Решение № 216 от 16.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. Велико Търново, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело № 20254110103002 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Ю. Й. Р., в която се излагат твърдения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***, с който на ищеца е предоставена сумата от 2000 лв., която следвало да върне заедно с начислените договорна лихва, неустойка, застрахователна премия и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит в общ размер на 6984,33 лв., на 24 погасителнивноски, в срок до 30.05.2026г. Навеждат се доводи, че с договора е уговорено плащане на такса за усвояване на кредита, начислени са застрахователна премия към главницата и лихви спрямо нея, за неяснота при формиране на годишния процент на разходите /ГПР/ и невключване в него на разходите за неустойка, с които се надвишава размерът по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се накърняват добрите нрави. С оглед изложеното, ищецът счита договорът за недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК като отправя искане до съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността му и да присъди направените по делото разноски.

Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на предявения иск. Признава сключването на договора за кредит като изтъква, че оспорените клаузи са действителни, поради което е налице валидно основание за плащане на претендираните суми. С оглед изложеното се отправя искане за отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Предмет на делото е иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:

1

На 30.05.2024г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД в качеството на кредитор и Ю. Р. в качеството на кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит *** за сумата от 2265,40 лв. Кредиторът се задължил да предостави на кредитополучателя 2000 лв. чрез системата на „Изипей” AД, а разликата от 265,40 лв. – да плати от негово име и за негова сметка като застрахователна премия по сключена застраховка със Застрахователно дружество „ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД. Сумата по кредита следвало да се върне заедно с начислената възнаградителна лихва от 1246,45 лв. на 24 месечни вноски за периода от от 30.06.2024г. до 30.05.2026г. Страните постигнали съгласие ГПР по правоотношението да е 65 %, а годишният лихвен процент – 46,22 %. В Приложение №4 към договора кредитополучателят поел задължение да плати на кредитора такса от 150 лв. за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит. С Приложение №5 той се задължил в еднодневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение чрез двама поръчители или банкова гаранция, а при неизпълнение - да плати неустойка от 3322,48 лв. Вземанията за такса и неустойка са включена към размера на погасителните вноски като формирали общ размер на задължението от 6984,33 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Между страните не се оспорва възникването на твърдяното в исковата молба заемно правоотношение, сключено по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ както и невключването на вземането за неустойка към ГПР.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което за него са приложими и разпоредбите на ЗПК. Клаузата на чл. 4 от Приложение №5, в която е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение от длъжника след отпускане на кредита, съдът намира за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД тъй като накърнява добрите нрави. Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката цели да обезпечи изпълнението на задължението по договора и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Уговарянето на неустойка извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции води до нищожността й, защото противоречи на принципа на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. В разглеждания случай чрез неустойката се цели да се прехвърли рискът от неизпълнение на задължението на кредитора преди отпускане на кредита да прецени платежоспособността на длъжника и да поиска обезпечение. Поради това неизпълнението на задължението на ищеца да предостави исканото обезпечение не води до възникване на вреди за ответника по смисъла на чл. 92 от ЗЗД като последният не може да черпи права от собственото си неизпълнение и да начислява допълнителни разходи към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата на реални вреди от непредоставянето на обезпечение свидетелства, че с неустойката се цели заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие включването на допълнително възнаграждение за предоставяне на кредита, постъпващо като печалба в полза на кредитора, поради което клаузата, с която е уговорена е нищожна и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. От изложеното се установява, че неустойката има характеристики на общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР. С неизпълнението на това изискване потребителят е 2 въведен в заблуждение за разходите по кредита и няма възможност да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото е предназначението на ГПР.

Посочените съображения навеждат на извод за нарушаване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за определянето на ГПР по ясен и разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера на законната лихва. Това води до недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена само въз основа на изложените съображения, без да е необходимо обсъждане възраженията на ищеца за начислените по договора застрахователна премия и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит.

При този изход на делото претенцията на ответника по чл. 78, ал. 3 от ГПК е неоснователна като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК той следва да заплати на ищеца сумата от 90,62 лв.

/46,33 евро/, представляваща направени разноски за държавна такса. Процесуалният представител на ищеца е предоставил безплатно адвокатска помощ и съдействие и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Д. Г. сумата от 220 лв. за адвокатско възнаграждение. Същото е определено в минимален размер, което съответства на реално извършената работа по делото от процесуалния представител, изразяваща се в запознаване с документите по договора за кредит, които са с малък обем, изготвяне на искова молба и подготовка за съдебно заседание при становище на ответника, че оспорва основателността на исковата претенция. Освен това, делото не се характеризира с правна или фактическа сложност, и е решено в едно съдебно заседание.

Водим от горното, Великотърновският районен съд

РЕШИ:

Приема за установено по предявения иск от Ю. Й. Р., ЕГН: ********** от ***, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

„Сребърна” №16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, че Договор за потребителски кредит *** е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит.

Осъжда „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление гр.

София, ул. „Сребърна” №16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, да заплати на Ю. Й. Р., ЕГН:

********** от ***, сумата от 46,33 евро /четиридесет и шест евро и тридесет и три евроцента/, представляващи направени по делото разноски.

Осъжда „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление гр.

София, ул. „Сребърна” №16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати на адвокат Д. Д. Г. от Ловешка адвокатска колегия, №1900017355, от гр. Троян, ул. „Захари Стоянов” №7, ет. 4, офис №30, сумата от 220 евро 3

/двеста и двадесет евро/ за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________ 4