Решение № 22 от 08.01.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. гр. Хасково, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640101119 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:

****************************************, съдебен адрес: ***********************, адв. П. И. П. от АК - Хасково, против „Микро Кредит“ АД, ЕИК 202073629, със седалище и адрес на управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В. и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.София, ул. „Летовищна“ № 1, адв. Г. М. – член на САК, с която е предявен иск с правно основание вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № **************************, сключен с ответното дружество „Микро Кредит" АД по който на ищецът като кредитополучател бил предоставен паричен заем /кредит/ в размер на 500 лв., при годишен лихвен процент от 40,48% и ГПР, който не бил посочен в договора.

Страните са договорили, че заемателят ще погаси кредита за 7 месечни вноски. Съгласно точка 4 от Договор за допълнителни услуги № ************** от същата дата към Договора потребителски кредит № **************, ищецът е следвало да заплати и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 338,45 лв., като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги възлизало на сума в размер на 908,18 лв. Сочи, че ищецът е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като е усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското му качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Твърди се, че ищецът изцяло е усвоил кредитния ресурс, но не дължал изпълнение на вземанията за допълнителни услуги и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в 1 нищожна кредитна сделка.

По отношение на клаузата за заплащане на допълнителни услуги по точка 4 от Договора за допълнителни услуги към процесния договор, сочи, че с влязло в сила Решение № 703 от 14.11.2023г. постановено по г. д. № 1292/2023г. по описа на РС Хасково, била прогласена нищожността на посочената клауза.

Излага съображения за това, че нищожна се ява и клаузата за годишен лихвен процент от 40,48%, по Договор за паричен заем № **************, сключен с „Микро Кредит" АД на ********г. т.е. клаузата за договорна /възнаградителна/ лихва по договора.

Сочи, че с договорения лихвен процент в размер на 40,48 % се нарушавали добрите нрави. Нарушават се и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Внася се и неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.

На първо място, твърди, че с договорения финсиран годишен лихвен процент в размер на 40,48 % се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Сочи, че при формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното му определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче той да може да се приеме като максимален размер. Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити –двукратният размер на законната лихва. По тези аргументи, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит размерът на законната лихва се определя според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс пункта. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент е 0,00 %, т.е. размерът на законната лихва с 10,00 %. Трикратният размер на законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният на 20,00 %. В случая договорената между страните лихва е размер на 40,48% годишно, към която следвало да се добави скритата лихва под формата на "възнаграждение на Гаранта" за неосигуряването на допълнителни услуги, надхвърля повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

На следващо място, посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,48% не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като уговорената сума за допълнителни услуги по т.4 от Договора за допълнителни услги към процусния договор, представлява добавък към договорната лихва — скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК кредиторът не е оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Кредиторът го е именувал "допълнителни услуги", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, , където е въздигната забрана да се определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Тази уговорка е нищожна на осн. чл.19, ал.5 ЗПК. При 2 положение, че в договора е предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги независимо от това дали ще бъдат предоставени, на практика със Споразумението се заобикаля забраната по чл. 19, ал.4 ЗПК за минималния размер на ГПР. Пакетът допълнителни услуги представлявал разходи по кредита, които би следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР би надхвърлил максималния законов размер.

За да не се допусне това кредиторът бил използвал правната форма „пакет от допълнителни услуги", чрез който заобикалял забраната на закона за по-висок ГПР като целта била да се постигне непозволен правен резултат с позволени средства. С договорния лихвен процент в размер на 40,48 %, към който следвало да се кумулира вземането за "допълнителни услуги", представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали правилата на чл.11, ал. 2, т.9 ЗПК понеже кредиторът не бил изпълнил задължението си да посочи в потребителския договор действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на потребителската защита и на добрите нрави, тъй като не отговарял на действителните параметри по договора и с която възнаградителна лихва сочи, че следвало да се увеличи и стойността на реално приложения ГПР. Сочи, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския заем, фирмите за „бързи кредити“ били въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят и за които предвиждали санкции, както и допълнителни услуги и за да се прикрие неустойката, били сключвани договори за предоставяне на допълнителни услуги. На практика обаче отново потребителите били задължени от по-силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение, както било и по чл. 4 от процесния договор, и така да дължат трансформирана санкция във вече - ,,възнаграждение за допълнителни услуги" по чл.4 от сключения Договор за допълнителни услуги. Според чл.4 от договора за предоставяне на допълнителни услуги трансформираната санкция обаче е останала от преди трансформацията и пак си стояла, включена в погасителния план, който пък е неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика финансовите институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва и да преодолеят законовото изискване по чл. 19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. В договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение допълнителни услуги". Последното било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за тьрговеца. Тази облага съставлявала печалба и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва, особено след като е елемент от погасителния план. Поради това, че „възнаграждение на Гаранта" е скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал съдържанието на договора действително 3 приложените в правоотношението договорна лихва.

Твърди се на следващо място, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е бил заблуден от тьрговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40,48%. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП на заемателя не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябва да престира допълнително оскъпяване по чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция към процесния договор. Принципът за обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл.5 от Директива 93/1 ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тьлкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостга на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи.

По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритьм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставекия кредит. Вземането по т. 4 от Договора за допълнителни услуги към процесния договор не съставлявало такова за реално представени такива допълнителни услуги, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.

Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. догoворна лихва.

Договорната лихва е вид разход по кредита и като такъв, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК следвало да бъде включен в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по Договора в размер на 40,48%, без в него да е включена скритата лихва по т.4 от Договора за допълнителни услуги към договора за потребителски кредит, имало за резултат и невярно разписване на ГПР. Сочи че, че в случая ГПР даже не бил упоменат в договора, а така също при изчисляването му, действителната стойност на ГПР е значително по-висока от 50%. Освен това в процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР ), което от своя страна се явява в нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал.1 ЗПК). Сочи, че във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсвала. Посочен е лихвен процент по заема — 40,48%, който е годишен , но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по 4 договора. Съгласно чл.10, ал. 2 и цл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва, в кредитния контракт страните не са уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР, кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба скритата под формата на "допълнителни услуги"-лихва.