Решение № 9965 от 26.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9965 гр. София, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110129195 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Т. В. Л. срещу ..., с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване недължимостта на вземанията, предмет на изпълнителен лист от 20.07.2015 г., издаден по гр.д. № 41567/2015 г. по описа на СРС, 55 състав, въз основа на който било образувано изп. дело № .... г. и изп. дело № ..... г. по описа на ЧСИ ..., поради изтекла погасителна давност, както и за установяване недължимостта на сумата от 150 лв. – разноски по изп. дело № ..... г. по описа на ЧСИ ....

Ищцата твърди, че въз основа на изпълнителен лист от 20.07.2015 г., издаден по гр.д. № 41567/2015 г. по описа на СРС, 55 състав, срещу нея било образувано изпълнително дело № .... г. по описа на ЧСИ ..., което било прекратено на 13.10.2020 г. поради настъпила перемпция. Твърди, че последното изпълнително действие, годно да прекъсне давността на вземанията по изпълнителния лист, било извършено на 27.10.2015 г. Сочи, че въз основа на посочения изпълнителен лист, впоследствие било образувано изпълнително дело № ..... г. по описа на ЧСИ .... Излага доводи, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност считано от 2021 г. В тази връзка, моли съда да признае за установено, че не дължи изпълнение на вземанията, предмет на процесния изпълнителен лист, поради погасяването им по давност, както и да установи недължимостта на сумата от 150 лв. за разноски по изп. дело № ..... г.

Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Излага съображения, поради които счита, че вземанията по изпълнителния лист от 20.07.2015 г. не са погасени по давност. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Чрез иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да установява само факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, от които факти длъжникът черпи права, изключващи изпълняемото право /например погасяване на правото на принудително изпълнение, поради изтекла давност, плащане, прихващане и др/.

В случая ищецът твърди, че не дължи сумите по изпълнителен лист от 20.07.2015 г., издаден по гр.д. № 41567/2015 г. по описа на СРС, 55 състав, въз основа на който било образувано изп. дело № .... г. и изп. дело № ..... г. по описа на ЧСИ ..., поради изтекла погасителна давност.

Предмет на производството по чл. 439 ГПК е съществуването на изпълняемото материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на провежданото изпълнение. Тъй като производството по така предявения иск се характеризира с оспорване на изпълняемото право, правният интерес на ищеца е обусловен от наличието на вземане срещу него, скрепено с изпълнителна сила, независимо дали това вземане се изпълнява или не към датата на предявяване на иска.

Ето защо в тежест на ищеца е да докаже наличието на издаден срещу него изпълнителен титул.

В конкретния случай страните не спорят, а и от приетите по делото доказателства се установява, че ищецът е длъжник по изп. дело № .... г. и изп. дело № ..... г. по описа на ЧСИ ..., образувано въз основа на издаден срещу нея изпълнителен лист от 20.07.2015 г., издаден по гр.д. № 41567/2015 г. по описа на СРС, 55 състав. При наличието на вземания, за които е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело, както и при липса на погасяване на вземането чрез принудително изпълнение към датата на исковата молба, за ищеца е налице правен интерес от предявените отрицателни установителни искове за тяхната недължимост.

Съгласно постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, I V г.о., ГК, нормата на ч л. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и 2 когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. В случая процесният изпълнителен лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение. Ето защо на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД приложима към процесното вземане е общата петгодишна давност.

Съгласно задължителните указания, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва и с предприемане действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според разпоредбата на чл.116, ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.

Съгласно утвърдилата се съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, формирана след постановяване на тълкувателното решение от 2015г., исканията на взискателя за предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, също прекъсват давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, защото съдебният изпълнител е длъжен да ги предприеме /в този смисъл Решение № 60282 от 19.01.2022г. на ВКС по гр. д. № 903/2021г., III г. о., ГК, Решение № 127 от 12.07.2022г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, Решение № 3 от 4.02.2022г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021г., IV г. о., ГК и Решение № 37 от 24.02.2021г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020г., IV г. о., ГК/. Това решение е дадено по въпроса и в т.3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024г. по т.д.

№2/2023г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите му е изложено, че „Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител.“.

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните е било отделено обстоятелството, че въз основа на изпълнителен лист от 20.07.2015 г., издаден по гр.д. № 41567/2015 г. по описа на СРС, 55 състав, срещу ищцата е било образувано изп. дело № .... г., прекратено на 13.10.2020 г., както и изп. дело № ..... г. по описа на ЧСИ .... Ищецът не оспорва уведомяването си за извършената цесия, с което вземането е прехвърлено на ответника, поради което и този въпрос не е необходимо да бъде допълнително изследван.

Установява се от приложено съобщение по изп.д. №..... на лист 8 от делото, че изпълнителното дело е прекратено с постановление от 13.10.2020г. , като видно и от 3 направеното отбелязване върху изпълнителен лист от 20.07.2015г. в поставения печат за образуваното изпълнително делото, е видно, че същото е прекратено и последното изпълнително действие е извършено на 27.10.2015г.

Представено е съобщение за образувано изпълнително дело, от което е видно че към 10.04.2025г. е образувано ново изпълнително дело, въз основа на същия изпълнителен лист.

Ответникът не е представил доказателства за предприети действия по принудително изпълнение, с които да се прекъсва или спира давността по отношение на процесното вземане, въпреки че съдът изрично му е указал, че не сочи такива.

Съдът намира, че по делото не са представени доказателства за извършени действия по принудително изпълнение след посочената дата за последно предприето действие по изпълнение от 27.10.2015г. по изп. дело № .... г., съответно не се доказаха твърденията на ответника, че приложимата в случая петгодишна давност е била прекъсвана. Между датата на това последно действие 27.10.2015г. и образуване на новото изпълнително дело през 2025г. са изминали повече от 5 години, поради което към датата на неговото образуване погасителната давност по отношение на вземането вече е била изтекла и не може да бъде прекъсната от извършените по него действия.

С оглед изложеното съдът намира, че исковата претенция се явява доказана, доколкото възраженията на ответника за прекъсване на погасителната давност не се доказаха.

Съдът е съобразил, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, за срока от 13 март 2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти /каквито са страните по делото/. Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с пар. 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020г., в сила от 14.05.2020г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван на 13.05.2020г., поради което течението на давностният срок е възобновено на 21.05.2020г. Следователно 4 процесният давностен срок е бил спрян за период от два месеца и седем дни, считано от 13.03.2020г. до 20.05.2020г.

С оглед на гореизложеното, съдът намира, че погасителната давност за процесните вземания е изтекла, поради което предявения отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лева/25,56 евро за заплатена държавна такса.

Ищецът е бил представляван по реда на чл.38 ЗАДв., поради което в полза на адвокат Р. Л. Д., следва да се присъди адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът (осъществил безплатна адвокатска помощ и съдействие) има право на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 - НМРАВ.

Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца. В конкретния случай по делото е предявен един установителен иск, като делото е с ниска фактическа и правна сложност и с нисък материален интерес. Поради изложеното съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 200 евро при съобразяване на актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при 5 определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.