Решение № 271 от 10.11.2023, Окръжен съд - Шумен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 271 гр. Шумен, 10.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.

Петранка Б. Петрова при участието на секретаря Галина Св. Георгиева като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Въззивно гражданско дело № 20233600500399 по описа за 2023 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение №520/29.06.2023 г., постановено по гр.д. №2398/2022 г. по описа на РС гр. Шумен е признал за установено, че И. Д. Ш., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.

Шумен, ул. “.....“ №1 дължи на Б. С. М., ЕГН ********** и М. И. М., ЕГН ********** и двамата с постоянен адрес: гр.Търговище, ул.“....“ №22, ет.3, ап.6, съдебен адрес: гр.

Търговище, ул. “.....“ №4, ет.3 , обезщетение по чл. 59 от ЗЗД в размер на 3301,85 лева за лишаването им от правото да ползват собствената им ½ ид.ч. от следните недвижими имоти:

Имот с идентификатор *** с площ 12328 кв.метра, категория 4, НТП: нива, находяща се в местността ....., Имот с идентификатор *** с площ 18506 кв.метра, категория 4, НТП: нива, находяща се в местността ...., Имот с идентификатор *** с площ 32000 кв.метра, категория 4, НТП: нива, находяща се в местността Ф.А., за стопанските 2020/2021 г. и от началото на стопанската 2021 г. до 08.08.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.2022г. до окончателното изплащане на главницата, за която сума е издадена Заповед №891/30.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№1891/2022 г. по описа на ШРС, като е отхвърлил предявения иск за разликата от 3301,85 лева до пълния предявен размер от 3927 лева и за периода от 08.08.2022 г. до края на стопанската 2021/2022 г. Съобразно изхода на делото е осъдил ищецът и ответниците да доплатят в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса до дължимия размер от 157,08 лева и разпределил разноските по делото.

Решението е обжалвано от ответника И. Д. Ш., в частта, с която е признато за установено спрямо него, че дължи на Б. С. М. и М. И. М. обезщетение по чл. 59 от ЗЗД в 1 размер на 3301,85 лв. за лишаването им от правото да ползват собствената им ½ ид. ч. от посочените по-горе недвижими имоти за стопанските 2020/2021 г. и от началото на стопанската 2021 г. до 08.08.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.2022 г. до окончателното изплащане на главницата, за която сума е издадена Заповед №891/30.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.

№1891/2022 г. по описа на ШРС, като сочи, че се явява недопустимо поради липса на идентитет между претендираните със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба вземания.

В случай, че решението се явява допустимо, го намира за неправилно само в частта, с която е признато за установена дължимост на обезщетение над сумата 1 531,74 лв. до сумата 3 301,85 лв. за периода от 21.09.2021 г. до 08.08.2022 г., с доводи, че първоинстанционният съд е пренебрегнал обстоятелството, че от 21.09.2021 г. жалбоподателят е придобил качеството на съсобственик на процесните имоти и макар да е верен извода, че от тази дата е престанал да ги владее като арендатор само по отношение на ¼ ид. част (станала негова собственост), то съдът напълно е пренебрегнал обстоятелството, че от този момент разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС го прави задължен да заплати обезщетение на останалите съсобственици само при изрична покана, каквато нито се твърди да е отправяна, нито му била отправяна, поради което от 21.09.2021 г. обезщетение за ползване не дължи. Претендира присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна по жалбата, с който оспорват нейната основателност. Моли да се потвърди първоинстанционното решение изцяло, като правилно и законосъобразно и за присъждане на сторените в настоящото производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, от надлежни страни и при наличие на правен интерес и е допустима.

Шуменският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното от фактическа страна:

По силата на влезли в сила Решение №714/31.12.2021г., постановено по гр.д.

№830/2021 г. по описа на ШРС и Решение №123/01.06.2022 г. по в.гр.д. №76/2022 г. на ШОС, ищците са признати за собственици на ½ ид.ч. от следните недвижими имоти, находящи се в землището на с. .... област Шумен: Имот с идентификатор *** с площ 12328 кв.м., категория 4, НТП: нива, находяща се в местността ....., Имот с идентификатор *** с площ 18506 кв.м.а, категория 4, НТП: нива, находяща се в местността ...., Имот с идентификатор *** с площ 32000 кв.м., категория 4, НТП: нива, находяща се в местността Ф.А. и ответникът е осъден да им предаде владението върху посочената идеална част. Собствеността върху тях била придобита по силата на Нотариален акт за замяна №114, том V, рег. №3646, дело №595 от 2016 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти №115, том V, рег.№3647, дело №596 от 2016 г. Това обстоятелство е установено със сила на пресъдено нещо с Решение №714/31.12.2021 г., постановено по гр. д.

2

№830/2021 г. по описа на ШРС. Останалата ½ ид. ч. е била собственост на Ч.Т. Ш.а и Г.Т. Т.

На 28.04.2016 г. Ч.Т. Ш.а сключила с ответника И. Д. Ш. Договор за аренда, вписан в СлВп - Шумен под вх. рег. №2870/28.04.2016 г., по силата на който предоставила под аренда на арендатора четири недвижим имота, между които и процесните три имота за срок от 10 стопански години, считано от 01.10.2018 г. до 01.10.2027 г. Към този момент същата притежавала 1/4 идеална част от посочените три имота.

На 10.06.2016 г. между А.А.П. - Ш. и Г.А.П. - Д. и „МИГ-14“ ООД, представлявано от първия ищец Б. С. М., действащ чрез втората ищца, в качеството й на пълномощник бил сключен Договор за аренда, вписан в СлВп-Шумен под вх.рег. №3801/10.06.2016 г., по силата на който предоставили под аренда на арендатора шест недвижими имота, между които и посочените по-горе три имота със срок на действие 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г.

На 21.09.2021 г. по силата на Нотариален акт за дарение на недвижим имот №152, том III, рег.№7592, дело №496 от 2021 г. Ч.Т. Ш.а дарила на сина си – ответника И. Д. Ш.

1/40 ид. ч. от процесните три недвижими имота.

Между страните не е спорно и се доказва от представените писмени доказателства, че владението е предадено на ищците на 08.08.2022 г.

От приложеното ч.гр.д. №1891/2022 г. по описа на ШРС се установява, че по подадено от Б. С. М. и М. И. М. заявление по реда на чл. 410 от ГПК е издадена Заповед №891/30.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по силата на която е разпоредено на И. Д. Ш. да заплати на настоящите ищци сумата 3927 лв. обезщетение за лишаване от право на ползване, признато с Решение №123/01.06.2022 г. по в.гр.д.№76/2022 г. по описа на ШОС, ведно със законната лихва, считано от 29.08.2022 г. до изплащане на вземането, както и 428,54 лв. - деловодни разноски. В срока по чл. 414 от ГПК от длъжника е постъпило възражение, което е наложило и предявяване на настоящия иск. В законоустановения едномесечен срок заявителят е предявил иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение, за което в срока е представил доказателства.

При така установената по-горе фактическа обстановка съдът достигна до следните изводи:

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното решение е валидно и допустимо.

Досежно депозираното възражение за недопустимост на решението, в частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищците сумата от 3301,85 лв. за стопанските 2020/2021 г. и от началото на спопанската 2021 г. до 08.08.2022 г., съдът намира следното: Недопустимостта се обосновано с това, че между претендираните със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба вземания не е налице 3 идентитет. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение липсвала конкретика за какъв период заявителите претендират обезщетение за лишаването си от право на ползване, а едва с исковата молба са заявили, че претенцията им обхваща периода на стопанските години 2020/2021 г. и 2021/2022 г., с което недопустимо са въвели нови обстоятелства по отношение на основанието на вземането. От обстоятелствената част и петитума на заявлението за издаване заповед за изпълнение е видно, че предметът на заповедното производство е парично задължение в общ размер на 3 927 лева, произтичащо от ползване без правно основание на притежаваните от заявителите права върху три имота в с. .... – обстоятелство, признато с влязло в сила решение №123 от 01.06.2022 г. по в.гр.д.

№202236005000076 на ОС – Шумен /т. 12 от заявлението/. Въз основа на заявлението е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.

№1891/2022 г. на ШРС за сумата 3 927 лева. В обстоятелствената част на исковата молба ищците излагат аналогични обстоятелства относно съществуването на вземането такова, каквото е присъдено със заповедта за изпълнение, като е пояснен периода, за който се претендира глобално посочената сума в заявлението – 3 927 лева. В петитума на исковата молба също се сочи връзката между процесното вземане и предмета на заповедното производство - по ч.гр.д.№1891/2022 г. по описа на ШРС. Ето защо няма съмнение, че в случая става въпрос за едно и също вземане, в основата на което е неоснователното ползване на правата на ищците върху трите имота в с. .... владението на които с влязло в сила решение ответникът бил осъден да предаде. Непосочването в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на периода, за който се твърди съществуване на вземането, е било основание евентуално за оставането му без движение, което очевидно не е сторено. При това положение, ако в исковата молба не бяха изложени фактически твърдения как се формира глобалната сума, заявена в заповедното производство, тя няма да отговаря на изискванията за редовност (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК) и исковият съд следваше да я остави без движение с указания до ищеца да отстрани нередовността. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд също е длъжен да процедира по аналогичен начин. В заключение ШОС намира, че описаните факти в обстоятелствената част на исковата молба не са различни от правопораждащия фактически състав, очертан с обстоятелствената част на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с което е налице съвпадение на предмета на иска по чл.

422 ГПК с предмета на заповедта за изпълнение, поради което ШРС не се е произнесъл на основание, различно от заявеното в заповедното производство.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, въз основа на които е уважена установителната претенция за периода 01.10.2020 г. до 21.09.2021 г., като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях и доколкото в жалбата и отговора не се съдържат доводи за неправилност на решението в тази част, настоящата инстанция няма какво да добави.

Досежно претенцията за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на идеалната част на ищците от процесните три имота за периода 21.09.2021 г. до 08.08.2022 г.

4

Видно от изложените в исковата молба обстоятелства и заявеният петитум квалификацията на претенцията е такава по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Ищците излагат твърдения, че ответникът, в качеството на арендатор на процесните три имота, ползвал притежаваната от тях ½ ид. ч. от същите три имота без правно основание за стопанските 2020/2021 г. и 2021/2022 г., поради което им дължи обезщетение за неоснователното ползване.

В отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение, че правата на страните, след придобиването от негова страна на 21.09.2021 г. на идеална част от процесните имоти, следва да се уреждат по реда на чл. 31, ал. 2 от ЗС. За доказване на това обстоятелство е представил Нотариален акт за дарение на недвижим имот №152, том III, рег.