Определение № 1052 от 01.02.2018, Районен съд - Пловдив

О П

Р Е Д

Е Л Е

Н И Е

№1052 01.02.2018 г. гр.Пловдив

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, ІX гр. състав, в закрито съдебно заседание на 01.02.2018 г., в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 20680 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

В деловодството на съда е постъпила на 31.01.2018 г. уточняваща молба от ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която не са отстранени нередовностите на исковата молба, съобразно изрично дадените указания на съда с Разпореждане № 2124/09.01.2018 г. и с Разпореждане № 5288/17.01.2018 г., поради следното:

Производството по делото е образувано по искова молба с вх. № *****/29.12.2017 г. от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, против Т.С.С., ЕГН **********,***, с която са предявени искове с правна квалификация чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. чл.

240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи сумата от 1 500 лева – частично претендирано вземане от общо дължима сума от 5 072.39 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ********, сключен на 16.09.2015 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 12.08.2016 г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД; сумата от 1 500 лева – частично претендирано вземане от общо дължима сума от 4 674.01 лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от 08.02.2016 г. до 06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 06.11.2017 г. до окончателното й погасяване, за която сума, включително, в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 10180/24.10.2017 г., издадена по ч.гр.д. № 16797/2017 г. по описа на ПРС.

В депозираната искова молба от „ЕОС

Матрикс“ ЕООД, против Т.С.С., ищецът твърди, че на 16.09.2015 г. е сключен Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ********, между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Т.С., по силата на който на последния му е предоставен кредит с общ размер на 5 000 лева, който ответникът се задължил да погаси на 60 месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 196.36 лева, с краен срок за погасяване – 05.10.2020 г., с ГПР 38.64 % и лихвен процент 31.25 %. Твърди, че след усвояване на кредита, кредитополучателят е платил част от дължимите вноски, съгласно договора, след което е преустановил плащанията си, като е изпаднал в забава към 05.03.2016 г. и останало непогасено задължение по кредита в размер на 9 746.40 лева, от които главница – 5 072.39 лева, от която се претендира частично 1 500 лева и договорна лихва – 4 674.01 лева, от която се претендира частично 1500 лева, за периода от 08.02.2016 г. до 02.11.2017 г.. Сочи, че поради неплащане на погасителните вноски, кредитът е станал предсрочно изискуем на основание чл. 5 от Договора. Посочено е още, че на 12.08.2016 г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), по силата на който е придобил от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД задължението на Т.С., произтичащо от Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ******** от 16.09.2015 г., за което ответникът бил уведомен.

С уточняваща молба с вх. № 3161/16.01.2018 г., ищецът твърди, че предоставената на кредитополучателя по процесния договор сума е в размер на 5 000 лева. Сочи също, че тъй като дължимата такса ангажимент от кредитополучателя към кредитора в размер на 175 лева се кредитира, същата се включва в размер на главницата. Срещу заплащането й, кредиторът фиксирал лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в Договора условия, размери и срокове. Твърди, че след отпускането на кредита, ответникът е внесъл част от първата си погасителна вноска, след което е преустановил плащанията си, поради което и непогасената главница е в размер на 5 072.39 лева. По отношение на договорната лихва, ищецът сочи, че дължимата договорна лихва е в размер на 4 674.01 лева, от която се претендира сумата от 1500 лева за периода от 08.02.2016г. до 02.11.2017г.

С уточняваща молба от 31.01.2018 г. ищецът уточнява, че сумата, предоставена на кредитополучателя по процесния договор, е в размер на 5000 лева – чиста стойност на кредита, 1680 лева – застрахователна премия и 175 лева – такса ангажимент. Ответникът е направил вноски, но е изпаднал в забава на 05.03.2016 г., като след тази дата оставащото задължение е 5 000 лева – главница, 72.39 лева – такса ангажимент и 4 674.01 лева – договорна лихва за периода от 05.03.2016 г. до 05.10.2020 г. Заявява, че оттегля иска си за главница за разликата над сумата от 5 000 лева до първоначално претендираните 5 072.39 лева, т.е. не поддържа искането си такса ангажимент в размер на 72.39 лева. По отношение на договорната лихва поддържа, че същата е в размер на 4 674.01 лева, от която се претендира сумата от 1500 лева за периода от 08.02.2016г. до 02.11.2017г.

Видно от изисканото за послужване ч.гр.д. № 17578/2017 г. по описа на ПРС, е депозирано Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 62259/06.11.2017 г., депозирано от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист, против длъжника Т.С.С., за следните суми: 1 500 лева – частично претендирано вземане от общо дължима сума от 5 072.39 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ********, сключен на 16.09.2015 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД; сумата от 1 500 лева – частично претендирано вземане от общо дължима сума от 4 674.01 лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от 08.02.2016 г. до 06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 06.11.2017 г. до окончателното й погасяване, както и разноски по делото.

Съдът е издал Заповед № 10963 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.11.2017 г., за процесните суми.

В двуседмичния срок по чл. 414, ал.

2 ГПК е подадено възражение за недължимост от Т.С.С..

В едномесечния срок по чл. 415, ал.

1 ГПК ищцовото дружество е предявило искова молба против Т.С.С., по която е образувано настоящото производство.

Съдът, след преценка на доводите на ищеца, включително и тези изложени в допълнителни молби от ищеца, счита, че в конкретния случай, предявените установителни искове за главница и за неустойка са недопустими, поради следното:

За допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е необходимо да е налице пълен идентитет на претенциите, заявени в двете производства – по основание, размер и период, доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.

Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал.

1 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното такова по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Изложеното е основание да се приеме, че искът по чл. 422 ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Сочената идентичност е изискване, процесуална предпоставка, както за редовността на иска, респективно за надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на предявената претенция.

Това е така, тъй като с решението по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на по чл.422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум.

В настоящия случай, подобен идентитет не е налице, дори напротив. При липса на идентичност в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство, би се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите. Отделен е въпросът, че правото на защита на длъжника би било сериозно накърнено.

В конкретния случай, не е налице идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание, по размер и по период.

На първо място, не е налице идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание и размер, доколкото в заповедното производство, ищцовото дружество изрично претендира частично вземане от 1 500 лева от дължима главница в размер на 5 072.39 лева. Докато в настоящото исково производство претендира вземания, които не са били предмет на заповедното производство – 72.39 лева – такса ангажимент. Въпреки, че с уточняваща исковата молба от 31.01.2018 г., ищецът „оттегля“ иска си за главница за разликата над сумата от 5 000 лева до първоначално претендираните 5 072.39 лева, т.е. не поддържа искането си такса ангажимент в размер на 72.39 лева, съдът намира, че безспорно, в случая се установява, че в исковата молба и в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, са посочени различни обстоятелства, от които се твърди да произтичат вземанията на ищцовото дружество, т.е. не е налице идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание и размер.

На следващо място, не е налице идентитет на претенциите, заявени в двете производства по размер и период, доколкото в заповедното производство, ищцовото дружество изрично претендира частично вземане от 1 500 лева от дължима договорна лихва в размер на 4 674.04 лева, за периода от

08.02.2016 г. до 06.11.2017 г.. Докато в настоящото исково производство претендира договорна лихва частично в размер на 1 500 лева, за периода от 08.02.2016 г. до 02.11.2017 г. С уточняваща молба ищцовото дружество заявява, че договорната лихва в размер на 4 674.04 лева е за периода от 05.12.2015 г. до 05.10.2020 г., от която се претендира частично сумата от 1 500 лева за периода от 08.02.2016 г. до 02.11.2017 г..

Съдът намира, че въпреки направеното от ищеца с молбата уточнения, първо в исковата молба и в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, са посочени различни обстоятелства, т.е. не е налице идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание, размер и период. Освен това, съдът намира, че така заявеният петитум за присъждане на договорна лихва (1500 лева за периода от 08.02.2016 г. до 02.11.2017 г.) не съставлява частичен иск, а представлява самостоятелен иск за претендирана договорна лихва за конкретно визиран частичен период.

Съдът не споделя и изложеното от ищцовото дружество в уточняваща молба, че е налице пълен идентитет между заявлението и исковата молба. Това е така, защото искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Индивидуализацията на претендираните вземания по основание, размер и период са съществени, тъй като в случай, че бяха посочени в правилните им размери и периоди, длъжникът можеше да не възрази срещу издадената Заповед.

Въпреки дадените указания, ищецът не мотивира правен интерес от установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл.