Решение № 1663 от 11.11.2022, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1663 гр. Плевен, 11.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана К. Т. Досева при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Мариана К. Т. Досева Гражданско дело № 20224430103898 по описа за 2022 година

Иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 830,63 лв.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.

Т. Д., ЕГН**********, *** против ***, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ****. Твърди, че на 21.12.2021 г. между ищцата и ответното дружество *** е сключен договор за кредит № 61349, по силата на който е усвоена главница в размер на 700 лв. Годишният лихвен процент по кредита е 40.42 %. Кредитът е следвало да бъде върнат на 9 равни месечни вноски, всяка в размер на 91.31 лв. Твърди, че в клаузата на чл. 12 от договора било установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 708.84 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния план. С разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи задължението си с осигуряване на поръчител - физическо лице, което да е на навършени 25 години, минималният му осигурителен доход през последните шест месеца, 1 предхождащи сключването на договора, да е 1 500 лв. /месец, да е в трудово правоотношение поне шест месеца преди сключването на договора, да има стабилна кредитна история, да не е активен потребител на заемни продукти на заемодателя и/или да не е поръчител по друг активен заем, предоставен от заемодателя. Твърди, че в резултат на това за усвоена сума в размер на 700 лв. за срок от 9 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати общо 1530.63 лв., от които 830.63 лв. неустойка и лихва. Посочва, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Излага съображения, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон Законът за потребителския кредит. Счита, че така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Твърди, че процесния договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл.

10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по-малък от 12. Наред с изложеното счита, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Счита, че прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 12 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на PC - Асеновград по гр. д.

№ 342/2020 г.). Изискванията, които клаузите на чл. 12 от договора възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (700 лв.). Счита, че не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени 2 изисквания към него. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че тези изводи са илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в Приложение № 1 към договора - погасителен план, изначално разсрочва вземането за неустойка, като залага в погасителния план колона „размер на вноска по чл. 12, ал. 4“, където при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка".

Счита, че в тази връзка може да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Счита, че изисканото поръчителство не съставлява обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В посочената хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.

Твърди, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗГЖ, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Счита, че изложеното до тук обуславя и недействителността на процесния договор поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК във връзка 3 с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал.

1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Твърди, че в настоящия случай предвидената в чл. 12 неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за бързо разглеждане в размера на ГПР. При условие, че същото е включено, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 150%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Излага съображения, че всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Затова счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Счита, че 4 неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение. Твърди, че гореописаните такси попадат в изискванията на директивата - те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. Счита, че тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.

Твърди, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на 5

ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Счита, че в процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл.