Решение № 261836 от 25.06.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ№

261836 гр. Пловдив, 25.06.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на двадесет и пети май две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА

ДЪБОВА при секретаря Петя

Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4691 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен от А.С.В. е предявил против “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***/16.10.2018 г. и договор за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем, са недействителни на основание чл. 22 ЗПК.

При условията на евентуалност е предявен конститутвен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на сключените между страните договор за паричен заем № ***/16.10.2018 г. и договор за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем, тъй като към момента на възникване на посочените правоотношения ищецът не е могъл да разбира и ръководи постъпките си.

В случай на отхвърляне на главния и евентуални иск, в условията на евентуалност, е съединен и установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 12 от процесния договор е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № ***/16.10.2018 г. и договор за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем. По силата на сключения между страните договор за паричен за паричен заем в полза на ищеца била предоставена сумата от 102, 26 евро, с левова равностойност от 200 лв., с установен годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 45, 07 %. Бил установен срок за погасяване на заема от 26 седмици с размер на двуседмичната погасителна вноска от 34, 92 евро или 68, 30 лв. В клаузата на чл. 12, от договора било установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 180, 83 евро или 549, 25 лв., платима разсрочено с падежните вноски, всяка от която нараства на 110, 55 лв. Сочи, че на 16.10.2018 г. е сключен и договор за предоставяне на допълнителни услуги, с който било установено, че потребителят ползва услугите „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „възможна промяна на погасителния план“, при използването на които дължи заплащане на предварително уговорена цена – за първата услуга в размер на 10 лв., но не повече от 70 лв. и за втората услуга – цената се определя съобразно с броя на дните, с които се променя погасителния план, както следва: с промяна до 7 дни – 2,3 % от стойността на главницата, с промяна от 8 до 14 дни – 4, 6 % от стойността на главницата и с промяна от 15 до 30 дни – 10 % от стойността на главницата. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължи плащания, тъй като договорът е нищожен. Счита, че клаузата за възнаградителна лихва, установяваща, че годишният лихвен процент е от 36 %, противоречи на добрите нрави и води до неравновесие на правата и задълженията на страните.

Счита, че с оглед краткия срок за погасяване на задължението по договора за кредит, размерът на възнаградителната лихва е установен в разрез с нормите на добросъвестността. Твърди, че тази клауза е нищожна, тъй като възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, в който смисъл се позовава на практика на Върховния касационен съд. Твърди, че тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, и последната не може да се замени на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, това обстоятелство води до недействителност на целия договор за заем. Счита, че е неприложима и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като не може да се приеме, че договорът за заем би могъл да бъде сключен без недействителната му част, с оглед възмездния характер на възникналото между страните правоотношение. Сочи, че установената в договора за кредит неустойка представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такъв е следвало да бъде включен при определя на годишния процент на разходите на основание чл. 19, ал. 1 ЗПК. Поради невключването й в годишния процент на разходите, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение ГПР, което води до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Последното водило до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че не е изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния размер на възнаградителната лихва в разрез с изискванията на добросъвестността. Счита, че договорът за кредит е недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК макар в съдържанието на договора да е включена клаузата на чл. 17, т. 3 от Договора относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, тъй като в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, която информация е от съществено значение за упражняване правата на потребителя. Счита, че договорът за предоставяне на допълнителни услуги за нищожен, тъй като е установен в противоречие с нормата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, в противоречие с добрите нрави и нарушение на чл. 33 ЗПК. Твърди, че така установените такси са свързани с управлението на кредита и не възмездяват допълнително оказани от търговеца услуги. Поддържа, че таксите, които събира търговеца не са еквивалентни на административните разходи за извършваните от него действия. Счита, че в случая е налице неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗПК. Намира, че таксите за допълнителни услуги не са включени в годишния процент на разходите, което е допълнително основание за недействителност по вече изложените от ищеца съображения. Твърди, че договорът за кредит не е породил целените с него правни последици, поради невъзможността на ищеца трайно да формира правно валидна воля, включително към момента на сключване на договорите за кредит и допълнителни услуги. Твърди, че ищецът страда от епилепсия, като в много ранна детска възраст е прекарал менингоенцефалит, обусловил в по-нататъшното му развитие когнитивни и волеви дефицити и поведенчески отклонения – импулсивност и припряност в действията му. Позовава се на практика на Върховния касационен съд, съгласно която когато отсъствието на съзнателни и волеви елементи е трайно, какъвто е настоящия случай е налице хипотезата на чл.

26, ал. 2, изр. второ ЗЗД за нищожност на договора, а не тази на чл. 31, ал. 1 ЗЗД за неговата унищожаемост. В условията на евентуалност излага съображения за нищожност клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Позовава се на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, по аргумент на която счита, че законната лихва е максимално допустимия от закона размер на обезщетението при пълно неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Сочи, че в риск на кредитодателя е предоставяне на необезпечен кредит. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност.

Счита, че сключеният между страните договор за заем е действителен и поражда целените с него правни последици, доколкото последният е сключен при липса на твърдените в исковата молба пороци, обуславящи неговата нищожност. Счита за недоказани твърденията на ищеца, че към момента на сключване на договора е страдал от умствен и волеви дефицит, поради отключено в ранна детска възраст заболяване епилепсия. Счита, че от представените по делото медицински документи се установява единствено, че ищецът е с намален слух, което е ирелевантно по отношение на сочените от ищеца основания за недействителност. Останалите твърдения за наличието на заболявания не се установявали с актуални медицински документи. Счита, че правото на иск за унищожаване на договора е погасено по давност, която в случая започва да тече от датата на сключване на договора.

Твърди, че в българското законодателство не е установен максимален допустим размер на възнаградителната лихва, като лихвения процент се регулира косвено чрез годишния процент на разходите. В случая годишният лихвен процент и годишният процент на разходите били съобразени с максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ГПК. Сочи, че всички клаузи в договора са индивидуално установени, поради което заемополучателят се е запознал със съдържанието им, като е получил и стандартен европейски формуляр, съдържащ всички условия на договора. В тази връзка счита, че длъжникът е приел за напълно изпълними условията на чл. 12, ал. 3 от договора за представяне на обезпечение. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, която счита, че следва да бъде съобразена при преценка за действителността на клаузата за неустойка. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК, съединен под евентуалност с конститутивен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на договора, както и положителен установителен иск по чл. 124, ал.

1 ГПК за установяване недействителността на клаузата за неустойка. По предявените установителни искове съдът дължи произнасяне по релевираните от ищеца в исковата молба основания за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради сключването му в нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Това е така, тъй като ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца А.С.В. и ‚Кредихелп“ ООД (с ново наименование, считано от 10.10.2019 г. - “Мъни Плюс Мениджмънт” ООД) е сключен договор за заем № *** от 16.10.2018 г., по силата на който ответникът е поел задължение да предостави на ищеца сумата от 102, 26 евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на Българска народна банка за еврото спрямо лева от 1.95583 лева за 1 евро, срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс, ведно с начислена възнаградителна лихва или сумата от 105, 33 евро или 206 лв. на една месечна погасителна вноска – в срок до 15.11.2018 г., съгласно Приложение № 1 към договора, в което е обективиран погасителен план. Установен е годишен лихвен процент от 38 % и годишен процент на разходите от 45, 07 %, като в клаузата на чл. 3, ал. 8 от Договора е посочено, че при така определения годишен процент на разходите, са взети предвид допусканията, че договорът ще запази обвързващата си сила за целия срок на договора и че страните ще изпълняват точно и без забава задълженията си, съответно във връзка с изпълнението по договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на просрочени задължения, лихви за забава и други неустойки.

В разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Договора е установено, че на основание чл. 29, ал. 3 ЗПК заемополучателят има право да се откаже от сключения договор в 14-дневен срок, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина за това. Посочено е, че правото на отказ се упражнява с писмена молба, като след изпращане на уведомление от заемодателя длъжникът следва да върне, в 30-дневен срок, главницата и начислената лихва, считано от датата на усвояване на заема до датата на връщане на сумата.

Разпечатката съдържа 24 от 85 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1655b059-485d-4095-bc3b-441924cbf03b