Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 657 от 22.06.2026, Районен съд - Стара Загора

Съд
Районен съд - Стара Загора
Дело
Гражданско дело 3523/2025
Вид
Решение № 657
Подписан
22.06.2026
В сила
15.07.2026
Състав
Иван Режев

Цитирани разпоредби

  • чл. 146, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 82 · Граждански процесуален кодекс
  • член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 11-13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 11-13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 11-13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.16 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 17, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 24 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 4 · Конституция на Република България

РЕШЕНИЕ

№ 657 гр. С., 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530103523 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 22 ЗПК.

Ищцата (име) твърди в исковата си молба, че на 28.01.2025 г. сключила с ответното дружество договор за паричен заем № 689416, по силата на който получила в собственост сумата от 1700 лева, при фиксиран месечен лихвен процент от 4.20 % и ГПР 64.015%. В договора било уговорено, че заемателят ще погасял кредита на 17 месечни вноски с размер на погасителната вноска:

147.91 лева с крайна падежна дата 28.06.2026 г. и обща сума за плащане 4471 лева. Съгласно чл. 6 от договора за кредит, във вр. с чл. 10, ал. 2 от общите условия, кредитополучателят се бил задължил да предостави едно от изброените обезпечения: двама поръчители, залог върху движима вещ или безусловна банкова гаранция. Предвидено било, че обезпечението следвало да отговаря на условията от ОУ към договора за заем. Съобразно чл. 6, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, във връзка с чл. 10, ал. 2 от Общите условия, в тридневен срок от сключването му да предоставел обезпечение, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 2058.43 лева, която ще се плащала разсрочено, като се кумулирала към падежните вземания по погасителния план. Всеки съд бил длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулирали правния спор.

1

Правовата държава провеждала принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задавал, като основен принцип на гражданския процес и задължавал съда, при решаването на делата, да осигурял точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулирали правния спор, преодолявал диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът не само можел, но бил и длъжен да проверял действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1/ при нарушение на добрите нрави – сочи съдебна практика; 2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – сочи съдебна практика; 3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водели до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисквало събиране на доказателства – сочи съдебна практика. Затова следвало да се извърши проверка налице ли било основание за нищожност на договора, според твърденията в исковата молба и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следял служебно. Не дължала изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, която водела до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата, под формата на неустойка, договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР 64.015 %, излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи, кои компоненти формирали размера на ГПР. На собствено основание била нищожна и 2 неустоечната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създавало предпоставки, кредиторът да получел вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22, във вр. с чл.

21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдели включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит, водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна, като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП, и като заобикаляща изискванията на ЗПК, по смисъла на чл. 21 ЗПК. В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да бъдела включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално била сигурна печалба за кредитора. Следователно, месечният лихвен процент нямало да бъде 4.20 %, както било записано, а следвало да бъдел по-голямо число, ако в него участвало и вземането от 2058.43 лева, което формално било уговорено, като неустойка. Нарушен бил чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Вземането по чл. 6 от договора имало характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавало присъщите на неустойката и характеризиращите я, като такава, обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка”, за да преодолеел ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. тъй като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си бил гарантирал, че ще получел това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на двама поръчители, залог на движими вещи или безусловна банкова гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Уговорената възнаградителна лихва била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При 3 сключване на договора потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължал цена на кредита в размер на месечен лихвен процент в размер на 4.20 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗПК, на заемателят не били оповестени по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо, икономическите последици от поетото от нея задължение, и какъв бил действителният размер на възнаградителната лихва, а била заблудена, че нарушавала договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. 6 от процесния договор.

Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза можела да бъде определена, като неравноправна, ако не била съставена на ясен и разбираем език. Не били изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 ЗПК, така и в контекста на нормите, които съдържали изисквания по чл.10, ал.1, чл.11, ал.1 т.7-12 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.9, се налагал извода, че под "условия за прилагане" се имало предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да ставало ясно, как се начислявал този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните начин, и оттук дали вноските били анюитетни или намаляващи. Приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 64.015% бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на уговорката за ГПР и заобиколила изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК, клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Вземането по чл. 6 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал.

4

3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК, следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 4.20 %. На месец без в него да била включена скритата лихва имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 64.015%. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви, като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушавало основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да били инкорпорирани всички разходи, които длъжникът щял да стори, и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържал само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставял необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти, от които се формирал, и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предоставела пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да била спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора трябвало да се посочи, не само цифрово, какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит, представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да били посочени всички разходи, които 5 длъжникът щял да направи, и които били отчетени при формиране на ГПР.

Това задължително съдържание съгласно чл.11 от ЗПК следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същият можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. Съгласно процесния договор, неустойката се дължала при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлявало основната престация по договора, и се престирало независимо дали кредиторът бил претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлявало типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка, не били съизмерими, нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оценял сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се дължала в тридневен срок след сключване на договора. Законът, в чл.71 от ЗЗД, предвиждал различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обявял предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да изменял облигационната връзка при невъзможност да гарантирал събирането им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което разкривало целта му - да предвидел силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантирал допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка“. Съгласно чл. 26, ал.