Решение № 80 от 11.03.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Карлово, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Ангелина Ст. Господарска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20255320102068 по описа за 2025 година

ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Г. Л. Л. от ЕГН ********** от град Б., община К., област П., ул. *** твърди, че на 25.03.2025 г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 40032947603, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема – 50.95% и годишен процент на разходите – 63.46%. Твърди, че съгласно чл. 10 от общите условия по кредита ищецът следвало да предостави на ответното дружество поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или солидарен длъжник, който да отговаря на следните изисквания: физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните условия: да е на възраст между 23 и 64 години, което да има осигурителен доход в минимален размер от 1300 лева, да има доказан доход, който да надвишава месечните разходи по кредита, да работи по безсрочен трудов договор, да работи при настоящ работодател минимум 6 месеца, да не е клиент или солидарен длъжник по договор за потребителски кредит, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно наличните данни на ЦКР към БНБ.

На същата дата - 25.03.2025г., ищецът сключил и допълнително споразумение към процесния договор за потребителски кредит № 40032947603, като в раздел ІІІ – Клиент, т. 3 в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.10 от ОУ на договор за потребителски кредит № 40032947603, на основание чл.92 от ЗЗД, дължи неустойка за неизпълнение в размер на 975 лева, разсрочено за 12 месеца.

Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, не изплатил сумата по процесният 1 договор за паричен заем, вкл. и сумата за процесната неустойка, но не дължал плащания за същата. Излага правни доводи за нищожност на клаузата за неустойка.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по раздел ІІІ, т.3 от допълнително споразумение от 25.03.2025 г. към договор за потребителски кредит № 40032947603 от 25.03.2025г., сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и Г. Л. Л. от ЕГН ********** от град Б., община К., област П., ул. ***, предвиждаща заплащане на неустойка в размер 975.00 лева за непредоставяне на обезпечение по чл. 10 от общите условия към договора за потребителски кредит. Претендира деловодни разноски.

Ответното дружество „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД счита предявения иск за неоснователен. Излага подробни прави съображения за неоснователност. Признава факта, че страните са сключили процесния договор за потребителски кредит и допълнително споразумение към него.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори и се установява от представения договор, допълнително споразумение, погасителен план и общи условия, че между страните е сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40032947603 от 25.03.2025 г., по силата на който ответникът е предоставил сумата от 1500 лева, която е била усвоена от ищеца. Т.е. изпълнението на задължението на ответното дружеството да предостави средствата не е спорно. С процесния договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 1500 лева, които същият се е задължил да върне за срок от 18 месеца при размер на вноската 120.21 лева, ГПР 63.46%, ГЛП 50.95% и посочена обща сума по кредита 2163.89 лева. На същата дата е сключено посоченото допълнително споразумение към договора за кредит, с което ищецът се е задължил да заплати неустойка в размер на 975 лева, в случай, че не предостави обезпечение по договора, която да плати разсрочено за срок от 12 месеца. Не е посочен размер на месечната вноска.

Други доказателства от значение по делото не са представени.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Не се спори, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителските кредити (ЗПК).

Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът 2 за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

В оспорената клауза на т.3 от раздел ІІІ-Клиент от допълнително споразумение от 25.03.2025 г. към договор за потребителски кредит № 40032947603 от 25.03.2025г., е предвидено, че при непредоставяне на обезпечение по 10 от ОУ в установения срок и съгласно реда и условията по общите условия, потребителят дължи на дружеството неустойка в размер на 975 лева. Изчислена математически неустойката представлява 65% от главницата по договора.

След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът намира, че въведеното задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция след сключване на договора, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основава на нищожна клауза. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция едва след сключване на договора води до този извод. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се плаща разсрочено, макар и за 2/3 от срока на договора, а не за пълния период при непредоставяне на обезпечение, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към датата сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й в т.3 от раздел ІІІ на допълнителното споразумение е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или неизпълнението на вече поетите от страните 3 договорни задължения. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Съдът изчислява размера на неустойката на 65% от заетата сума, т.е. още със сключване на договора е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция, за периода на връщане на кредита потребителят би дължал главницата, възнаградителна лихва, която по естеството си представлява печалба на кредитора и за 12 месеца сума за неустойка в значителен размер, макар и да не е упомената месечна сума, която се дължи и да не е посочено дали неустойката през тези 12 месеца се внася на равни вноски. Поради изложеното съдът приема, че противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, което прави санкционната функция на неустойката извън предмета на задължението и доколкото само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до вреди. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен.

ЗА РАЗНОСКИТЕ:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените по делото разноски.

Следва, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК съдът да осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 25.56 евро (50.00 лева) за държавна такса по първоначалния иск.

От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.

За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Производството е приключило в едно съдебно заседание, делото не 4 се отличава с фактическа и правна сложността, искът е признат от ответника, не са събирани доказателства извън представените с исковата молба и понастоящем съдът намира за справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, че на адвокат адв. С. Н. следва да бъде определено възнаграждение в размер на 200 евро за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца Г. Л. Л. по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.