Протокол № 770 от 12.04.2024, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 770 гр. Пазарджик, 09.04.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Н. Попова при участието на секретаря Десислава Буюклиева

Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело № 20245220100054 по описа за 2024 година.

На именното повикване в 11:00 часа се явиха:

И на второ повикване в 11:03 часа, се явиха:

Ищецът Г. А. К., редовно призован, не се явява. За него се явява адв.

М., редовно упълномощен с пълномощно приложено по делото.

Ответникът „* *“ ООД, редовно призован, не изпраща представител.

По делото е постъпило писмено становище от процесуалния представител на ищеца, в което моли да бъде изчакан при разглеждането на днешното съдебно заседание, поради служебната му ангажираност.

Постъпила е молба от ответното дружество, чрез неговия процесуален представител, в която са изложени искания във връзка с приложение на разпоредбата на чл. 213 от ГПК, искания във връзка с твърденията на ищцовата страна и възражения по съществото на спора.

АДВ. М.: - Уважаема госпожо районен съдия, считам, че няма процесуални пречки, моля да се даде ход на делото.

Съдът счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на делото поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

При условията на чл. 143 ал. 1, във вр. с ал. 2 от ГПК пристъпва към изясняване на обстоятелства, които са означение за настоящия правен спор.

1

АДВ. М.: - Процесната сума от 1308,72 лв. е формирана така: платена неустойка, във връзка с точка 6.2 от договора между страните, в размер на 1091,56 лв., а над този размер до претендирания размер от 1308,72 лв., е заплатена от нас договорна лихва. Преди подписването на втория договор за рефинансирането, който не е предмет на настоящото дело, моят доверител на каса на Изипей е платил в брой, на вноски, сумата общо в размер на 1552,33 лв., като за остатъка за дължимата сума според ответното дружество е подписан новият договор за рефинансиране, от която сума те направо са си удържали това, което смятат, че се е дължало по стария договор, и са направили признание в тази част, че са погасени всички задължения от страна на доверителя ми по договора за паричен заем, който е процесният, в т. 6.3 от новия договор. Новият договор е представен по делото. Те са направили признание, че всички задължения по процесния договор са погасени, съгласно погасителния план, който включва и неустойката.

Всъщност, след допълнителни сметки, претендираме, че моят доверител е платил в повече сумата в размер на 1222,00 лева, поради което и Ви моля при условията на чл. 214 ГПК да допуснете изменение на размера на исковата претенция чрез нейното намаление до този размер.

Съдът при условията на чл. 146, ал. 1 от ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ излагане на ДОКЛАДА СИ по делото, в следния смисъл:

Правната квалификация е по чл. 26 ЗЗД, във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК, по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Предявени са главни искове, както и в условия на евентуалност искове съединени от ищеца Г. А. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ул. „**к, чрез адв. С. В. М. от АК – гр. Пазарджик със съдебен адрес гр.

Пазарджик, ул. „Ц**1, срещу „* *“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. ** представлявано от Н. П. П., с цена на иска, както следва: I иск: 1 091.56 лв., II иск: 1130.44 лв., III иск: 1 308.72 лв. В исковата молба се твърди, че на 29.12.2022 г. Г. А. К., с ЕГН ********** е сключил договор за паричен заем (ДПЗ) с № 788542 със „* *“ ООД, с ЕИК: ** в размер на отпуснатия заем: 900 лв., с размер на погасителната вноска: 3 х 30.04 лв. и 8 х 130.04 лв., брой вноски: 11, ГПР: 48.22 %, фиксиран годишен лихвен процент:

40.05 %, обща сума за плащане: 1130.44 лв. Твърди се, че съгласно т. 6.1 от договора за паричен заем, „Заемателят се задължава в срок от три дни, 2 считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените)“. Цитира се какво гласи т. 6.2, като се твърди, че така, както било уредено в т. 6.2 и се виждало от погасителния план в договора, въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпеченията, още със сключването на договора е била начислена неустойка за непредоставяне на някое от обезпеченията и същата е била включена в погасителния план. Твърди се, че уговорената в т. 6.2 в договора за паричен заем неустойка е била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга. Счита се от ищеца, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора е нелогично и икономически необосновано, както и, че уговарянето на такъв срок, завишените изисквания уредени в чл. 33, ал. 1 на Общите условия, на които трябвало да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, показвали, че единствената цел на неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за ответното дружество е било предварително ясно, че ищецът трудно би могъл да осигури което и да е било от исканите обезпечения и е било почти сигурно, че ще дължи неустойка. Твърди се, че действителната цел на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение за ищеца, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това правело неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Счита се от процесуалния представител на ищеца, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването заобикаляло изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я правело недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се още, че неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор, както и че освен това, заобикаляла 3 разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се твърди, че неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, както и че нищожността на неустоечната клауза водела до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не посочване на всички компоненти на ГПР в договора. Твърди се още, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита, и че заплащането на неустойката представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличавала цената му. Твърди се, че тя нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависела от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо водела до възникване на допълнителни разходи за ищеца, които са били известни на ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК и, че в случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава. Твърди се, че това, освен че заблуждавало потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаляло императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречи на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Твърди се, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължава ищеца при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ищецът сочи, че размерът на главницата е 900 лв., а на неустойката – 1091,56 лв. или 121.28 % от заема, като била налице значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. Твърди се, че по този начин неравноправно се третира икономически по-слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства у него за 4 облагодетелстване на другата страна по сделката, което противоречало на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнявало принципа на справедливост и равнопоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Счита се от ищеца, че неустоечната клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договор за потребителски кредит за недействителен, тъй като не е бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит било необходимо, според ищеца, защото давало на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора, поради което, посочването на ГПР е било условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му имало за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи още, че в ДПК, който бил сключил ищецът е бил посочен размер на ГПР от 48.22 %, но този размер не отговарял на действителните разходи, които той щял да направи във връзка с кредита, тъй като не била включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение, което според ищеца противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание 5 чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, че целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало ищецът да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, поради което в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, според ищеца, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла ищеца в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което щяло да се дължи, и в това именно била недействителността в случая, като не е било спазено изискването на посоченото законово основание. Ищецът твърди, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, като тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, поради което и счита, че договорът не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК бил недействителен. Същият противоречал на добрите нрави предвид размера на уговорения лихвен процент, тъй като съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, когато надвишавала три пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити – два пъти. Твърди се, че към момента на сключване на договора за потребителски кредит – 29.12.2022 г., размерът на законната лихва по просрочените парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал.