Решение № 3394 от 01.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3394 гр. Пловдив, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20265330102248 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от Д. М. К. с ЕГН: **********, с адрес в с.

К., ул. „Д.“ № *, чрез пълномощника му- адв. Д. М. против „Стик-кредит” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от С. Н. Т., с която са предявени обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.

22 ЗПК, и по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че Договор за кредит № ****/**** г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност съдът е сезиран с искане да признае за нищожна клаузата по договора, предвиждаща заплащането на неустойка, както и осъдителен иск за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 51,13 евро или 100 лева недължимо платена по недействителен договор за кредит № ****/**** г., от които- 50 лева договорна лихва и 50 лева за неустойка.

В исковата молба се твърди, че на **** г. страните сключили Договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 800 лева за срок от 6 месеца, при годишен лихвен процент в размер на 42,58% и ГПР по договора- 36%. Съгласно чл. 29, ал. 1, ако потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, същият дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Ищецът твърди, че е добросъвестна страна по договора и заплатил дължимата главница от 800 лева, 50 лева лихва и 50 лева неустойка.

Счита, че процесният договор е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Договорът е нищожен на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като ГПР в договора е посочен единствено като процент. Не е ясна методиката на формиране на ГПР, освен това е налице 1 грешно посочен размер на ГПР, като се твърди, че действителният такъв ще е различен, доколкото в него не е включена начислената неустойка. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона, като съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, а с процесната клауза за неустойка се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Клаузата за неустойка е изцяло неравноправна и нищожна на осн. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Също така тази клауза не е индивидуално уговорена, съгл. чл. 146 ЗЗП.

Нарушено е императивното начало на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка в размер на сумата от 1701,12 лв. Излага, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Заявява, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. Ето защо и същият следва да бъде прогласен за нищожен. Твърди, че до настоящия момент е заплатил освен дължимата главница и сумата от общо 100 лева за лихва и неустойка по договора, която се явява недължимо платена по недействителен договор и подлежи на връщане.

С оглед изложеното, моли за уважаване на предявените искове и претендира присъждане на направените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.

Твърди, че договорът е валиден и отговаря на изискванията на ЗПК. Не е налице недействителност по смисъла на закона. Били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания при формиране на ГПР. Както в договора, така и в СЕФ било ясно какъв е неговия размер. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включена в ГПР.

Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неверни били твърденията, че неустойката представлява добавка към възнаградителната лихва. Заявява, че с неустойката не се нарушава правилото на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК. Сочи, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Оспорената неустойка е действителна, освен това кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ. Сочи, че условията за предоставяне на обезпечение са изпълними, разумни и адекватни. Не е налице неравноправност по ЗЗП. Заявява, че всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът е сключил общо четири договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Не било налице и заблуждаваща търговска практика и неравноправност. Не оспорва факта, че ищецът е заплатил над чистата стойност на кредита сумата от 51,13 евро.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между тях е сключен Договор за кредит № **** от **** г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 800 лева за срок от 6 месеца, при годишен лихвен процент в размер на 42,58% и ГПР по договора- 36%, наличието на клауза предвиждаща заплащането на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, както и че ищецът е заплатил освен главница в размер на 800 лева и сумата 2 от 51,13 евро над чистата стойност на кредита. В чл. 27, ал. 1 от договора е предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Съгласно ал. 2 от същата разпоредба, неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.За безспорен между страните е обявен факта, че освен чистата стойност на получената в заем сума ищецът е заплатил сумата от още 51,31 евро или 100 лева, с които са погасени договорна лихва в размер на 50 лева и неустойка в размер на 50 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за кредит от **** г. Общи условия към него и Стандартен европейски формуляр.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

По делото няма спор, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищеца е усвоил заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал.

1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя.

Поради изложеното, съдът намира, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит са установени задължения за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение която не е включена в посочения в договора годишен процент на разходите. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от 3

ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42,58 %, а месечния лихвен процент е 36%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин т я се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Нещо повече, предвидената неустойка е в размер надхвърлящ отпуснатата в заем сума и ако към разходите по кредита се включи и неустойката, то тогава размерът на ГПР ще бъде значително по-висок от посочения в договора.