Решение № 613 от 21.11.2019, Окръжен съд - Стара Загора

Личните данни в текста са заличени.

Р

Е Ш Е

Н И Е

Номер 613 21.11.2019 година Град ***

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД,………втори граждански състав, на ….. на 22 октомври………..……….…2019 година, в публичното заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА

ВЕСЕЛИНА МИШОВА

ЧЛЕНОВЕ:

БОРЯНА

ХРИСТОВА

Секретар ………Катерина Маджова..………………………………

Прокурор…………………………………………………………………….. като разгледа докладваното от………съдията В. МИШОВА ………. в.гр.д. № 1142….по описа за

2019……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивни жалби, подадени от „Холидей груп“ ЕООД и Р.В.Г. ***, против решение № 138/01.02.2019 г., постановено по гр.д. № 2745/2017 г. на Старозагорския районен съд, с което са уважени искове по чл.76 и 75 ЗС.

Въззивниците считат, че обжалваното решение е недопустимо и алтернативно неправилно. Излагат съображения относно недопустимостта, както следва: На първо място твърдят, че искът е предявен след изтичане на 6-месечния срок, предвиден в чл.75 и 76 ЗС. Считат, че с протокола от 31.07.2014 г. е било извършено фактическо предаване и приемане на владението на имота от Общината на въззивницата Г., поради което твърдението, че тя е отнела владението на 03.01.2017 г. било оборено. Ищецът не бил оборил истинността на документа с откриване на производство по чл.193 ГПК. Затова следвало да се приеме, че 6-месечният срок започнал да тече на 03.11.2014 г. и към датата на подаване на исковата молба – 17.05.2017 г., срокът по чл.75 и 76 ЗС бил изтекъл.

На второ място, въззивниците считат, че исковата молба е подадена от ненадлежен ищец, тъй като етажната собственост не притежава самостоятелна правосубектност и с процесуално право да претендира свои или чужди права по съдебен ред. Лицата, посочени в диспозитива на решението, не били надлежно индивидуализирани съгласно чл.127, ал.1, т.2 ГПК, нито били посочени техните идеални части от общите части на сградата.

Двама от етажните собственици били разпитани като свидетели и не било ясно дали те били конституирани като ищци.

Въззивниците считат, че в исковата молба е налице съществено противоречие между обстоятелствената част и петитума, както и противоречиви твърдения в самата обстоятелствена част и последващите уточняващи молби. Твърди, че в исковата молба са изложени доводи за изтекла в полза на етажните собственици придобивна давност по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС, без да са посочени кои лица и при какви дялове са осъществявали твърдяното владение. Счита, че, след като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че процесното помещение е обща част, той се легитимирал като невладеещ собственик, сочейки, че ответниците са владеещи несобственици. Тези твърдения характеризирали предявените искове като ревандикационни с правно основание чл.108 ЗС. От друга страна ищецът искал в петитума на исковата молба съдът да осъди ответниците да му предадат владението, въпреки че към момента на завеждане на исковете Г. не е владяла същото.

Въззивниците считат, че предметът на процесното искане не бил индивидуализиран ясно и бил неситуиран в пространството и върху него не можело да се осъществява владение. Не били ангажирани и доказателства относно точното му местонахождение и точната му площ.

На трето място се твърди, че първоинстанционното производство било проведено без участието на задължителен необходим другар, тъй като съпругът на ответницата Г. не бил конституиран.

При постановяване на решението били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В доклада съдът не се бил произнесъл по искането за допускане на гласни доказателства на „Холидей груп“ ЕООД. Това искане било направено от страна на дружеството. Тъй като на ищеца били допуснати двама свидетели, както и на ответницата Г., то с оглед на принципа на равенство на страните, следвало в окончателния доклад да бъдат допуснати двамата свидетели и на страната на „Холидей груп“ ЕООД.

Неправилно били кредитирани изцяло показанията на свидетелите В. и С., основавайки решаващите си мотиви на тях, без да бъде преценена доказателствената им стойност. Не било ясно дали тези свидетелки, живущи в процесната етажна собственост, изобщо имат качеството на свидетели или дават обяснения в качеството си на съищци. Не била отчетена и тяхната евентуална заинтересованост от изхода на делото. Не били отчетени и съществените противоречия в показанията им.

Въззивниците считат, че съдът изследвал и се е произнесъл относно собствеността на процесния обект, нарушавайки императивната забрана на чл.357, ал.1 ГПК. Не бил преценил и доказателственото значение на документите, удостоверяващи правото на собственост на ответниците при условията на чл.357, ал.2 ГПК.

Въззивниците считат, че при постановяване на решението е нарушен материалния закон, тъй като неправилно било прието, че етажните собственици са владели процесния обект. Твърди, че с протокол от 22.09.1994 г. на ищците било предадено само държането на имота, но не и владението. Тази сделка нямала вещно-прехвърлителен ефект. По делото било доказано, че етажните собственици държали помещението със съзнанието, че Общината е негов собственик, без да своят обекта. През 2014 г. този имот бил продаден на Р. и Г.Г.и до 02.02.2017 г. бил владян от тях. Съдът неправилно бил приел, че процесното помещение било обща част на сградата по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. То притежавало самостоятелен санитарен възел и било използвано за фризьорски салон, което означавало, че не представлява обща част по естеството си. Неправилно било прието и това, че ответниците отговарят солидарно, тъй като липсвала законова уредба, уреждаща солидарна отговорност между лица, владели даден недвижим имот в различни периоди, нито такава била уговорена в сключен между страните договор. Решението било и необосновано. Молят, съдът да постанови решение, с което да обезсили обжалваното като недопустимо или да го отмени и да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият И.И.Д. оспорва жалбата. Счита, че е обжалваното решение е правилно и моли да бъде потвърдено.

Излага съображения относно възраженията за недопустимост, съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Останалите въззиваеми не вземат становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Възраженията на въззивниците относно допустимостта на решението са неоснователни. Не е вярно твърдението, че искът е предявен след изтичане на 6-месечния срок, предвиден в чл.75 ЗС. Срокът, предвиден във второто изречение на чл.75 ЗС, започва да тече от деня на нарушението, а то е действието, с което се отстранява изцяло или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта и стои вън от неговата воля. Става дума за действие, с което се изменят фактическите отношения и се намалява възможността на владелеца да се ползва от вещта, без оглед на намерението на нарушителя. В случая в исковата молба се твърди, че нарушението е извършено на 03.01.2017 г., когато е започнало приобщаването на процесното помещение към имота на ответницата. Затова твърдението, че имотът е бил закупен от нея с договор от 03.11.2014 г. и тогава й е било предадено владението е неотносимо при преценката относно срока за предявяване на иска. Сам по себе си този факт не съставлява нарушение, тъй като за иска по чл.75 и чл.76 ЗС няма значение дали нарушителят е собственик или не. Протоколът от 03.11.2014 г. за предаване на имот общинска собственост е частен документ и по правило не се ползва с материална доказателствена сила. Друг е въпросът, че от този протокол не е видно, че предаването на владението е станало на място, че е правен оглед, за да се твърди, че той (имотът) не е намерен във владение на трето лице. С други думи този протокол не може да ползва ответниците в позицията им, че срокът по чл.75 ЗС трябва да започне да тече от неговата дата.

Възраженията на ответниците досежно редовността на исковата молба са също неоснователни. Не е вярно твърдението, че исковата молба е подадена от етажната собственост. Ищци по иска по чл.75 и чл.76 ЗС могат да бъдат всички лица, които владеят даден недвижим имот, вещно право върху такъв имот или сервитут. Когато недвижимия имот се намира в съвладение или е налице съвладение на вещно право върху недвижим имот или сервитут, всеки от съвладелците може да предяви сам иск за защита на своето владение, както срещу останалите съвладелци, така и срещу трети лица. В случая исковата молба е предявена първоначално от един от съвладелците, а впоследствие и от още няколко лица, също съвладелци. Исковата молба отговаря има съдържанието, предвидено в чл.127 ГПК, включително са посочени ЕГН-то на ищците и адресите им, доколкото става ясно, че всички те са етажни собственици. Не е необходимо да се посочва притежавания от всеки от тях процент от общите части на сградата, тъй като това е без значение. Както бе посочено по-горе, предмет на иска по чл.75 и чл.76 ЗС е само владението, а дали владелецът е собственик или такъв е нарушителят, дали владението е правомерно или неправомерно или добросъвестно или недобросъвестно е без значение. Друг е въпросът, че по правило констатирането на нередовност на исковата молба от въззивния съд не е основание за обезсилване на решението на първоинстанционния съд.

Въззивният съд не констатира противоречия между обстоятелствената част на исковата молба и петитума. Изрично е уточнено, че предявеният иск е по чл.75 и чл.76 ЗС. Няма твърдения, нито искания, съобразно които искът следва да се квалифицира като иск за собственост. Обстоятелството, че ответницата Р.Г. не владее имота към момента на завеждането на исковата молба и въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на исковата молба. Предметът на спора е индивидуализиран ясно и точно, както по местоположение, така и по отношение на площта му. В доктрината и в съдебната практика е изяснено, че законът дава защита на владението независимо дали имотът представлява самостоятелен обект или е част от имот.

Твърдейки, че процесният обект не притежава самостоятелност, поради което не представлява недвижима вещ, върху която може да се осъществява владение по смисъла на чл.68 ЗС, въззивниците смесват владението и придобивната давност, която е последица от него. Защитата на владението се дава независимо от другите му последици. Всеки недвижим имот, както всяка част от такъв имот се защитата с владелчески иск.

Неоснователно на последно място е и възражението, че първоинстанционното производство е проведено без участието на задължителен необходим другар, който е съпругът на ответницата Р.Г..

Ответник на владелчения иск е всеки нарушител, т.е. този, който с действията си отстранява отчасти или напълно фактическата власт върху вещта. Това е лицето, което първоначално е отстранило фактическата власт на владелеца върху вещта, както и лицето, което е получило владението от нарушителя и с действията си продължава нарушението на първия. След като по делото не се твърди, че и съпругът на ответницата е отнел владението, няма основание за конституирането му като ответник. В този случай съпрузите не са другари, тъй като въпросът за собствеността няма да бъде изследван.

Предвид на тези съображения въззивният съд намира, че първоинстанционното решение не е недопустимо и съдът следва да се произнесе по релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на решението.

Както бе посочено по-горе, пред първоинстанционния съд са били предявени искове по чл.75 и чл.76 ЗС.

Ищците (първоначално само И.И.Д., а в последствие и други собствениците в етажна собственост на ул. ***) са твърдели, че от много години ползват помещение с площ от около 25 кв.м (в хода на производството определена на 28,20 кв.м) със санитарен възел, находящо се непосредствено от север до входната врата на вх. Б на посочения по-горе жилищен блок.

Помещението съставлявало по действащата КККР на *** югоизточната част от ПИ с идентификатор ***. С протокол от 22.09.1994 г. владението върху общото помещение било предадено от комисия при Община *** на представители на живущите във вход „Б” на жилищния блок Твърдели са, че това помещение е обща част на блока и се е ползвало през годините от всички собственици на апартаменти непрекъснато и необезпокоявано, като никой никога не претендирал и заявявал самостоятелни права спрямо това помещение. От северна страна общото помещение граничело с бивш клуб, който се стопанисвал от Община ***. Двете отделни помещения били разделени с масивна преградна стена, изпълнена с тухлена зидария, мазилка и тапети по стените в общото помещение. На 17.11.2016 г. била отправена нотариална покана от първия ответник - Р.В.Г., с която тя се легитимирала като нов собственик на бившия клуб, закупен от нея с договор от Община *** и желаела да й се предаде държането, но това й било отказано. На 03.01.2017 г. във входа бил усетен силен шум и вибрации, породени от започнати СМР в помещението на бившия клуб.