Определение № 2056 от 14.08.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2056 гр. Бургас, 14.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Радостина П. Иванова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501074 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл.

53 Е, вх. В, представлявано от юрисконсулт Екатерина Костадинова разпореждане № 1685 от 27.06.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 713 /2024г. по описа на Районен съд- Несебър, В ЧАСТТА с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника А. Д. Й., ЕГН **********, с настоящ адрес: ****, за сумата от 102.96 лв., представляваща договорна лихва за периода 13.02.2019г.

– 25.07.2019г. и сумата от 686.90 лв., представляваща законна лихва от 25.07.2019г. – 26.06.2024г.

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително разпореждане в горепосочената му част, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да бъде разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания. Излагат се съображения районният съд е излязъл извън обхвата на дължимата в рамките на заповедното производство проверка и не разполага на този етап с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, в т.ч. и с оглед настоящата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Оспорва като неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 от ГПК за отказ да се издаде заповед за изпълнение за горепосочените суми, за което излага подробни съображения.

Моли въззивният съд да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираните със заявлението вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира присъждане на направените във въззивното производство разноските за платена държавна такса от 15 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на 1 длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника А. Д. Й. за вземания, дължими въз основа на сключен помежду договор за потребителски кредит № 3039813069 от 31.12.2018г., а именно: сумата от 600 лв., представляваща изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението – 27.06.2024г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 102.96 лв., представляваща договорна лихва за периода 13.02.2019г. – 25.07.2019г., сумата от 46.85 лв., представляваща лихва за забава за периода 14.02.2019г. – 25.07.2019г., сумата от 686.90 лв., представляваща законна лихва от 25.07.2019г. – 26.06.2024г., сумата от 660.55 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, сумата от 30 лв., представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода 28.02.2019г. – 25.07.2019г., сумата от 400 лв. - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора, начислени на 25.07.2019г., както и сумата от 310.55 лв., представляваща направените по делото разноски, от които 260 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 50.55 лв. за заплатена държавна такса.

Видно от съдържанието на сключения между страните договор за потребителски кредит от 31.12.2018г., кредиторът е предоставил в заем на сумата от 600 лв., към който длъжникът е закупил и пакет от допълнителни услуги, по който се е задължил да заплати на кредитора допълнително възнаграждение в размер на общо 660.55лв., като общото задължение по договора възлиза в размер на 1390.95 лв.,платимо разсрочено при месечна вноска от 126.45 лв. за срок от 11 месеца. Сочи се,че по силата на този пакет от допълнителни услуги длъжникът е получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за потребителски кредит с правото за целия срок на договора да променя едностранно погасителния си план, като отлага и/или намалява плащането на вноски и /или променя падежната дата по всяка вноска. Твърди се, че длъжникът не е изплатил нито една от дължимите вноски, като кредидът е обявен за предсрочно изискуем на 29.07.2019г.

Районният съд е уважил частично заявлението, като на основание чл. 410 от ГПК е издал заповед от 27.06.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по отношение на искането за заплащане на претендираната главница о т 600 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението – 27.06.2024г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата общо от 25 лв., представляваща направените по делото разноски за държавна такса и сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение,.

С разпореждане от 27.06.2024г. заповедният съд е отхвърлил заявлението за останалите претендирани вземания, мотивирайки отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК за вземанията, извън главницата и законната лихва по съображения, че е искането за тях се основава на нищожен договор за кредит, поради което на основание чл. 23 ЗПК и съобразно трайната съдебна практика – т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 2

21.03.2024г., по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263, а така също и определение № 50116 от 22.02.2023г. по т.д. № 2024/2022г. по описа на I търг. отделение на ВКС и определение № 50161 от 29.03.2023г. по т.д. № 1070/2022г. по описа на II търг. отделение на ВКС, определение № 1059 от 24.04.2024г. по т.д. № 1254/2023г. по описа на I търг. отделение на ВКС, в случая на възстановяване подлежи единствено чистата стойност на кредита – т.е. усвоената главница от 600 лв.

Предмет на въззивно обжалване е разпореждането за отказ само в частта относно отхвърлените вземания сумата от 102.96 лв., представляваща договорна лихва за периода 13.02.2019г. – 25.07.2019г. и сумата от 686.90 лв., представляваща законна лихва от 25.07.2019г. – 26.06.2024г., като в останалите части същото не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК. Доколкото, съгласно изискванията на чл.

411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/. Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

По отношение на отхвърлянето на заявлението относно договорната лихва, съдът споделя изцяло съображенията на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него. Липсват твърдения в заявлението и в жалбата стойността на допълнителните услуги да е включена в ГПР, но видно от размера на възнаграждението за допълнителните услуги, което надвишава главницата, ГЛП и дължимата сума /без да е включено възнаграждението за допълнителните услуги/ съдът приема за правилен извода на първоинстанционния съд, че посоченото възнаграждение не е включено като общ разход по кредита, представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и поради това следва да се приеме,че 3 посоченият ГПР не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. Поради това съдът споделя мотивите в обжалваното разпореждане, че договорът за потребителски кредит е нищожен и се дължи само чистата стойност по него. Посоченото в жалбата, че уговореният ГЛП не противоречи на закона и добрите нрави, че преди сключване на договора на длъжникът е предоставен Стандартен европейски формуляр и той се е запознал с него и впоследствие е сключил договора за кредит и, че така уговореният размер на ГПР/включващ ГЛП/ не надвишава максимума, посочен в чл.19,ал.4 от ЗПК не променят крайния извод на съда, още повече, че РС не е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение за договорното възнаграждение по горните съображения, а поради това, че посоченият в договора ГПР, невключващ възнагражденията за допълнителни услуги по същество може да се приравни към непосочен ГПР.

На следващо място в Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. Поради това жалбата и в частта, която е насочена против разпореждането, с което е отказано издаване на заповед за изпълнение за сумата от 102.96лв., представляваща договорна възнаградителна лихва се явява неоснователна. Що се касае до мораторната лихва за забава в размер на 686.90 лв.,начислена за периода от изпадане на длъжника в забава до подаване на заявлението, то за това искане също правилно е отказано издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, доколкото разпоредбата на чл.23 от ЗПК предвижда когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят да връща само чистата стойност на кредита, без дължи лихва или други разходи по кредита. По принцип законната лихва за вземания, основани на неоснователно обогатяване /каквито са тази по нищожен договор/ се дължи от поканата да изпълни, а при липса на такава - от датата на заявлението.