Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 216 от 19.04.2023, Районен съд - Хасково

Съд
Районен съд - Хасково
Дело
Гражданско дело 2321/2022
Вид
Решение № 216
Подписан
19.04.2023
В сила
04.07.2023
Състав
Нели Делчева Иванова

Цитирани разпоредби

  • чл.124 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 и сл. · Закон за защита на потребителите
  • чл.143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.143 ал.2 т.5 · Закон за защита на потребителите
  • чл.146 ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10 ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.10а, ал.2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 · Закон за потребителския кредит
  • чл.16 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.3, т.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.24 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.289 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. гр. Хасково, 19.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Златка Ив. Бончева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20225640102321 по описа за 2022 година

Предявен е от Д. Т. Т. с ЕГН:********** от гр.Х., ул.“*********“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, със съдебен адрес гр.Х., ул.“******“ №**, вх.*, ет.*, адв.П. П., против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.”Люлин 7”, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М., отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК.

Ищцата твърди, че сключила с ответното дружество два договора за потребителски кредит /ДПК/, а именно - ДПК с №3474654 от 14.03.2019г. и ДПК с №3558833 от 21.06.2019г. По силата на първия договор й била предоставена в заем сумата в размер на 200 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00%, с годишен процент на разходите 47.92% и срок на погасяване 16 седмици, при месечна погасителна вноска в размер на 13,33 лв. По силата на втория ДПК с № 3558833 й била предоставена в заем също сумата в размер на 200 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00%, с годишен процент на разходите 46.96% и срок на погасяване 16 седмици, при месечна погасителна вноска в размер на 13,33 лв.

Съгласно предвиденото в чл.4 от всеки от двата посочени договора, заемополучателят по същите следвало да осигури поръчител, а при неизпълнение на тези задължения, той дължал неустойка по всеки договор в размер на 66.72 лв. или месечно - в размер на 4.17 лв., съобразно погасителните планове, а оттам - месечната вноска по всеки от двата договора била нарастнала на 17.50 лв. Поддържа се, че ищцата усвоила изцяло заемните суми, но не дължала плащане на неустойка, тъй като 1 посочените клаузи от двата процесни договора били нищожни. Това било така, тъй като предвидената в тях неустойка за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение нямала присъщата й обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от неблагоприятни последици за кредитора при евентуално възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, тъй като липсвала възможност те да бъдат събрани и от имуществото на поръчител.

Освен това предвидената неустойка в размер на 66.72 лв. излязла и извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала 32 % на получената заемна сума по всеки един от договорите от 200 лв. и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Поддържа се, че в случая заемодателят не целял обезпечение на вземанията си по договорите за кредит, а за неизпълненото условие за отпускане на кредит.

Според ищцата, с предвидената неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение, кредиторът имал право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, което не било в защита на негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното отношение, с цел облагодетелстването му в ущърб на потребителя. Освен това, в договорите били създадени и препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечения, за да възникнат условията кредиторът да начисли неустойка. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя ответникът поставил към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поставянето на такива изисквания противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, съобразно която и разпоредбите на ЗПК при сключване на договор за кредит кредиторът имал задължението да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, с цел предпазване на потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в какъвто смисъл бил параграф 40 - 43 от решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на СЕС. Сочи се, че с такава клауза в договорите, рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия длъжник и това водело до допълнително увеличение на размера на задължението му. По този начин на длъжникът се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като вече кредитът бил отпуснат и при неосигуряването му дългът му нараствал, както и опасността от свръхзадлъжнялост. В случая кредиторът бил приел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като той не бил спазил задължението си по чл. 16 от ЗПК, с оглед на което финансовата институция не следвало да черпи права от собственото си противоправно поведение. Поддържа се, че така уговорените неустойки по процесните ДПК били нищожни, тъй като нарушавали добрите нрави и били 2 неравноправни по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19 ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК. Сочи се, че в процесните договори липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, с посочване на включените в него компоненти и начина на формиране на посочените в договорите размери съответно от 47.92% и 46.96%. Според ищцата, във величината на ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи по кредитите, а в конкретния случай яснота относно тези обстоятелства липсвали, тъй като не било посочено как посоченият лихвен процент по заемите 40.00% на месец се съотнасял към ГПР по договорите. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ал, 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя плащане за разходи, които не били предвидени в него. В конкретния случай между страните не била налице уговорка за други разходи освен за възнаградителна лихва, поради което кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявените в договорите ГПР други разходи, освен нея. В тази връзка се посочва, че кредитодателите били задължени да включат в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, за да могат потребителите да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват, като правната последица при неизпълнение на това задължение се изразявала в не пораждане на права и задължения от кредитния договор (чл. 22 от ЗПК). Освен това, в пряко нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни лихви, уговорени като неустойки, но след оповестяването им на потребителя като възнаградителни лихви. Посочения в процесните ДПК размери на ГПР не били реално прилаганите в отношенията между страните и според ищцата представлявали „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП, а съобразно приетото в преюдициално заключение по дело С-453/10, използването на такива водело до неравноправен характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Така, неравноправната клауза в договора сочеща неверен ГПР била в пряко противоречие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и осъществявала фактическия състав на чл. 143, т.19 от ЗЗП и чл.21 от ЗПК, постановяващ нищожност на договорната клауза, имаща за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК. Освен това според ищцата, съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП договорните клаузи, внасящи неравновесие в отношенията между търговците и потребителите не произвеждали пряко действие. Посочва се още, че на основание разпоредбите на така сключените договори за потребителски кредит, ищцата получила сума в размер на 200 лева по всеки, а общото задължение по всеки един от договорите с включена главница, лихва и неустойка възлизала в размер на 280,00 лв. Поддържа се, че така търсените неустойки за непредоставени обезпечения по чл. 4 от процесните ДПК , съобразно които тя трябвало да заплати суми в размер на 66,72 лв. и по двата 3 договора, били нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК. На първо място, съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 - то от ЗЗД било налице именно при нарушение на правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, какъвто бил и принципа за добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, целящ предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като се касаело за търговски сделки, този принцип се съдържал в нормата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай. В случая, поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорните съглашения, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Освен това, неустойките се явявали нищожни и поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, а именно - разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забраняваща на кредитора да иска заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквато именно представлявала посочената в договора допълнителна неустойка, както и на разпоредбата на чл. 10а, ал.4 от ЗПК поради липсата на ясно и точно посочване на допълнителното оскъпяване с начислената неустойка, която следвало да бъде включена в ГПР.

На следващо място се поддържа нищожност на оспорваните части от договорите и поради противоречието им с добрите нрави. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, еднозначно се приемало, че договор противоречи на добрите нрави, когато бил нарушен принципа на еквивалентност на насрещните престации. В конкретния случай при отпуснати кредити от 200 лева всеки, възнагражденията за предвидената неустойка били в размер на 66,72 лв., които били необосновано високи и надвишавали 32% от размера на всеки кредит, поради което противоречали на добрите нрави и поради нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, а освен това неморално и неетично било уговарянето на неустойки при неизпълнение на непреодолими условия. Поддържа се нищожност на клаузите за неустойка и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл. 26 ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона, тъй като на практика със същите се целяло заобикаляне на установената в чл. 19 ал.4 от ЗПК забрана относно максималния размер на ГПР, въпреки че предвидените неустойки представлявали разходи по кредита, които следвали да намерят стойностно изражение в ГПР. Според ищцата, за да избегне надвишаване на максималния размер на ГПР кредиторът бил използвал правната форма на „неустойка за непредоставяне на поръчител“, с което чрез позволени правни средства бил постигнат непозволен правен резултат, а именно - по-висок ГПР на кредита. На следващо място се сочи, че 4 неустойките били нищожни и като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като сумите, които се претендирали за тях били в размер, надвишаващи 32% от тези на кредитите, което бизспорно нарушавало принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузите били неравноправни и по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвиждали заплащане на суми, размерът на които бил необосновано висок и с тях се уговоряли допълнителни обезщетения за неизпълнение на акцесорни задължения, които съглашения водели до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Освен неравноправни посочените клаузи се явявали и нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.24 от ЗПК, тъй като не били индивидуално уговорени между страните, поради това че били част от стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договорите и кредитополучателят нямал възможността да влияе върху съдържанието им към момента на сключването им, особено в хипотеза на договори с общи условия. В горепосочения смисъл се посочва Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.