Решение № 23 от 05.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Г. Ст. Чехларов

Дора З. И. при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Г. Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20251100504427 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 22489/11.12.2024 г., постановено по гр.д. № 9967/2023 г. на СРС, ГО, 82 състав, е признато за установено по предявените от „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, срещу А. Т. К., ЕГН **********, по реда на чл. 422 ГПК искове, че А.

Т. К. дължи на Уникредит Булбанк“ АД на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: 3450,07 лв., представляваща главница по договор за Кредитна карта за бизнес клиенти № 30/27.06.2018 г., ведно със законната лихва от 28.10.2022 г. до окончателното изплащане, 46,27 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 16.03.2022 г. – 22.06.2022 г. и 97,52 лв., представляваща наказателна лихва за периода 22.06.2022 г. – 27.10.2022 г., за които суми по ч. гр. д. № 58916/2022 г. на СРС, 82 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство А. Т. К., в която се твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон, както и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по отношение на процесния договор не са приложими правилата на ЗЗП, доколкото същият е сключен с търговско дружество. Твърди се, че ответникът като физическо лице и солидарен длъжник по кредита може да релевира възражения, попадащи в предметния обхват на защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи. Сочи, че съгласно практиката на ВКС физическо лице, обезпечаващо банков кредит, по който кредитополучател е търговец, може да има качеството потребител по смисъла на ЗЗП. Отделно се сочи, че договорът 1 не отговаря на изискванията на чл.10,ал.1 ЗЗП, тъй като не е спазено изискването договорът да е написан с шрифт не по-малко от 12. Отделно се сочи, че договорът за кредит е недействителен и на основание чл.22 вр.чл.11,ал.1,т.9 и т.9а ЗПК, тъй като в него липсва уговорен лихвен процент. Поддържа се, че към датата на сключване на договора кредитополучателят „Старс модел“ ЕООД не е осъществявал дейност, тъй като същата е прекратена на 15.07.2017 г. Навежда се, че на това основание сумата по кредита не се дължи, тъй като е нелогично и противно на правилата на добрата търговска практика банката да отпусне кредит на лице, което не отговаря на условията да получи кредит, а именно дружество, което не осъществява дейност. Въззивникът сочи, че сумата по кредита не е усвоена реално, като това се установява от приетата СЧЕ, по която вещото лице е установила, че усвояването на кредитната карта е извършено на 06.08.2014 г. по Договор за кредитна карта №6/30.07.2014 г., а не по процесния договор. Отделно се твърди, че приетата СЧЕ е изготвена само на база на счетоводните записвания на банката, които не се ползват с материална доказателствена сила. Във въззивната жалба се поддържа, че договорът не е подписан от А. Т. К., като се оспорват изводите на приетата пред СРС СГЕ. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Въззиваемият „УниКредит Булбанк“ АД не е депозирал отговор на въззивната жалба. В о.с.з. оспорва подадената въззивна жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решение е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

По делото е представен договор № 30/27.06.2018 г. за кредитна карта за бизнес клиенти, сключен между „УниКредит Булбанк“ АД и „Старс модел“ ЕООД (клиент) и А. Т. К. (съдлъжник). Размерът на разрешения кредитен лимит е 3500 лева със срок на ползване и револвиране до 27.06.2020 г. при месечен лихвен процент от 1,6%.

Предвидени са такси за администриране на неизплатени в срок задължения, за надвишен кредитен лимит и за годишно обслужване съгласно тарифата. Датата на издължаване е до 15-то число на календарния месец, следващ периода на клиентските плащания. Ответникът е оспорил сключването на договора, но приетата пред 2 първоинстанционния съд СГЕ и повторна СГЕ пред въззивната инстация безспорно установяват, че подписите за клиент с процесния договор за кредитна карта за бизнес клиенти № 30/27.06.2018 г. са положени от А. Т. К.. Ето защо и въззивният съд намира, че е налице сключен между страните договор за кредит.

Сключеният между страните договор по своята правна същност представлява по дефиниция договор за револвиращ кредит, тъй като с договора страните са се съгласили в рамките на целия срок на действие на същия кредитополучателят да разполага с определена сума /кредитен лимит/ в случая - в размер до 3500 лв., която може да ползва многократно и неограничено във времето в рамките на целия срок на действие на договора в пълен размер или частично. При тази разновидност на договора за кредит, за разлика от стандартния договор за потребителски кредит, сумата в рамките на договорения кредитен лимит се ползва многократно, като липсват отнапред установени в конкретен размер и падеж дължими вноски, плащането на които да е разсрочено на части както е при стандартния договор за потребителски кредит. Посочените особености на кредита водят до това, че при него не се изготвя погасителен план, както при потребителския или ипотечен кредит,тъй като няма как отнапред да бъде известно, каква част от разрешените средства ще бъдат усвоени, кога, каква част ще се връща и кога. Въпреки това и при този банков кредит се определя месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг, дължима лихва за ползване на средствата, както и дължимите такси и комисионни. В настоящия случай, от съдържанието на процесния договор се установява, че в него е уговорен размерът на кредитния лимит, периодът, през който сумата може да бъде ползване без да се дължи възнаграждение на банката, размерът на това възнаграждение и как се определя то извън безплатния период, като неразделна част от договора са приложени приетите от потребителя такси за всяка от извършваните операции.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че между страните е възникнало валидно договорно отношение, по силата на което банката е предоставила на потребителя кредитен лимит, който той може да ползва когато и в какъвто размер прецени в срока на договора, срещу заплащането на установените между страните възнаградителни лихви и такси.

Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с продължително изпълнение. Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл.430 ал.2 ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като „възнаградителна“. Овърдрафтът е краткосрочен кредит за оборотно финансиране, който има фиксиран лимит и срок и се усвоява директно по разплащателна сметка на кредитоискателя. Не е необходимо представянето на разходооправдателни документи и не се изисква самоучастие от страна на клиента. Въпреки, че страните по делото са сключили един договор, то същият инкорпорира в себе си освен договора за банков кредит /като вид овърдрафт/ и договор за издаване на кредитна карта, като вид договор за потребителски кредит.

Недоказано е оспорването на въззивника, че договорът е изготвен на шрифт, помалък от 12, поради което и е нищожен. Относно възражението, че в договора липсва уговорен размер на възнаградителната лихва, въззивният съд намира следното: в чл.3.1 изрично е предвиден размер на възнаградителната лихва от 1.6 % месечно за усвоените суми.

Неоснователен е доводът, че към датата на сключване на договора 3 кредитополучателят „Старс модел“ ЕООД не е осъществявал дейност, тъй като същата е прекратена на 15.07.2017 г., поради което и договорът е нищожен. Към тази дата дружеството е съществувало, не е било в несъстоятелност и не е имало пречка да встъпва в договорни правоотношения, като фактът дали е извършвало дейност към този момент е ирелевантен по отношение валидността на сключения договор за кредит.

По отношение довода на въззивника, че към процесния договор са приложими правилата на ЗЗП, въззивният съд намира следното: физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. /решение от 23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на I Т.О. на ВКС/. В конкретния случай към датата на сключване на договора А. Т. К. е била управител и едноличен собственик на капитала на кредитополучателя „Старс модел“ ЕООД, поради което и наличието на тесни професионални връзки с дружеството – кредитополучател се доказва безспорно. Ето защо и А. Т. К. няма качеството потребител по смисъла на ЗЗП и не може да се ползва от специално предвидената защита в закона.

Въззивният съд намира за неоснователен и довода на въззивника, че сумата по кредита не е усвоена. От приетата и неоспорена пред първоинстанционния съд СЧЕ е видно, че сумата по договора е усвоена на 06.08.2014 г. за погасяване на задълженията по старо задължение на кредитополучателя по договор №6/30.07.2014 г. и Анекс 1/24.03.2015 г., като вещото лице е установило размер на дълга към настоящия момент – просрочена главница в размер от 3450,07 лв., възнаградителна лихва в размер от 46,27 лв. и наказателна лихва /неустойка/ в размер от 97,52 лв.

Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, решението следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има са мо въззиваемия, но същият изрично е заявил, че не претендира разноски,с оглед на което и такива не следва да бъдат присъждани.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 22489/11.12.2024 г., постановено по гр.д. № 9967/2023 г. на СРС, ГО, 82 състав.