Решение № 1369 от 22.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1369 гр. Пловдив, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20245300502468 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 267 ГПК.

Образувано по въззивна жалба, подадена от „ДМВ Петрол“ ЕООД, ЕИК:

200901840, със седалище и адрес на управление: гр. М., обл. Р., Петролна база - град М., ПИ ***, представлявано от управителя В.И.И., чрез адвокат А., против Решение № 2590 от 08.06.2024 г., постановено по гр. д.№ 7738/2023г. по описа на РСПловдив, с което е допуснато да се извърши поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка и/или единния електронен трудов запис на С. В. С., ЕГН:

**********, от гр. Пловдив, бул. ***, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. ***, чрез адв.

Т. Ф., както и всички съпътстващи документи, удостоверяващи основанието за прекратяване на трудовото правоотношение с работодател „ДМВ Петрол“ ЕООД, ЕИК: 200901840, от посоченото от работодателя основание: „чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ” и посочена дата на прекратяване: „31.03.2023г.” на основание: „ чл. 326, ал. 1, вр. с ал.

4 от КТ” с дата на прекратяване: „01.03.2023г.”

Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено в нарушение на материалния закон. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна.

Въззиваемата страна М.Д.А., ЕГН: **********, чрез адвокат Ф., изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна 1 страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно , като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му, в изискуемата форма. Същото обаче е недопустимо и подлежи на обезсилване,респ. производството по делото на прекратяване,като съображенията за този извод са следните:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на С. В. С., ЕГН: ********** против „ДМВ Петрол“ ЕООД, ЕИК: 200901840, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за признаване на установено, че действителното правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение между страните е по чл. 326 от КТ, с момент на прекратяване- 01.03.2023 г., евентуално - 27.03.2023 г., вместо вписаното такова в Заповед № 530/ 31.03.2023 г.- чл.

330 ал. 2 т. 6 от КТ, като бъде поправено основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка на ищеца и документите, издадени при прекратяване на ТПО/ трудово правоотношение/ – заповед за прекратяване на ТПО и уведомление до ТД на НАП – Пловдив, като от „чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ” същото бъде поправено на „чл. 326 от КТ”, както и да се поправи датата, на която прекратяването е извършено, на 01.03.2023 г., евентуално - 27.03.2023 г. В исковата молба ищецът твърди, че между страните бил сключен трудов договор № 237/ 25.06.2020 г. за длъжността „***“, с място на работа- гр. Пловдив и двумесечно предизвестие при прекратяване. На 29.12.2022 г. поради здравословни и семейни причини ищецът подал молба за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, или алтернативно- с предизвестие, считано от 06.02.2023 г. Междувременно ползвал отпуск поради временна неработоспособност до 21.02.2023 г., като на 25.01.2023 г. бил извикан за предаване на служебна кола, ключове и документи. На запитване защо не му се прекратявал договора, му било указано да подаде формално нова молба по бланка на ответника, защото бил изпуснат срока на заявяване на прекратяването пред НАП. Получил уверения, че молбата му ще бъде удовлетворена, като на неговата длъжност от 14.02.2023 г. вече бил назначен друг служител- Е.Н., съгласно информация в месечния график за обекта в града. На 22.02.2023 г. ищецът подал нова молба със същото съдържание, както и предходнатаза прекратяване по взаимно съгласие, или с предизвестие. Тъй като не получил акт за прекратяване по взаимно съгласие, сезирал Инспекция по труда, които при проверката установили, че за да избегне налагането на санкция, ответникът укрил молбата от 29.12.2022 г. и предоставил само второто заявление, а като обяснение за липсата на издаден акт за прекратяване било, че към момента не било изтекло двумесечното предизвестие. На 26.03.2023 г. ищецът подал заявление до ответника на основание чл.

220 ал. 1 от КТ с изрично волеизявление, че няма да отработи остатъка до края на срока на предизвестието. На 04.04.2023 г. ищецът получил по пощата Заповед № 1/ 31.03.2023 г., с която му се налага дисциплинарно уволнение и Заповед № 530/ 31.03.2023 г. за прекратяване на ТПО на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Като дисциплинарно нарушение се сочело неявяване на работа през м. март 2023 г. и отказът да отработи предизвестие съгласно заявлението си. С писмо от 02.05.2023 г. ответникът поискал и заплащане на обезщетение по чл. 221 ал. 2 от КТ в размер на две брутни месечни заплати. Оспорват се двете заповеди, като се твърди, че към датата на връчването им ТПО вече било прекратено от ищеца с негови предходни едностранни 2 волеизявления, поради което не било дължимо и търсеното му обезщетение по чл. 221 ал. 2 от КТ. Посочва, че ТПО било прекратено още с първата му молба, с изтичане на двумесечния срок на предизвестие- 01.03.2022 г. или алтернативно- с второто заявление, считано от 27.03.2023 г. В тази връзка за ищеца възниквал правен интерес да се установи действителното основание за прекратяване на ТПО и да се поправи основанието за прекратяване, вписано в трудовата книжка.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищецът е работил в ответното дружество, на длъжност „***” с ОМВ 1546, 43 лева на пълно раб. време при 20 дни ПГО, като срокът на предизвестието при прекратяване на ТПО и за двете страни е 60 дни. Като писмени доказателства са приети представените от ищеца екземпляр от молба от 29.12.2022г., по бланка на ответника, с оставени места за имена, длъжност, ЕГН и дати, за прекратяване на ТПО по чл. 325, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие, считано от 06.02.2023г., а ако молбата не бъде удовлетворена, да се счита за предизвестие. В молбата са написани собственоръчно имената и ЕГН на ищеца, длъжността, датата, считано от която иска прекратяване по взаимно съгласие, и датата на подаване на молбата. Представя и своя екземпляр на товарителница от „Еконт Експрес“ и разпечатка от ел. система на същите, видно от които на 29.12.2022г. ищецът е изпратил плик с документи с получател ответното дружество до адрес: гр. М., ул.

***, петролна база. За ответника пратката е получена от С.К., посочен като представител на фирма ДМВ Петрол ЕООД. Получена е на 30.12.2022г. Освен това ищецът е представил разпечатка на имейл, на който е подател, с дата 31.12.2022г., адресиран до имейл адрес в домейн „dmvpetrol.com”, като се обръща към г-н Илиев, като му съобщава, че на 29.12.2022г. си е подал молбата, защото много нерви е похабил с Г., която настроила хората срещу него, и че е срутен от смъртта на майка си.

Имейлът е озаглавен „С. ПД напускане“. Представя и втора молба с идентично съдържание, на абсолютно същата бланка, изпратена по същия начин, в която посочва дата на прекратяване – 22.02.2023г., и дата на подаване – 22.02.2023г. Приложен е и сигнал от 13.03.2023г. до ДИТ – Пловдив за това, че на 29.12.22г. ищецът е подал молбата си за напускане, че е бил в болничен до 21.02.2023г., че ТРЗ С. му е казал, че не може да му се прекрати ТПО, докато е в болнични и да подаде нова молба на 22.02.2023г., че ТРЗ-то С. го е „мотал“ за самото прекратяване, въпреки подадените молби, и че на 14.02.2023г. на неговото място е назначен друг човек. Моли за съдействие за прекратяване на трудовото му правоотношение. По повод на този сигнал в ДИТ е образувана преписка, извършена е проверка и на ищеца е отговорено, че от 01.03.23г. работодателят го води в самоотлъчка, че е приел, че неотработването на предизвестието е дисциплинарно нарушение и е прекратил трудовото му правоотношение на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, след като е започната проверка, с дата на връчване 04.04.2023г. В преписката има копие от изрично заявление от ищеца от 26.03.2023г., че процедира по техни указания и че няма да отработи предизвестието, поради което моли да му се издаде акт за прекр. на ТПО въз основа на молбата му от 22.02.2023г.

На 31.03.2023 г. работодателят издал заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищеца заради това, че последният отказва да отработи предизвестието и не се е явил на работа от 22.02.2023г. до 31.03.2023г. С отделна заповед от същата дата е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ.

Първостепенният съд е уважил така предявения иск, като е достигнал до извода, че с пратката от 29.12.2022г. ищецът е изпратил на ответника именно 3 представената в заверен препис молба за прекратяване на ТПО. Тъй като е нямал изричен писмен отговор дали се приема предложението му за прекр. на ТПО по взаимно съгласие, то след изтичане на едноседмичен срок и липсата на отговор подадената молба се счита за предизвестие, така, както е посочено в нея. Същото е със срок от 60 дни, начиная от 31.12.2022г. – денят, следващ датата на получаването му, и изтича на 01.03.2023г. От тази дата ТПО е прекратено на осн. чл. 326, ал. 1, вр. с ал. 4 от КТ и не е необходим акт на работодателя, доколкото прекратяването настъпва с изтичане на срока. Освен това, дори да се приеме, че не е ясно какво е подадено на 29.12,2022 г., то с подаването на втората молба и получаване на изявлението, че ищецът няма да отработи предизвестието ТПО би следвало да се прекрати автоматично на 27.03.2023г. Самият ищец е заявил на работодателя, че няма да отработи второто предизвестие, поради което ТПО следва да се прекрати с подаването му и спирането явяването на работа.

Въззивният съд намира, че искът за установяване на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е недопустим, защото липсва правен интерес.

Правният интерес винаги е конкретен и се преценява за всеки конкретен случай от съда с оглед твърденията на страните и обстоятелствата по спора. Съгласно т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото, като, когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото.

Така предявения иск не може да постига промяна в основанието за прекратяване на трудовия договор, тъй като е предвиден друг ред за защита на уволнения работник или служител. В разглеждания случай страните не спорят относно обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено, а уволненият работник или служител оспорва само основанието за прекратяване. Но тогава единственият път за защита е кумулативно съединяване на конститутивните искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, защото чрез тях се постига промяна в правното положение на страните, промяна в основанието за прекратяване на трудовия договор.