Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1109 от 30.04.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 1609/2023
Вид
Определение № 1109
Подписан
30.04.2024
В сила
30.04.2024
Състав
Костадинка Недкова, Красимир Машев, Николай Марков

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1109 гр. София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20238002901609 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. А., чрез адв. Й. Л.Паланкова от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 166/19.04.2023 г. , постановено по в. гр. д. № 371/2023 г. по описа на ОС-Кърджали, 1 с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 260328/11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на РСКюстендил, с което са отхвърлени предявените от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за установяване нищожността поради тяхната неравноправност, на клаузите на чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени предявените искове за обявяване на нищожността поради тяхната неравноправност, на клаузите, уговорени в чл. 19 и чл. 20, ал.

1 от процесния кредитен договор.

От „Обединена българска банка” АД е подадена насрещна касационна 1 жалба срещу въззивното решение в частта, в която е уважен предявеният под евентуалност от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв. – надплатена поради неправилно изчисляване от банката на възнаградителната лихва по договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г., за периода от сключването на договора 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 24.07. 2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба 24.07.2019 г., до окончателното ѝ заплащане.

Касаторът А. К. А. поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3 от процесния кредитен договор, с които е предоставено правната възможност на банката едностранно и без да са настъпили обективни обстоятелства (извън волята и контрола на страните по кредитното правоотношение) да изменя размера на уговорената възнаградителна лихва, са нищожни поради тяхната неравноправност - установени са от търговеца в противоречие с изискванията за добросъвестност и целят да увредят интересите на потребителите на кредитни услуги (арг. чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП - в релевантната редакция на този нормативен акт, във вр. с чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Счита, че клаузите по чл.

15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от процесния договор за банков кредит, с които е уговорен както лимит на размера на сумата при частично погасяване на разсроченото главно парично задължение, така и компенсаторна неустойка при предсрочно погасяване на кредита, възлизаща на 5% от размера на предсрочно погА.ата главница или част от нея, са нищожни както поради тяхната неравноправност по смисъла на общата (генералната) клауза, уредена в чл. 143 ЗЗП, така и поради противоречие със съответните императивни разпоредби на ЗПК, респ. със ЗКНИП, които с обратна сила уреждат нормативна забрана при предсрочно погасяване на кредита, обезпечен с ипотека, да не се заплаща компенсаторна неустойка, когато кредитът е погА. след изплащане на 12-месечни погасителни вноски от усвояването му.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1.

2

„Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита и годишната такса за управление и обслужване на кредита може да се изменя едностранно от банката, при положение че в договора не се сочи по какъв начин и формула, респ. по каква методология ще се извършва това едностранно изменение?” (твърди противоречие с решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 95/3.09.2016 г. на т. д. № 240/2015 г. на II т. о.; решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г., II т. о.,; решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г.; решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I г. о.; решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о. и решение от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т. о.); 2.

„Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорени от потребителите клаузи са индивидуално уговорени?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о. и решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, I т. о.); 3.

„Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клауза от потребителски договор, сключен с физическо лице-потребител, с която се уговаря, че при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 5% върху размера на предсрочно погА.ата главница?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о.) и 4. ,,Поставянето на праг от 1500 лв. за предсрочно погасяване на кредита нарушава ли добросъвестността в отношенията и води ли до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о.).

Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните 3 основания, изложени в касационната жалба. Счита, че тя е недопустима, тъй като с оглед на обстоятелството че са предявени отрицателни установителни искове за обявяване нищожността на отделни клаузи от потребителския договор, а не на кредитната сделка изцяло, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване (арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК).

Касаторът „Обединена българска банка” АД поддържа в насрещната касационна жалба, че в обжалваната от нега част (по уважения кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен под евентуалност) въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като окръжният съд не е съобразил, че погасителната давност на кондикционното вземане е започнала да тече не от сключване на допълнителното споразумение от 21.05.2015 г., а от момента, в който неправилно банката е изчислявала размера на възнаградителната лихва, който е настъпил повече от 5 години преди предявяване на осъдителния иск за връщане на даденото при начална липса на основание. Счита, че в нарушение на съдопроизводствените правила – при настъпила преклузия, окръжният съд е допуснал събирането на нови доказателства за установяване на обстоятелството, че предявеното кондикционно вземане – по евентуалния иск, не е покрито с изтекла погасителна давност.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради неговата очевидна неправилност, но не поставя конкретни правни въпроси, макар и да твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 199/01.02.2019 г. по гр. д. № 4108/2017 г. на ВКС, III г. о.

Ответникът по насрещната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която изразява правно становище както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че насрещната касационната жалба е недопустима, тъй като с оглед на цената на осъдителния иск (в размер на 1000 лв.) въззивното 4 решение не подлежи на касационно обжалване (арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.

1 ГПК).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (исковете за обявяване на определени клаузи от потребителски договори са неоценяеми – в този смисъл е и практиката на ВКС, намерила израз в решение № 76/15.07.2015 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 72/02.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК и Определение № 449/29.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1596/2015 г., I т. о., ТК, поради което за тях е неприложимо уреденото в чл.

280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК ограничение за обжалване на въззивното решение с касационна жалба съобразно размера на цената на иска, поради което касационната жалба, подадена от А. К. А., е допустима).

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. между страните в настоящото съдено производство е породено облигационно правоотношение, като в изпълнение на поетите по тази кредитна сделка правни задължения банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 55000 лв. за закупуване и ремонт на описания в договора имот. Счел е, че основният правен спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали оспорените с предявените отрицателни установителни искове договорни клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност, респ. дали потребителят е надплатил уговорените възнаградителни лихви по процесното кредитно правоотношение, вкл. чрез извършено от банката капитализиране на възнаградителните лихви. Изяснил е, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора главницата се олихвява с лихвен процент в размер на 11,25% годишно, като при забава на плащанията просрочените суми са били олихвявани с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал.1 лихвен процент. Съгласно клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 3 банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на дължимата възнаградителна 5 лихва, а съгласно чл. 7, ал. 3 тя е установила правна възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление. Според договореното в клаузите на чл. 15, ал. 2 и 3 кредитополучателят можел да погаси предсрочно дълга си, но в този случай би дължал такса (компенсаторна неустойка) в размер на 5% върху размера на предсрочно погА.ата сума.

Предвидено било при промяна на лихвения процент или на годишната такса за управление и обслужване на кредита банката да уведомява кредитополучателя за новия размер на анюитетната вноска, за което не следвало да се подписва анекс към договора.

Окръжният съд е достигнал до правното съждение, че ответникът е потребител на банкови услуги по смисъла на определителната разпоредба, уредена в чл. 9, ал. 3 ЗПК, във вр. с § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради което по отношение на процесния потребителски кредит приложение намират закрилните правни норми, регламентирани в ЗЗП. Но при служебно осъществената проверка относно действителността на договора за потребителски кредит окръжният съд не е констатирал недействителност на клаузи, уговорени в него. Пояснил е, че съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от кредитния договор банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на посочения в ал. 1 от същия член лихвен процент, но от приетите от инстанциите по същество ССЕ не се установявало тя да е изменила размера на уговорения лихвен процент. Както правилно било установено и от районния съд, лихвеният процент по кредитното правоотношение първоначално е бил намален, за да се обезпечи изпълнение от страна на кредитополучателя, като впоследствие намалението е компенсирано с увеличение на размера на уговорения лихвен процент, като целта на увеличението е да компенсира първоначално намаления размер - без обаче да се достига до едностранна промяна на уговорения по кредита лихвен процент.