Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 18254 от 29.09.2026, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 3953/2026
Вид
Решение № 18254
Подписан
29.09.2026
Състав
КРИСТИЯН РОСЕНОВ ТРЕНДАФИЛОВ

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 18254 гр. С, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20261110103953 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Х. К. К., чрез адв. Б., срещу „С К ООД, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ********** г., поради противоречието му със закона, евентуално установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 11 от договора поради противоречието й с добрите нрави, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 1129,96 евро (2210 лв.), представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № ********** г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба – 13.02.2026 г. до окончателното изплащане.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 21.06.2023 г. сключил с ответника Договор за потребителски кредит № *********, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 2500 лв., която следвало да върне чрез изплащането на 1 тридесет погасителни вноски, при уговорени ГЛП от 44,50% и ГПР в размер на 56,72%. Сочи, че освен главницата по договора следвало да плати и 389,06 лв. за възнаградителна лихва, както и 1820,94 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение. Твърди, че договорът съдържал неравноправни клаузи, поради което намира същия за недействителен. Сочи, че уговореният ГЛП е прекомерен по размер и накърнява добрите нрави. Твърди, че при определяне на ГПР по кредита не била съобразена дължимата неустойка, както и че била налице неяснота относно механизма на формирането му.

Счита, че уговорената неустойка имала за цел постигане на неоснователно обогатяване в полза на кредитора, поради което намира същата за нищожна.

Излага доводи, че с клаузата за неустойка били заобиколени изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че същата противоречи на добрите нрави. С оглед недействителността на договора, счита че ответникът му дължи връщане на получените без основание плащания по кредита в общ размер на 2210 лв.

(1129,96 евро), с които били погасени вземанията за неустойка и договорна лихва. Ето защо моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за потребителски кредит поради противоречието му със закона, евентуално да прогласи нищожността на клаузата за неустойка, уговорена в чл. 11, поради противоречието й с добрите нрави. Претендира осъждането на ответника за сумата от 2210 лв., представляваща получено без основание плащане по Договор за потребителски кредит № ********** г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба, с който взема становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Оспорва правния интерес на ищеца от установяване на нищожността на процесния договор, тъй като задълженията по кредита били погасени изцяло. Излага съображения относно злоупотреба с право от страна на ищеца. Оспорва твърденията на ищеца, че приложимата лихва по кредита противоречи на добрите нрави, както и че с клаузата за неустойка се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че уговорената неустойка не следва да бъде съобразена при изчисляване на ГПР по кредита.

Счита, че е налице валидно основание за получаване на сумите по договора, евентуално, че осъдителният иск следва да бъде отхвърлен за частта над сумата от 1238,19 лв. Моли съда да отхвърли предявените искове като 2 неоснователни. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 21.06.2023 г. между ищеца Х. К. К., в качеството му на заемател, и ответника „С К ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** г., по силата на който „С К ООД предоставило на Х. К. К. сумата в размер на 2500 лв., която ищецът се задължил да върне на 30 седмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 44,5% и годишен процент на разходите от 56,72%.

В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава в срок от три дни от сключване на договора, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1820,94 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

С проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 18.07.2026г. и приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно заседание на 24.09.2026 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделени и фактите, че: 1/ сумата от 2500 лв. е била усвоена от кредитополучателя, както и че 2/ при изчисляване на ГПР по кредита не е била съобразена уговорената неустойка в чл. 11 от договора. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.

Безспорно е също така, а и от представената от ответника справка, се установява, че ищецът е извършил в полза на ответника плащане в общ размер на 1911,31 евро за погасяване на задълженията по договора за потребителски кредит, от които 633,08 евро над чистата стойност на кредита.

3

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че Договор за потребителски кредит № ********* от 21.06.2023 г., е нищожен на заявеното правно основание.

Сключеният между ищеца и „С К ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност, преценката относно действителността на процесния договор следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите 4 по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 56,72%, като този размер не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1820,94 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че 5 получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 1820,94 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря повисок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява около 73% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на 6 сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).