Решение № 13461 от 03.08.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13461 гр. София, 03.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.

ДРАНЧОВСКА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА

Гражданско дело № 20221110142769 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД.

Ищецът Т. П. Т. твърди, че е сключил договор за заем с „И---“ АД, по силата на който се е задължил да предостави едно от посочените в договора три обезпечения – двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на това задължение, при сключване на договора за заем ищецът е подписал и договор за поръчителство с ответника, по който последният е обезпечил пред кредитора задълженията на заемателя срещу възнаграждение в размер на 185,52 лв., платимо от заемателя разсрочено към всяка от месечните му вноски по заемния договор. Счита, че в отношенията си със заемодателя и гаранта ищецът има качеството потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен характер, нейната действителност зависи от наличието на валидно заемно правоотношение. Намира, че клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна поради противоречие с разпоредбите на чл.

19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 ЗПК, а договорът за поръчителство е изначално лишен от основание поради липса на насрещна престация от ответника срещу получаваното възнаграждение предвид наличието в негова полза на регрес в случай на погасяване на задълженията по заемния договор. Твърди, че ответникът и заемодателят са свързани лица, като възнаграждението по оспорената сделка на практика се е усвоявало като печалба от 1 заемното дружество, същото е било уговорено в прекомерно завишен размер и не се е включвало в ГПР по заемния договор, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК и се накърняват добрите нрави. Ето защо иска да бъде прогласена нищожността на договор за предоставяне на гаранция № -/03.05.2022 г., поради противоречие на закона, добрите нрави и липса на основание.

Ответникът „Ф--“ ЕООД оспорва иска при твърдението, че процесният договор представлява гаранционна сделка, по която ищецът е платил възнаграждение за насрещна услуга – гарантиране от страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за заем, благодарение на което заемателят да избегне неблагоприятните последици по това правоотношение. Ето защо намира, че договорът не е лишен от основание, нито накърнява добрите нрави предвид обстоятелството, че е сключен в съответствие със свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Счита, че възнаграждението по гаранционната сделка не е прекомерно, доколкото е изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е поел солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния договор, включително по отношение на разноските по събиране на вземането. Твърди, че договорът за гаранция е сключен единствено поради възлагането от страна на ищеца, който е имал избор между три вида обезпечение по договора за паричен заем. Счита, че евентуалната нищожност на клаузи от договора за заем няма отношение към действителността на гаранционния договор, доколкото отговорността на гаранта е функция на отговорността на длъжника такава, каквато е била към датата на сключване на договора, както намира и че разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното правоотношение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В тежест на ищеца по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 и 2 ЗЗД е да докаже сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивна законова разпоредба и/или на добрите нрави, респ. ответникът следва да докаже валидността на процесния договор за предоставяне на гаранция, сключен при наличие на основание.

Между страните не се спори, а и от приложените писмени доказателства се установява, че между „Ф--“ ЕООД и Т. П. Т. е сключен договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № - от 03.05.2022 г. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 185,52 лв., платимо разсрочено на 12 вноски от по 15,46 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че гарантът овластява „И---“ АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение.

Видно от събраните по делото доказателства договорът за гаранция е сключен във връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и „И---“ АД, с № - от 03.05.2022 г., 2 с който „И---“ АД се е задължило да предостави на ищеца сумата 600 лв. със срок за връщането й от 12 седмици. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от посочените обезпечения – две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, като е видно, че в случая се е осъществила третата хипотеза на посочената договорна клауза и ищецът е сключил с ответника „Ф--“ ЕООД процесния договор за гаранция (поръчителство) в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за потребителски кредит, сключен с „И---“ АД.

Процесните договори се подчиняват на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

При анализ на разпоредбите на чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.

Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В случая след извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Ф--“ ЕООД е „И---“ АД - кредитор на ищеца.

Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.

След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „И---“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането 3 си сам на себе си, т.е. посоченото възнаграждение не е насрещна престация срещу предоставеното обезпечение, а на практика представлява „скрита възнаградителна лихва“, която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума.

Настоящият съдебен състав намира, че уговореното възнаграждение за гаранта представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл.

19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключването на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя – предоставянето на обезпечение по заемния договор не е било по избор на потребителя, а задължително условие за сключване на сделката. Този договор за гаранция с трето лице представлява форма на лично обезпечение, което разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се доближава по-скоро до договора за застраховка, а застрахователните премии несъмнено представляват общ разход по кредита.

С оглед на изложеното, предвид хипотезата на „свързани лица“ и сключването на обезпечителната сделка като задължително условие за предоставяне на кредита, настоящият съдебен състав намира, че възнаграждението по договора за гаранция е част от общите разходи по заемния договор, която следва да се включва при изчислението на ГПР.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. В настоящия случай, сумата по договор за заем № - от 03.05.2022 г., сключен с „И---“ АД, е в размер на 600 лева, а възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 185,52 лева, т.е. над 30 % от главницата по договора за заем. Посочено е, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 45,53 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 600 лв. за срок от 12 седмици (3 месеца), и размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период от 3 месеца – 4

185,52 лв., е видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата възнаградителна лихва, възнаграждението на поръчителя за три месеца надхвърля 30 % от размера на отпуснатата главница по заема, като същото представлява разход на всяко тримесечие по договора и съотнесено на годишна база несъмнено води до надхвърляне на допустимия размер на ГПР и до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изложеното представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.