Решение № 1059 от 08.08.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1059 гр. София, 08.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20251000500889 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК).

С решение № 21 от 10.01.2025 г. по гр.д. № 20241200100211 на Окръжен съд – Благоевград, единадесети състав е признато за установено по отношение на В. В. Д.. че Б. В. Б. не му дължи парични суми, за които е издаден изпълнителен лист от 02.08.2012 г. по гр. д. № 145/2012 г. на Софийския окръжен съд, а именно: 1/ 27 000 лева, представляващи 3/4 от главница по договор за заем от 15.01.2009 г., 2/ законната лихва върху тази сума, считано от 28.11.2011 г. до окончателното й изплащане, и 3/ 1080 /хиляда и осемдесет/ лева, представляващи ¾ от направените по делото разноски, които парични суми се събират принудително по изпълнително дело № 2889 от 2016 г. на ЧСИ М. П.. В. Д. е осъден и да заплати разноски в размер на 1123,20 лв. по делото, както и 30 лв. – държавни такси по в.ч.гр.д. № 1946/24 г. на САС. В обосновка на решението си съдът приема, че като наследник на В. Д. и доколкото не се установява останА.те наследници да са се отказА. от наследството си ответникът има право единствено върху ¼ част от присъдените суми в полза на неговия наследодател. Прието е за недоказано и 1 ответникът да действа от името на своя брат и сестри.

С определение рег. № 20.02.2025 г. постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е отказал да измени постановеното решение в частта за разноските по съображение, че не се установява договорът за правна защита и съдействие при договорено възнаграждение от 1800 лв. да касае разглеждания спор.

Решението е обжалвано от В. В. Д. – ответник в първоинстанционното производство, наричан впоследствие и въззивник, представляван от адв. Г. Г. от САК. Въззивникът поддържа теза за недопустимост на предявения иск с довод, че ищецът не се позовава на обстоятелство, относимо към признатото вземане с влязло в сила решение. Цитира съдебна практика, отричаща правото на длъжник да оспорва вземане пред съд поради липсваща правосубектност на насрещната страна. По същество първоинстанционният съд е упрекнат, че не е съдействал за изясняване на спора от фактическа страна и не е обсъдил наведени в производството доводи. Застъпена е теза, че ответникът се легитимира като взискател за цялото вземане, тъй като в производството по издаване на изпълнителния лист не съществува възможност за изследване и утвърждаване правата на наследниците, нито това може да стане в исков процес без тяхното участие. Сочи, че не е твърдял да е единствен наследник, но не намира да е нА.це риск длъжникът да изпълни лошо, ако плати на него цялата сума. Застъпва теза, че в качеството си на наследник е в правото си да защити цялото наследство, което включва и събиране на присъденото вземане.

Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено, а евентуално да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен.

В отговор въззивната жалба е оспорена от Б. В. Б., наричан впоследствие и въззиваем, представляван от адв. А. А.. Застъпен е довод, че въпросът за допустимостта е разрешен с влязло в сила определение на апелативния съд и не може да бъде преразглеждан. Изразена е теза, че предмет на производството са материалноправните последици, произтекли от факта на смъртта на починА.я кредитор, настъпила след приключване на съдебното дирене. Застъпено е кгатонише, че искът по чл. 439 ГПК е единствената възможност за установяване настъпилите промени по отношение на вземането и утвърждаване размера на задължението на ответника към взискателя в изпълнителното производство. Оспорва да е 2 допуснато съществено процесуално нарушение, позовавайки се и на отсъствие на бележки по изготвения проект за доклад. Навежда и довод, че при отсъствие на доказателствени искания в отговора по исковата молба и във въззивната жалба дори да е допуснато процесуално нарушение при изготвяне на доклада, то не би било съществено. Намира, че при липсата на твърдение останА.те наследници да са се отказА. от наследството, което би довело до увеличаване дела на ответника и съответно да го легитимира като правоимащ за цялата сума, съдът не дължи да дава указание по доказателствата. Оспорва да е нА.це поддържаната във въззивната жалба хипотеза на управление на наследствено имущество.с аргумент, че не се твърди някой от наследниците да не е приел или да се е отказал от наследството. Застъпва теза, че при делимото парично задължение всеки от наследниците е легитимиран да отстоява своето вземане и само титулярът може да го претендира по принудителен ред, съответно да прекъсва давността. Иска се решението да бъде потвърдено изцяло.

По делото е постъпила и частна жалба на Б. Б. срещу отказ на първоинстанционния съд да измени решението си в частта за разноските и да присъди заплатено адвокатско възнаграждение от 1800 лв. Застъпена е теза, че допуснатата грешка при отразяване на съда, пред който да се развие производството не препятства свързване на договореното възнаграждение с първоинстанционното производство. Иска се решението да бъде отменено, а сумата – да бъде присъдена на частния жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство.

В отговор по частната жалба адв. Г. Г. в качеството си на пълномощни на ответника, я оспорва. Смята, че посоченият различен съд и обстоятелството, че първоинстанционният не следва и от съдържанието на пълномощното, няма възможност договорът да бъде свързан именно с първоинстанционното производство. Приема и че с оглед нА.чието на друг договор за правна защита и съдействие доказателствата за платена сума от 1800 лв. не доказват плащане по договора, обосноваващ търсеното плащане.

В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника – адв.

М. от САК, поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения и оспорва частната жалба. Претендират се разноски като е представен списък.

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на 3 насрещната страна.

Процесуалният представител на въззиваемия – адв. А. от САК, оспорва жалбата. Навежда довод, че съдебната практика, на която се позовава въззивникът в обосновка недопустимост на процеса не касае относимите към спора факти. Поддържа частната жалба. Претендират се разноски като е представен списък.

Жалбите са депозирани в прекдузивния срок и изхождат от лица, чиито права са предмет на изследване в обжалваните актове.

Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за вА.дност на обжалваните актове като не се установява да страдат от такъв порок.

Въззивникът се позовава на недопустимост на обжалваното решение. С оглед нормата на чл. 2 ГПК съдът дължи да разгледа и разреши всяка молба за защита на лични или имуществени права. С оглед нормата на чл. 124 ал. 1 предложение трето, втора алтернатива ГПК при нА.чие на правен интерес защита на имуществени права е възможна и чрез отричане на извънсъдебно претендирано право. Нормата на чл. 5 ГПК задължава решаващия съд да разреши повдигнатия пред него спор при самостоятелна преценка на фактите и установяване на приложимия закон. Понеже правораздавателната компетентност произтича от закона, той очертава и границите на самостоятелна преценка. В тази насока решаващият съд е обвързан от дадените изрични указания при дадено различно решение на разгледания спор в рамките на осъществен институционален контрол – чл. 278 ал. 3 ГПК.

Непосредствено изследваният въпрос по ч.гр.д. № 20241000501946 касае интереса от потърсената в случая защита в самостоятелно исково производство доколкото с обжалвания акт първоинстанционният съд е счел за възможна защита в рамките на изпълнителното производство. С определение № 2399/25.09.2024 г. въззивният съд е приел прекратяването за преждевременно при дадени указания за проверка легитимацията на останА.те наследници в рамките на производството по издаване на изпълнителен лист.

Посочено е, че единствено в тази хипотеза правният интерес за ищеца да оспорва частта от задължението си би отпаднала.

Предвид ограничения обхвът на обвързваща сила на формираното мнение в частното въззивно производство настоящият състав дължи 4 самостоятелна преценка за допустимостта на иска. В случая първоинстанционният съд е съобразил дадените му указания, а според настоящия състав интересът на ищеца да поиска защита произтича от промяна на страната на кредитор в утвърдено с влязло в сила решение право на вземане, настъпила след приключване на устните състезания. Цитираното във въззивната жалба определение № 207 от 26.05.2016 г. по ч.гр.д. № 2096/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО визира утвърдена легитимация на кредитора със съдебното решение като съдът изрично се позовава на забрана в производството по чл.

439 ал. 2 ГПК за позоваване на факти, настъпили преди приключване на съдебното дирене. В исковата молба се твърди, а и доказателствата сочат правосубектността да е била прекратена след приключване на съдебното дирене, поради което и преклузията по чл. 299 ГПК не намира приложение.

Освен това, в предходно разгледания случай длъжникът изглежда да оспорва цялото си вземане, докато в случая ищецът отрича единствено легитимацията на ответника да получи и приспадащите се части от наследеното вземане за останА.те наследници.

Действително установяване права на неучастващи в производството лица е недопустимо. Нормата на чл. 26 ал. 2 ГПК не позволява упражняване на чужди права в съдебно производство освен в изрично предвидените в закона случаи. Това принципно положение обезпечава и правната сигурност, основана на гарантираната възможност титулярът на правото да участва във всяко засягащо го съдебно производство. Защитата на права предполага инкорпориране на спорното право в решението, който акт задължава страните да зачетат утвърденото с него правно положение. В случая ищецът не претендира защита на чужди права, а оспорва легитимацията на ответника да получи следващото се и за останА.те наследници. В този смисъл наведените доводи за чужди права върху извънсъдебно претендирана от ответника сума са правоизключващи възражения досежно зачетен от правовия ред интерес за длъжника – да преустанови спор по отношение размера на наследеното от ответника вземане.

По изложените съображения настоящият състав приема за неоснователен противопоставения довод за недопустимост на решението, а при служебната проверка не се установява друго основание, обуславящо такъв порок.

5

С оглед диспозитивното начало при разрешаването на материалноправен спор във въззивното производство съдът е ограничен от очертания му предмет с въззивните жалби. Служебната намеса предполага единствено нужда от приложение на императивна норма или възложена върху съда защита на чужд интерес (чл. 269 ГПК). Във въззивното производство не е повдигнат спор по относимите към процесното право факти, а изложените съображения касаят правната им оценка.

От приложеното гр.д. № 145/2012 г. по описа на Софийски окръжен съд се установява, че съдебното дирене е приключило в съдебно заседание на 05.04.2012 г., а с обявеното решение № 187/02.05.2012 г. Б. В. Б. е осъден да заплати на В. В. Д. сумата от 36 000 лв., дължима по писмен договор за заем от 15.01.2009 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на исковата молба – 28.11.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1440 лв., представляваща направени по делото разноски.

Няма спор, а и от приложеното копие на удостоверение за наследници следва извод, че В. В. Д. е починал. Датата на смъртта не е видна от копието, но няма спор, че е настъпила на ******** г. Удостоверението сочи за наследници четири деца – В. В. Д. – син, негов брат и още две сестри.

С разпореждане от 31.07.2012 г. е постановено издаване на изпълнителен лист по решението в полза на В. В. Д., легитимирал се като наследник на В.

Д..

На 02.08.2012 г. е издаден изпълнителен лист при възпроизвеждане диспозитива на съдебното решение и указание, че В. В. Д. е наследник на В.