Определение № 1130 от 16.04.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1130 гр. Пловдив, 16.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20255300500956 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 274 вр. чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, подадена чрез процесуалния представител юрк.И.Н., против Разпореждане № 5043 от 18.02.2025г., постановено по ч.гр.д.

№ 1394/2025 г. на Районен съд Пловдив, с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против Н. М. А., ЕГН:**********, за следните суми: 2997,65 лв. – главница, дължима по Договор за потребителски кредит № *** от 24.01.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД по Договор за предоставяне на поръчителство № *** от 24.01.2023г., като суброгирания кредитор „Файненшъл България“ ЕООД е прехвърлил вземането на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД; 99,72лв. – договорна лихва, дължима за периода 03.04.2023 г. – 05.05.2023 г.; 746,9 лв. – обезщетение за забава за периода от 04.04.2023 г. до датата на подаване на заявлението в съда.

В частната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното разпореждане е неправилно, поставено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Поддържа се, че не са налице пречките по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК за издаване на заповед по чл.410 ГПК. Посочва се, че заповедта за изпълнение може да бъде издадена, респективно отказана за една част от претендираните суми. Оспорва се изводът на заповедния съд, че претендираните вземания се основават на неравноправни клаузи. Излагат се доводи за действителността на договора за паричен заем и съответствието му с разпоредбите на ЗПК. Развиват се съображения, че клаузите за главница, договорна лихва и законна лихва не са неравноправни, поради което съдът е следвало да издаде заповед за изпълнение за тях. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение 1 по подаденото заявление по чл.410 ГПК.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Районен съд - Пловдив е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК въз основа на заявление от Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940 за процесните суми по Договор за потребителски кредит № *** от 24.01.2023г., тъй като е приел, че същият е недействителен, съгл.чл.22 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК.

Разпореждането е правилно.

Нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В случая правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит /договор за паричен заем/ между Н. М. А., ЕГН:********** и „Изи Асет Мениджмънт“АД, като вземанията се претендират от заявителя по силата на договор за прехвърляне на вземания. Следователно длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора.

Съгласно чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

След самостоятелна преценка на представения договор за заем, настоящата инстанция намира, че от съдържанието му се обосновава извод за евентуална неравноправност на неговите клаузи. В договора за потребителски кредит е посочен размер на предоставената в заем сума -3600 лева, годишен лихвен процент -30 %, ГПР - 32,79%. Договорено е задължение за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, в която връзка е сключен и договор за поръчителство, с предвидено възнаграждение за поръчителя от 862,26 лева, плащането на което е включено в месечната погасителна вноска.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и ал.2 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент 2 по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Процесният договор за кредит, формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита. В случая е договорено да се заплаща възнаграждение за предоставеното обезпечение (гаранция) в размер на 862,26 лева , заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора за кредит със сума по-голяма от уговорената лихва за ползване на заетата сума. При сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Изхождайки от изложеното следва да се приеме, че е налице обоснована вероятност за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и за неговата недействителност, поради което следва да се приложи нормата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК и да се откаже издаване на заповед за изпълнение.

Заповедният съд е посочил в обжалваното разпореждане, че в разглеждания случай подлежи на връщане неплатената главница на основание чл.23 ЗПК, но е отказал издаване на заповед за изпълнение за същата с аргумента, че е 3 трудно да се прецени дължимостта на конкретната сума за главницата.

Настоящият съдебен състав споделя този извод на заповедния съд. В случая за съда не е възможно да определи в рамките на заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница. При това положение само в рамките на едно състезателно производство и след изслушване на експертиза може да се установи какво е плащано по договора и правилно ли са отнесени платените суми като погашение по различните пера по договора.

В аспекта на изложеното се налага извод, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение правилно е било отхвърлено. Ето защо, частната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното разпореждане да се потвърди като правилно.

Водим от горното, Пловдивският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 5043 от 18.02.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 1394/2025 г. на Районен съд Пловдив.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4