Определение № 938 от 31.08.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 938 гр. Перник, 31.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ като разгледа докладваното от МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500720 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 278 вр. с чл. 274, ал.1, т.1 от ГПК.

Предмет на същото е частна жалба с вх. № 48900 / 22. 04. 2025г. на Софийски градски съд, подадена от Е. Д. М., с ЕГН ***, от *** /находящ се в ***/ срещу определение рег. № 15039 / 31. 03. 2025г., постановено по гр. д. № 405/2025г. по описа на Софийски районен съд, с което му е отказано предоставяне на безплатна правна помощ и е прекратено производството по делото.

След като частната жалба, е постъпила в СГС и там е било образувано ч. гр. д. № 5571/2025г. по описа на СГС, въззивният състав е отбелязал, че Е. Д.

М., е предявил иск с правно основание чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ срещу СГС, въззивният състав е изпратил делото на основание чл. 7, ал.2 от ЗОДОВ, на най-близкия въззивен съд – Софийски окръжен съд.

Там делото е било образувано като гр. д. № 319 / 2026г. След отводи на всички съдии от Софийски окръжен съд, на основание заведени четири граждански дела от Е. Д. М. по чл.2в ЗОДОВ и срещу този съд, както и системно изразявано недоверие към обективността и безпристрастността на съдиите от този съд, делото е изпратено на Софийския апелативен съд за определяне на компетентен съд.

1

С определение № 2619 / 25. 08. 2026г., постановено по възз. ч. гр. д. № 2086/2026г. Софийския апелативен съд е определил Пернишкия окръжен съд за компетентен за разглеждането и решаването на в. ч. гр. д. № 319/2026г. по описа на Софийския окръжен съд.

По този начин е образувано настоящето възз. ч. гр. д. № 720/2026г. по описа на Пернишкия окръжен съд.

Съдът намира, че частната жалба е подадена в срок, а частният жалбоподател Е. Д. М. е освободен от заплащането на държавни такси от Софийския районен съд. Пернишкият окръжен съд намира, частната жалба е редовна /подадена в срок, а частният жалбоподател Е. Д. М. е освободен от заплащането на държавни такси от Софийския районен съд/ и процесуално допустима – подадена от активно легитимирана страна срещу прекратително определение на Пернишкия окръжен съд, което подлежи на обжалване с частна жалба.

Препис от частната жалба не е изпращан на насрещната страна, тъй като не е даван ход на делото в първоинстанционото производство.

Следователно частната жалба подлежи на разглеждане.

Пернишкият окръжен съд намира следното:

Частият жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено като произволно и незаконно и моли въззивият съд да го отмени и да се разпореди назначаването на служебен адвокат Г.С.Г. от САК и делото да се разгледа от СРС.

Твърди, че искът е 100% редовен; че той е оправдан по чл. 199, ал.1, т.5 от НК за грабеж на О.Б., че незаконно го задържат; че престъплението по чл.

199, ал.1, т.5 от НК няма нищо общо с престъплението по чл. 199, ал.2,т.3 от НК за което е осъден по н.д. 1018/2019г. по описа на ВКС; твърди, че делото, което е предмет на частната жалба няма идентичност с другите дела 1200броя.

От исковата молба е видно, че тя е предявена срещу Софийски градски съд, в качеството му на правоприемник на Специализиран наказателен съд, за осъждане да заплати обезщетение за неимуществени вреди, претърпени за периода от 06. 03. 2017г. до 27. 12. 2024г. от противозаконното и произволно лишаване на същия от свобода в производство по НОХД № 646/2015г. на 2

СпНС за престъпление по чл. 199, ал.1, т.5 НК по с пострадал О.Б., по което впоследствие е окончателно оправдан на 16. 04. 2020г. с решение № 242, постановено по н.д. № 1018 / 2019г.

За да постанови обжалваното определение Софийският районен съд е приел следното :

С влязла в сила на 16.04.2020 г. съгласно решение № 242 от 16.04.2020г. по КНОХД 1018/2019 г. на ВКС присъда от 05.06.2019 г. на АСНС по ВНОХД 102/2018 г., с която частично е отменена присъдата от 09. 01. 2018г. на Специализирания наказателен съд - гр. София, 2 състав, по НОХД № 646/ 2015г., ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление на 12.03.2010 г. по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК и е осъден на наказание „лишаване от свобода“, като на осн. чл.

59, ал. 1, т. 1 НК е приспаднато времето, през което на подсъдимия М. е била взета мярка за неотклонение по настоящото наказателно производство “задържане под стража“, считано от 24.11.2013 г. до 09.01.2018 г. Отбелязал е, че по този начин наказателният съд е зачел времето, през което осъденият е бил задържан по мярка за неотклонение, като го е приспаднал по реда на чл.

59, ал. 1 НК. Посочил е, че ревизирането в гражданския процес на пределите на присъдата е недопустимо, като в тази насока се е позовал на Определение № 2875 от 10.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 4574/2023 г.

Отбелязал е, че към момента на постановяване на определението – 31.

03. 2026г. ищецът е завел общо над 1200 бр. дела само пред Софийския районен съд /факт, който се признава с частната жалба/ със сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др.), по повече от 99% от делата са с един и същи предмет - иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др.), като по всяко дело ищецът сочи различни периоди на увреждане и различни номера на жалби и искания в рамките на или във връзка с горепосоченото наказателно производство / НОХД 1018/2019г. на ВКС/.

Съдът е посочил, че в същото време ищецът Е. Д. М. не е лишен от 3 достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н. о., НК, ВКС.

С оглед изложеното СРС е намерил, че генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред, поради което е налице злоупотреба с правото на иск на ищеца. Отбелязал е, че вдидно от броя и характера на исковите претенции, ищецът цели от една страна да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили, а от друга страна, преследваната от ищеца цел е да получи своеобразно възмездие, като затрудни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, поставени въз основата на едно и също обстоятелство, доколкото нормата на чл. 2 ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие налични и имуществени права. Посочил е, че на установеното в чл. 2 от ГПК правно задължение на съда, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави и затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши.

Посочил, че в тази насока е аналогична ЕКЗПЧ, утвърдена в практиката на ЕСПЧ. Отбелязал е, че съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за допустимост от ЕКЗПЧ, съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание чл. 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба. Посочил, че понятието "злоупотреба" по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Отбелязал е, че всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията и което спъва правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява 4 злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Mirolubovs and Others v.

Latvia/. Посочил е, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима /в този смисъл M. v. The United Kingdom и Philis v. Greece - и двете решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана работа на съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията /в този смисъл Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.

СРС е отбелязал, че Общностното право също възприема този подход в приетата на 11.04.2024 г. Директива ( ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета , която има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция,предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Съдът е посочил, че директивата се прилага само относно граждански и търговски дела с трансгранично значение и установява минимални правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които са по благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции.

Принципно предявяването на един иск за цели, различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск.

СРС е направил извод, че макар и с тесен предметен обхват Директива( ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета, предлага следните индикации за 5 производства, с които се злоупотребява: а) непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора; б) наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в) сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г) недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по късен етап от производството.

СРС е отбелязал, че и националната съдебна практика възприема и следва същите насоки:

Например в разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772/2018 г. на ВКС е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС нееднократно /например в определения № 761 от 30.11.2012 г. по ч. т. д.

№ 497/2012 г. и № 376 от 10.05.2010 г. по ч. т. д. № 350/2010 г. / е посочвал, че последователно създаваната верига от частни жалби съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато превратно се упражняватправа, увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д.