Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 232 от 04.11.2024, Окръжен съд - Шумен

Съд
Окръжен съд - Шумен
Дело
Въззивно гражданско дело 335/2024
Вид
Решение № 232
Подписан
04.11.2024
В сила
04.11.2024
Състав
Мирослав Георгиев Маринов, Ралица Иванова Хаджииванова, Петранка Бонева Петрова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Шумен, 01.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.а

Петранка Б. Петрова при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Ралица Ив. ХаджиИ.а Въззивно гражданско дело № 20243600500335 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №216 от 03.04.2024г. по гр.д.№2390/2023г., ШРС е осъдил Б. Х. М., на основание чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на „МБАЛ „Св. Иван Рилски“ Разград“ АД-гр.Разград, сумата от 1192,20лв., представляваща 1145,33лв. неустойка по чл. 7, т. 3, във вр. с чл. 9 от договор за повишаване на квалификация от 01.06.2021г., между страните и 42,87лв. законна лихва, върху нея за периода 14.02.2023г. – 22.06.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от 1145,33лв. , от 22.06.2023г., до окончателното й изплащане, като е отхвърлил исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в останалата им част, до пълните предявени размери от 5000лв., съотвено от 204,61лв., като неоснователни. Присъдени са и следващите се разноски.

Решението е обжалвано от ответника в осъдителната част, с която е осъден да заплати на „МБАЛ„Св.Иван Рилски-Разград“АД-гр.Разград сумата от 1145,33лв., представляваща неустойка по чл. 7, т. 3, във вр. с чл. 9 от договор за повишаване на квалификация от 01.06.2021г. между страните и 42,87лв. законна лихва, върху нея за периода 14.02.2023г. – 22.06.2023г., ведно със законната лихва върху главницата. Излага, че в сочената част решението било постановено в нарушение на съдопроизводствените правила-не били съобразени всички доказателства по делото, явявало се неправилно-нарушение на материалния закон и нарушение на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР№1/2010г. на ОСТК на ВКС на РБългария, постановяване в нарушение и на практика на ВКС на РБългария. Двете страни не се договорили ответникът да дължи неустойка, а 1 обезщетение, като двата правни института имали съществена разлика. Страните били договорили обезщетение в размер на разходите по обучението. В случай, че съдът приеме наличието на договорена неустойка, то тогава същата се явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като водела до прекомерно облагодетелстване и неоснователно обогатяване на ищеца до сума, надвишаваща повече от пет пъти дадената от ищеца 927.04лв. за разходи за обучение по специализацията на ответника, съгласно чл.7 от същия договор. С първоинстанционното решение ответникът бил осъден да заплати и два пъти за едно и също нещо-веднъж разходи за обучението и втори път с обжалвания актсъщото. Процесният договор бил и за придобиване на специалността „Гастроентерология“, за която се изискват 48м. специализация Тъй като към датата на подписване на порцесния договор ответникът имал 36м и 22дни от специализацията от необходими 48м., то бил обучаван от ищеца само 11м. и 8 дни. Неправилно първоинстанционният съд не уважил възражението за неизпълнение от страна на ищеца-неизпълнение на чл.9 от договора, тъй като след придобиване на специалността на ответника била предложена работа като „лекар ординатор“, т.е. различно от договореното. Моли, решението да бъде отменено в обжалваната част и постановено друго, с което заявените претенции бъдат отхвърлени изцяло. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.

Ищцовата страна „МБАЛ Св.Иван Рилски-Разград“АД-гр.Разград е депозирала насрещна въззивна жалба срещу решението в частта, с която са отхвърлени осъдителните претенции в останалата им част, до пълните предявени размери от 5000лв. и 204, 61лв..

Моли решението да бъде отменено в тази част и вместо него постановено друго, с което заявените претенции бъдат уважени в пълния предявен размер. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

Всяка от страните взема становище по неоснователността на жалбата на насрещната страна.

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок , от надлежна страна, при наличие на правен интерес, поради което се явяват процесуално допустими.

Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбите, становищата на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Между страните е сключен трудов договор № 392/01.06.2021г. по силата на който Б. Х.

М. е встъпил в трудово правоотношение с ищеца на длъжността „Лекар, специализант по Гастроентерология“, като е договорено основно месечно възнаграждение в размер на 1037лв.., работно време - 8 часов работен ден. Посочено е, че трудовият договор е със срок до изпълнение на учебната програма, установено при допускане на стажана до държавен изпит

На същия ден 01.06.2021г. страните сключили договор с предмет провеждане на обучение по реда на чл.11, ал.1 от Наредба №1/2015г. за обучение по клинична специалност „гастроентерология“ в МБАЛ“Свети Иван Рилски-Разград“АД, по силата на който 2 работодателят финансира обучението, като заплаща таксите за оубчение на специализанта и договореното възнаграждение по трудовия договор, а обучаващият се задължава да придобие специалност „Гастроентерология“ след обучение, както и да работи в лечебното заведение не по-малко от две години след придобиване на специалността „Гастроентерология“. Съгласно чл.7 от договора, при неспазване на срока по чл.9 и чл.10, работодателят има право на обезщетение в размер на разходите по обучението, включващи: стойността на ползвания платен служебен отпуск по чл.161, ал.1, чл.169, ал.3 и неплатен отпуск по чл.171 от КТ, сумата на таксите за обучение, сума в размер на 5000лв., съответно индексирани с индекса на инфлацията. В чл.10 страните се договорили, че специализантът е длъжен да заплати на работодателя обезщетение по реда на чл.6 и чл.7 в случай на прекратяване на обучението, преди придобиване на специалност и при прекратяване на трудовото правоотношение по-рано от две години след завършване на обучението, настъпило по молба на лицето. Посочено е също, че обучаващият се задължава да придобие специалност до една година след явяването му на резервната дата на държавния зрелостен изпит, посечн в инидивидулания план на обучението му.

Видно от писмо-уведомление от Медицински университет-Варна до Б. Х. М., регистриран като специализант по „Гастроентерология“/с копие до ищцовото дружество и ръководителят на специализацията/, на същия се зачитат 36м. 22дни преминато обучение по „Гастроентерология“ към Медицински университет-София, поради което и същият следва да премине обучение общо 11м. и 8дни, считано от 01.06.2021г..

Съгласно допълнително споразумение №161/10.01.2023г., основното трудово възнаграждение на ответника е увеличено от 1200лв. на 1250лв.., трудовият договор е променен на безсрочен, а същият е назначен на длъжността „лекар ординатор“ в отделение по Пневмология и Фтизиатрия при МБАЛ“Св.Иван Рилски-Разград“АД..

Със заповед №12/09.02.2023г., трудовото правоотношение с М. било прекратено, на основание чл.326, ал.1 от КТ/писмено предизвестие от работника до работодателя/, считано от 13.02.2023г. и въз основа на молба на лицето вх.№МИ-4/13.01.2023г..

По делото е представено и свидетелство за призната специалност №4814 от 10.02.2023г., на Медицински университет – Варна, съгласно което на ответника, след успешно положен държавен изпит, считано от 01.01.2023г., са признати права на специалист по „Гастроентерология“.

С покана, връчена на ответника при отказ на 13.02.2023г./оформен с подписа на двама свидетели/, във връзка с подадено предизвестие на 13.01.2023г. за прекратяване на трудовия договор, ищецът е поканил ответника в едномесечен срок да плати обезщетение от 5000лв. по сключения между страните договор от 01.06.2021г..

Ответната страна е представила декларация от 13.02.2023г., съгласно която М. е декларирал, че дава съгласие сумата по направените разходи от ответното заведение за обучение по специалността му в размер на 927.04лв., да бъдат удържани от трудовото му възнаграждение за м.януари. Приложен е и фиш за заплата на ответника за м.януари 2023г., от отразяванията по който е видно, че удръжката на сочената сума е извършена.

3

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи:

Предмет на производството са претенция за заплащане на сумя за неизпълнение на задължение по договор по чл. 234 КТ и по чл. 86 ЗЗД – ищецът твърди поето от ответника едностранно задължение да му заплати на основание чл.7 от процесния договор, обезщетение в размер на 5000лв., в случай, че трудовото правоотношение се прекрати по негово желание преди изтичане на двугодишния срок, и поради настъпването именно тази хипотеза, претендира съответната сума и лихва върху нея.

Не е спорно между страните, че са били в трудово правоотношение, прекратено едностранно от ответника с писмено предизвестие/съгласно чл.326 от КТ/. Не е спорно и наличието на сключен между тях договор от 01.06.2021г., по силата на което ответникът се задължил да се обучава и да придобие специалност „Гастроентерология“ в МУ - Варна, както и да продължи да работи в „МБАЛ – Св.Йоан Рилски-Разград“ АД за срок от две години, считано от датата на придобиване на специалността, като ако не завърши обучението поради зависещи от него причини или прекрати трудовия си договор преди изтичане на този срок, дължи обезщетение в размер на 5000лв..

За срока на специализацията ответникът е бил обучаван за придобиване на специалност и е придобил такава на 01.01.2023г., като в подкрепа на това е представеното свидетелство за призната специалност №4814 от 10.02.2023г., на Медицински университет – Варна.

По делото се установи също, че ответникът е прекратил трудовото си правотоношение с ответника едностранно-с писмено предизвестие, преди изтичане на уговорения в чл.9 от договора, поради което и са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му.

Настоящата инстанция не споделя оплакванията на жалбоподателя, че страните се договорили ответникът да дължи не неустойка, а обезщетение в размер на разходите по обучението.

Спрямо договорът по чл.234 от КТ, се прилага гражданския закон и страните могат да договарят и други, допълнителни клаузи. Така, съгласно ал.2 на сочения член, страните могат да уговорят отговорност за неизпълнение на задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, т.е. законодателят изрично предвижда, че неустойка, извън стойността на платените разноски за обучение по договора за повишаване на квалификацията, е допустимо да бъде уговаряна Предварителното съглашение постигнато в чл.7 от договора за определяне размера на вредите от неизпълнение, с което на изправната страна по договора е предоставена възможността да получи това обезщетение, без да доказва размера на действително претърпените вреди, по своята същност представлява уговорена неустойка. Неустойката може да бъде определена като абсолютна величина, като размерът й може да се уговаря свободно между страните. Тя има както обезщетителна, така и обезпечителна и санкционна функция.

Допустимо е уговореният размер на неустойката да бъде по-голям от претърпените от кредитора вреди, тъй като към момента на уговаряне на неустойката не е известно кога ще настъпи неизпълнението, съответно размерът на вредите може да варира. В тези случаи, ако 4 неустойката е прекомерно голяма с оглед реално претърпените вреди може да се иска намаляването й по чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Неустойката е нищожна само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. За разлика от прекомерността, нищожността на неустойката трябва да е установима към момента на сключване на договора.

В случая чрез уговаряне на неустойка в размер на 5000лв.., извън таксите за обучение, работгодателят цели да репарира и други вреди, които евентуално би понесъл- изгубеното време, което е инвестирал, за да обучи работника и служителя, времето, което му е нужно, за да привлече и обучи друг лекар на негово място, пропуснал е възможността да обучи друг лекар, който би останал в лечебното заведение. Обезщетение в конкретният размер на неустойката служи и като обезпечение, тъй като гарантира, че работникът няма лекомислено да прекрати договора.Неустойката има и санкционен характер, като размерът й цели да накаже работника за несериозността му при изпълнението на поетия ангажимент. Т.е, в разглежданата хипотеза неустойката е уговорена с оглед типичните й цели, размерът й е съобразен и с очакваните вреди и с естеството на задължението, поради което и не може да се приеме, че тази клауза противоречи на добрите нрави. Не може да се възприеме твърдението на жалбоподателя, че клаузата за неустойка по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ била нищожна, тъй като била неизмерима с извършените разходи за обучението. Както бе посочено по-горе, размерът на неустойката може да се уговаря свободно между страните.