Решение № 180 от 24.04.2026, Окръжен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. Плевен, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

С. Й. ДИМИТРОВА-КОВАЧЕВА при участието на секретаря АНА Д. И.А като разгледа докладваното от С. Й. ДИМИТРОВА-КОВАЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20264400500219 по описа за 2026 година С решение №136 от 05.11.2025 г. по гр.д. №560/2024 г. Кнежански Районен съд е:

ОТХВЪРЛИЛ предявения от Х. Г. Ч., с ЕГН: **********, от гр.Кнежа, ул. ***, чрез адв. В. Ч. от АК-Враца, с адрес на кантората: гр. Враца, ул. ***, против ЕТ“***“, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул.***, с ЕИК: ***, представляван от С. И. Д., иск по чл.108 от ЗС за предаване на владението върху ПИ ***,

*** и *** в землището на с.***, общ.Кнежа, обл.Плевен, респективно за предаване владението върху ½ ид.ч. от тях, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

ОСТАВИЛ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от Х. Г. Ч., с ЕГН:

**********, от гр.Кнежа, ул. ***, чрез адв. В. Ч. от АК-Враца, с адрес на кантората: гр. Враца, ул. ***, против ЕТ“***“, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул.***, с ЕИК: ***, представляван от С. И. Д., иск по чл.124, ал.1 от ГПК вр. с чл.229, ал.2 от ЗЗД за признаване, че Договор за наем от 09.01.2019 г., вписан под дв.вх. рег. №58/15.01.2019 г., акт 29, т.I и Договор за наем от 18.01.2022 г., вписан под дв.вх.рег.№58/19.01.2022 г., акт 28, т.I, имат действие спрямо ищеца само за три години, поради недопустимост, тъй 1 като не са конституирани всички страни по двата договора, които са задължителни необходими другари и е ПРЕКРАТИЛ производството по делото в тази му част.

ОСЪДИЛ Х. Г. Ч., с ЕГН: **********, от гр.Кнежа, ул. *** ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ“***“, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул.***, с ЕИК: ***, представляван от С. И. Д., направените деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 лв. /хиляда и триста лева/.

Недоволен от решението е останал Х. Г. Ч. и е подал въззивна жалба срещу него, в която моли да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове и да бъдат присъдени направените разноски.

Според въззивника, в противоречие с приетото в т.2А от Тълкувателно решение №4/14.03.2016 година по тьлк. д. №4/2014г. на ОСГК на ВКС, първоинстанциинният съд не се е произнесъл с установителен диспозитив, че той е собственик на ½ ид.част от имотите.

Според въззивника, неправилно районният съд е счел, че той е приел двата договора за наем. Сочи, че извършено от ответника след предявяване на иска плащане не може да обоснове извод за приемане от ищеца на договора за наем. Счита, че преценката дали е налице такова приемане следва да се прави към момента на образуване на делото. Акцентира, че преводното нареждане е представено едва в последното съдебно заседание. Намира, че не може категорично да се счита, че плащането е по договор за наем от 09.01.2018 г., тъй като преведената сума е в пъти повече, отколкото е следвало да бъде платено по този договор. Твърди, че плащането е по други договори, но не уточнява по кои.

В жалбата се сочи, че неправилно не е съобразено обстоятелството, че мнозинството от съсобствениците на процесните имоти са взели решение по чл.32 от ЗС те да се ползват от „ЧАР-65“ЕООД, като са потвърдили договора за аренда, сключен от въззивника с това дружество.

Въззивникът сочи, че изключение от правилото на чл.32 от ЗС е предвидено в чл.4а, ал.2 от ЗСПЗЗ и че съгласно него, договор за наем на земеделска земя може да се сключи от съсобствениците, притежаващи повече от 25 %. Те обаче, съгласно чл.229, ал.2 от ЗЗД, могат да извършват само действия на обикновено управление, т.е. могат да сключват договор за наем 2 със срок до 3 години. Ако срокът е по-дълъг, по правилото на чл.229, ал.3 от ЗЗД, договорът не обвързва неучаствалите съсобствеци за срока над 3 години.

Въззивникът счита, че като е отхвърлил и главния, и евентуалния иск, приемайки, че двата дългосрочни договора за наем са противопоставими на съсобствениците, притежаващи повече от половината от процесните съсобствени имоти, Плевенски Районен съд е постановил неправилно решение. Моли то да бъде отменено и вместо него да се постанови решение, с което да бъдат уважени предявените искове и да бъдат присъдени направените разноски.

Препис от въззивната жалба е връчен на ЕТ“***“ на 26.01.2026 г. и на 06.02.2026 г. е подаден отговор, в който се моли да бъде потвърдено обжалваното решение по подробно изложени аргументи.

С определение №322 от 10.03.2026 г. Плевенски Окръжен съд е приел въззивната жалба за допустима и редовна и е насрочил делото в о.с.з.

На 25.03.2026 г. Х. Г. Ч. е депозирал писмено становище, в което се моли да бъде уважена въззивната му жалба и да му бъдат присъдени направените разноски в двете инстанции. Представя се списък по чл.80 от ГПК. Възразява се по чл.78, ал.5 от ГПК относно размера на платеното от въззиваемия адв. възнаграждение.

В о.с.з. на 26.03.2026 г. процесуалният представител на ЕТ“***“ - адв. Г. е представил списък по чл.80 от ГПК и е пледирал за потвърждаване на обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Ишецът Х. Г. Ч. твърди, че е собственик на ½ ид.ч. от следните имоти, находящи се в землището на с. ***, Община Кнежа:

1.поземлен имот с идентификатор *** /с номер по предходен план 081002/;

2.поземлен имот с идентификатор *** /с номер по предходен план 090004/;

3.поземлен имот с идентификатор *** /с номер по предходен план 065005/, които е придобил както следва:

-с нот. акт №169 от 30.07.2021 г. на нотариус В. Р. – чрез дарение от А. Б.

3

К. по 1/32 ид.ч. от имотите по т.1, 2 и 3.

-с нот. акт №170 от 30.07.2021 г. на нотариус В. Р. – чрез покупка от А. Б.

К., И. Б. К. и Х. Д. И. по 11/32 ид.ч. от имотите по т.1, 2 и 3.

-с нот. акт №55 от 04.02.2022 г. на нотариус В. Р. – чрез покупка от Ц. Н.

Г. по 1/12 ид.ч. от имотите по т.1, 2 и 3.

Като се запозна със съдържанието на представените нот. актове, въззивният съд установи, че те легитимират ищеца като собственик на 100/192 ид.ч. /52 %/ от имотите по т.1, 2 и 3. Правилно Кнежански Районен съд е приел, че е останало недоказано възражението на ЕТ“***“, че ищецът не е собственик на 50 % /1/2 ид.ч./ от процесните имоти както твърди в ИМ, защото неговите праводатели не са били собственици на съответните ид.ч.

Ишецът Х. Г. Ч. твърди, че за ползването на имотите по т.1, 2 и 3 са налице следните договори: а/ договор за наем от 09.01.2019 г., сключен от Г. Н. Р. и Х. Д. И., за срок от 5 стопански години, считано от стопанската 2023/2024 г. б/ договор за наем от 18.01.2022 г., сключен от Й. Т. Р., Р. Н. Д., Й. Ц. Р., Ц. Г. Р., Н. Г. Р. и В. Д. П., за срок от 10 стопански години, считано от стопанската 2028/2029 г. в/ договор за аренда от 28.03.2023 г., сключен от Х. Г. Ч., В. П. Н.-Б., В.

Н. Г. и П. Н. П., за срок от 10 стопански години, считано от стопанската 2023/2024 г.

Като се запозна с представените договори, съдът установи, че те не са представени в цялост, но между страните не е спорно съдържанието им /предмет, страни, имоти, срок и пр./, както е посочено по-горе.

Спорно е противопоставими ли си двата договора за наем на ищеца Х. Г.

Ч. с оглед обстоятелството, че са сключени от съсобственици, притежаващи по-малко от 50 % от имотите; ако са му непротивопоставими, може ли той да защити правата си чрез иск по чл.108 от ЗС за предаване владението върху целите имоти или алтернативно – върху ½ ид.ч. от тях, предявен срещу наемателя ЕТ“***“.

Кнежански Районен съд е счел, че договор за наем от 09.01.2019 г., сключен от Г. Н. Р. и Х. Д. И. като наемодатели, е противопоставим на Х. Г. Ч., тъй като след сключването му ищецът е придобил от А. Б. К., И. Б. К. и един от наемодателите Х. Д. И. общо 12/32 ид.ч. от имотите по т.1, 2 и 3 и по 4 правилото на чл.237, ал.1 от ЗЗД договора за наем остава в сила за ищеца като приобретател, тъй като е бил вписан. Плевенски Окръжен съд намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е встъпил по силата на закона в наемното правоотношение и не е поискал прекратяването му, поради което договора за наем от 09.01.2019 г. му е противопоставим.

Предвид този извод, е безпредметно да се обсъжда дали договора за наем е противопоставим на ищеца на другото основание – защото е прието плащане на наем по него. За пълнота на изложението следва да се каже, че няма как предвид характера на предявените искове и търсената с тях защита, извършеното след завеждане на делото – на 17.12.2024 г. плащане по „наследени договори“ /съгласно плат. нареждане на стр.253 от делото на РС/ да се третира като мълчаливо приемане на договора за наем.

Сам по себе си договора за наем от 09.01.2019 г. се явява основание ответникът ЕТ“***“ като наемател да осъществява фактическа власт върху процесните три имота, включително и към момента на приключване на съдебното дирене. Тази фактическа власт той може да упражнява лично или чрез трето лице – в случая чрез пренаемателя „ТРОЯ АВТО“ЕООД. При това положение е без значение дали вторият процесен договор за наем – този от 18.01.2022 г. е противопоставим на ищеца. Следва да се отбележи, че към момента на приключване на съдебното дирене този договор не би бил основание за осъществяване на фактическа власт от наемателя, тъй като е договорено ползването на имотите да започне от стопанската 2028/2029 г.

В заключение – Плевенски Окръжен съд намира, че следва да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на ½ ид. ч. /50 %/ - както е поискал в ИМ, а не както се установи – на 100/192 ид.ч. /52 %/ от процесните имоти и ревандикационния иск да се отхвърли само в осъдителната му част, поради наличието на противопоставимо на ищеца основание, на което ответникът държи процесните имоти, а именно – вписания договор за наем от 09.01.2019 г. Тъй като Кнежански Районен съд се е произнесъл с един диспозитив по двете части на ревандикационния иск, следва решението в тази му част да бъде отменено изцяло и вместо не го да се постановят съответните два диспозитива.

Отхвърлянето на ревандикационния иск в осъдителната му част, налага разглеждане на предявения като евентуален установителен иск с петитум: да бъде признато за установено по отношение на ЕТ“***“, че двата договора за наем имат действие за три години, съгласно чл.229, ал.2 от ЗЗД.

5

По възражение на ответника в о.с.з. на 08.04.2025 г. Кнежански Районен съд е оставил без движение исковата молба в частта й относно евентуалния установителен иск с указания да бъде насочен срещу всички страни по двата договора за наем. Ищецът е взел становище по указанията – в молба от 16.04.2025 г. /на стр.92 от делото на РС/, с което становище Кнежански Районен съд се е съгласил и е продължил производството без евентуалния установителен иск да бъде насочен срещу всички страни по двата договора за наем. Едва в обжалваното решение първоинстанционният съд неправилно е приел, че както е предявен – само срещу наемателя ЕТ“***“, евентуалният установителен иск е недопустим.

Въззивната инстанция намира, че не се касае за иск за прогласяване нищожността на договорите, който по арг. от Тълкувателно решение № 7 от 13.01.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2020 г., ОСГТК следва да бъде насочен и срещу наемодателите, т.е. срещу всички страни по договорите като задължителни необходими другари. Касае се за установителен иск, като ищецът има правен интерес да го предяви само срещу наемателя, защото в него е фактическата власт и нея иска да ограничи във времето. Ето защо – в тази му част решението, имащо характер на определение, следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на Кнежански Районен съд за произнасяне по допустимия установителен иск.

При този изход на спора по същество: уважаване на ревандикационния иск в едната му част – установителната и отхвърляне на ревандикационния иск в другата му част – осъдителната, ЕТ“***“ следва да заплати в полза на Х. Г. Ч. половината от направените от него в първата инстанция разноски за ДТ – 1 213.88 лв. и адв. възнаграждение – 1 800 лв., а именно – 1 506.94 лв. Въззивната инстанция намира, че адв. възнаграждение в размер на 1 800 лв. не е прекомерно, предвид защитимия интерес – 30 349.05 лв. Другата половина от платеното от ищеца адв. възнаграждение се отнася до предявения евентуален иск и от изхода на спора по този иск ще зависи кой ще понесе тези разноски. Х. Г. Ч. следва да заплати в полза на ЕТ“***“ половината от направените от него в първата инстанция разноски за адв. възнаграждение, а именно – 750 лв. Като се прихванат двете суми, ЕТ“***“ следва да заплати в полза на Х. Г. Ч. сумата от 387.02 евро /756.94 лв./ като разноски по компенсация, направени в първата инстанция.

Разпечатката съдържа 50 от 80 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/16b6cb62-19d3-45e3-8d5d-7386b71ef808