Сезам“, находящо се на ул. „Христо Смирненски“ № 4, при условията на опасен рецидив, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот - скъсване на заключващ механизъм на прозорец на врата, след предварителен сговор помежду си и в съучастие като извършители отнели чужди движими вещи – пари, хранителни продукти и 1 брой камера за видеонаблюдение на обща стойност 475.17 лв. от владението на „С. Т. 1“ ООД, представлявано от М. М. Д. от с.***., общ. ***, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и чл. 58а, ал. 1 НК ги осъдил на лишаване от свобода за срок от 3 години и 4 месеца за всеки от тях, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС определил първоначален „строг“ 1 режим за изтърпяване на наказанията. На основание чл. 189, ал. 3 НПК районният съд осъдил двамата подсъдими да заплатят направените по делото разноски.

Недоволство от така постановената присъда е изразено от адв.

Димитринка Вълева от БАК, служебен защитник на подсъдимия А.Й., която във въззивната жалба излага доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата е посочено, че при определяне на наказанието районният съд не е взел предвид конкретното процесуално поведение на подс. Й. – направени самопризнания и осъзнаване на вината още от самото начало на досъдебното производство, социално-икономическото положение на подсъдимия, както и стойността на отнетите вещи, предмет на престъплението. Прави се искане за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода от пет години на три години, което да се намали с една трета на основание чл. 58а, ал. 1 НК.

Справедливостта на наказанието се оспорва и от адв. Димитър Батаков от БАК, служебен защитник на подсъдимия А.А.. В подадената от него въззивна жалба се изразява несъгласие с размера на наложеното наказание, като защитникът намира, че не са отчетени всички смекчаващи обстоятелства: кражбата била извършена по време на Коледа, когато подсъдимият А., който тогава бил безработен, тръгнал да се прибира по пътя към дома си; в обекта било проникнато през незаключен прозорец; общата стойност на отнетите хранителни продукти е под размера на минималната работна заплата за страната; част от отнетите вещи са били върнати; подсъдимият А. изцяло признава вината си, дава обяснения за начина на извършване на престъплението, изразява искрено съжаление за извършеното. Според жалбоподателя тези обстоятелства обуславят налагане на по-леко наказание – лишаване от свобода за срок от три години, което да бъде редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК с една трета. В този смисъл се иска изменение на присъдата.

Пред въззивната инстанция представителят на Окръжна прокуратураБургас изразява становище за неоснователност на жалбите, тъй като намира, че определените на подсъдимите наказания лишаване от свобода са съобразени с високата степен на обществена опасност на деянията и личната обществена опасност на извършителите, с размера на отнетите вещи и направените от подсъдимите признания на досъдебното производство.

Защитниците и двамата подсъдими поддържат въззивните жалби по 2 изложените в тях съображения, като молят за намаляване на наказанията.

Въззивните жалби са подадени в посочения в чл. 319, ал. 1 НПК срок за обжалване от лица, които имат право на жалба, поради което същите са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Бургаският окръжен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши цялостна проверка на правилността на обжалваната присъда, прие следното:

Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, като подсъдимите Й. и А. са направили ясни и недвусмислени изявления, че признават всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съдът правилно преценил, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства и постановил определение по чл. 372, ал. 4 НПК, с което обявил, че ще ползва самопризнанието при постановяване на присъдата, без да събира доказателства за признатите факти по обвинителния акт. В съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 3 НПК в мотивите на обжалваната присъда съдът приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовал на направените самопризнания от подсъдимите и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят.

Втората инстанция също е обвързана от фактите, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което въззивният съд прие за ненужно да ги преповтаря за пореден път.

Фактическата обстановка по делото е установена по безспорен начин от самопризнанията на подсъдимите А.Й. и А.А., които се потвърждават от събрания на досъдебното производство доказателствен материал – протокол за оглед на местопроизшествие, показания на свидетелите М. Д. и Г. Я., заключенията на извършените оценъчна и видеотехническа експертизи, протоколи за доброволно предаване, стокова разписка, справки за съдимост.

Установените по безспорен начин факти налагат извод, че с деянието си подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна елементите на състава на престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК. На 25.12.2018 г. в гр.

Карнобат, от заведение за бързо хранене „Сезам“, находящо се на ул. „Христо Смирненски“ № 4, подсъдимите А. и Й. са отнели чужди движими вещи – пари, хранителни продукти и 1 брой камера за видеонаблюдение на обща стойност 475.17 лева от владението на „С. Т. 1“ ООД, представлявано от М. М.

Д., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят. За да проникнат в заведението и да отнемат чуждите вещи, подсъдимите са разрушили преграда, здраво направена за защита на имот – скъсали са заключващ механизъм на прозореца. Двамата подсъдими предварително се сговорили за осъществяването на кражбата, като всеки от тях е участвал и в двете фази на изпълнителното деяние - прекъсване на чуждото владение без 3 съгласието на владелеца и трайно установяване на своя фактическа власт върху вещите, предмет на престъплението. Районният съд правилно е приел наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, но неточно е квалифицирал деянието и като извършено при условията на чл. 20, ал. 2 НК. Съгласно константната съдебна практика, когато в самото изпълнение на престъплението са участвали две или повече лица, сговорили се предварително, предварителният сговор поглъща обикновеното съизвършителство (вж. в този смисъл Р 630-2014-I н.о. на ВКС, Р 77-2015-II н.о. на ВКС, Р 31-2017-III н.о. на ВКС). Затова подсъдимите следва да бъдат оправдани по обвинението по чл. 20, ал. 2 НК за извършване на кражбата в съучастие като съизвършители.

Районният съд е приложил правилно материалния закон, като е приел, че двамата подсъдими са действали при условията на опасен рецидив. За прецизност въззивният съд намира за необходимо да отбележи осъжданията на подсъдимите, определящи деянието по настоящото дело като извършено при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК.

От справката за съдимост на подсъдимия А.Й. се установява, че инкриминираното деяние е осъществено, след като той е бил осъден за тежки умишлени престъпления, предмет на разглеждане по н.о.х.д. № 407/2010 г., н.о.х.д. № 168/2011 г. и н.о.х.д. № 211/2011 г., и трите по описа на Карнобатския районен съд. По тези наказателни дела е налице едно осъждане по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, тъй като престъпленията са били извършени при условията на реална съвкупност (вж. т. 2, раздел „Относно опасния рецидив“ на Постановление № 2/1970 г., Пленум на ВС, изм. и доп. с Постановления № 6/1983 г. и № 7/1987 г., Пленум на ВС). Наложеното с определение по ч.н.д. № 397/2011 г. на КРС на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23 НК общо наказание лишаване от свобода за срок от 2 години и 10 месеца, увеличено на основание чл. 24 НК с 10 месеца, е било изтърпяно на 12.03.2014 г. Считано от тази дата не е бил изтекъл предвидения в чл. 30, ал. 1 НК петгодишен срок, изключващ приложението на чл. 29 НК. Това осъждане и последващото осъждане на подсъдимия Й. по н.о.х.д. № 337/2015 г. на Бургаския окръжен съд за тежко умишлено престъпление на 3 години лишаване от свобода (изтърпяно на 7.06.2017 г.) обуславят наличието на опасния рецидив в двете му разновидности по чл. 29 НК.

По отношение на подсъдимия А.А. от значение за правната квалификация на деянието като извършено при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК са: 1) осъждането по н.о.х.д. № 407/2010 г. на КРС и н.о.х.д. № 211/2011 г. на КРС, тежките умишлени престъпления по които са обхванати от реална съвкупност и за които с определение по ч.н.д. № 396/2011 г. на КРС е наложено общо наказание 2 години и 11 месеца, увеличено на основание чл. 24 НК с 1 година и 4 месеца; 2) осъждането по н.о.х.д. № 337/2015 г. на Бургаския окръжен съд за тежко умишлено престъпление на 3 години лишаване от свобода. Първото наказание е изтърпяно на 17.08.2014 г., а второто – на 16.08.2017 г.

4

В подадената от защитника на подс. А.А. жалба се твърди, че се оспорва единствено размера на наложеното наказание, но същевременно се заявява, че „в обекта било проникнато през незаключен прозорец“. По този начин всъщност се изразява несъгласие и с приетата от районния съд правна квалификация на деянието, като се оспорва наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК. В отговор на посоченото твърдение следва да бъде припомнено, че пред районния съд двамата подсъдими са признали всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, тоест и тези, отнасящи се до начина за извършване на кражбата. Доводът за липса на взлом при осъществяване на посегателството на практика представлява опит да се промени фактическата обстановка. Това е недопустимо в процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, когато самопризнанията на подсъдимите вече са породили предвидените от закона процесуални последици (вж. т. 8 на ТР № 1/2009 г., ОСНК на ВКС).

Наказателната отговорност на всеки от подсъдимите е индивидуализирана при условията на чл. 54, ал. 1 НК под средния размер на предвиденото в чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1 НК наказание, а именно лишаване от свобода за срок от пет години, редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК на три години и четири месеца.

При определяне на наказанията първоинстанционният съд правилно е преценил, че степента на обществена опасност на деянието не е много висока.

Същата се обуславя от стойността на предмета на престъпното посегателство 475.17 лева, която е под размера на минималната работна заплата за страната към момента на извършване на престъплението - 510 лева. От друга страна, районният съд правилно е отчел високата степен на обществена опасност на двамата подсъдими. Съдебното минало на подсъдимият А.Й. е обременено с 6 присъди (респ. споразумения), извън тези, имащи значение за правната квалификация на деянието, предмет на настоящото наказателно производство.

По отношение на подсъдимия А.А. има постановени 20 присъди, които не са взети предвид при определяне на настоящото престъпление като представляващо опасен рецидив. Двамата многократно са търпели наказания лишаване от свобода (А. - 6 пъти, а Й. - 4 пъти, без последните им две осъждания), които очевидно не са оказали нито превъзпитателен, нито възпиращ ефект спрямо подсъдимите.