Определение № 150 от 21.02.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 150 гр. Сливен, 20.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно частно гражданско дело № 20242200500079 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.413 ал.2 от ГПК.

Подадена е частна жалба срещу Разпореждане № 172/19.01.2024 г., по ч.гр.д. № 88/2024 г. по описа на Районен съд К., с което е отхвърлено подаденото от „Йеттел България" ЕАД заявление с вх. № СД-02-09-192/18.01.2024 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК срещу длъжника Л. В. Д., ЕГН ********** за сумата в размер на 549.29 лв, представляваща обща стойност на неизплатените парични задължения за мобилни услуги и задължения за неустойки.

Заявителят, чрез представител по пълномощие, твърди, че разпореждането е неправилно поради противоречие с нормите на материалния закон и необоснованост.

Словосъчетанието „обичайно местопребиваване", използвано в процесуалния закон, следва да се тълкува в синхрон с цялото българско законодателство, тълкувателната практика на Върховния касационен съд и европейските наднационални законодателни актове. На първо място легално определение на понятието „обичайно местопребиваване" е дадено от българския законодател с разпоредбата на чл. 48 от Кодекса на международното частно право, съгласно която това е мястото, в което едно физическо лице се е установило преимуществено да живее и в никакъв случай не следва да се предшества или съпътства от формални действия като регистрация на адрес, разрешение за пребиваване или установяване. Средствата за определяне на обичайното местопребиваване са не толкова с административноправен характер, колкото обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с конкретното място или от намерението му да създаде такива връзки. Счита, че на този етап от развитието на едностранното заповедно производство не може да се изведе обоснован извод за трайното установяване на сочения за длъжник в чужбина, за наличието на трайна връзка на лицето с К. И. или за намерението му да създаде такава връзка, доколкото за определяне на 1 обичайното местопребиваване се използват обстоятелства от по-скоро личен характер, които, предвид неформалния си характер, са трудно установим и от съда преди да се стигне до връчване на издадена заповед за изпълнение. Върховните съдии възприемат тезата, че макар и съгласно чл. 411, ал. 2, т. 4 от ГПК липсата на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на българската държава да е въздигната от законодателя като отрицателна процесуална предпоставка за издаването на заповед за изпълнение, то дори и при служебното й установяване в рамките на производството от първоинстанционния състав, той не следва да предприема неиздаване на заявения документ единствено на това основание или да обезсилва вече издаден такъв. В подкрепа на това се прави препратка към минимално необходимата предпоставка за надлежно връчване на заповедта с оглед влизането й в сила, а именно - наличието на постоянен адрес в Република България.

Съгласно разпоредбата на чл. 46 от ГПК, когато книжа във връзка със съдебно производство по кодекса не може да бъдат връчени лично на адресата, то те се връчват на друго лице {всеки пълнолетен от домашните му или който живее на адреса, или е работник, служител или съответно работодател на адресата), което е съгласно да ги приеме със задължение да осигури довеждането им до знанието на адресата. С получаването на съобщението от третото лице се смята, че връчването е извършено на адресата. Доказателства, свидетелстващи за връзката на длъжника с българската държава и обичайното му пребиваване на територията й, обосноваващи липсата на отрицателната предпоставка, визирана от законодателя в чл. 411, ал. 2. т. 4, предл. първо, са непрекъснатите му здравноосигурителни права и изборът му на личен лекар в Република България, видно от представените към настоящата молба извлечения от електронните системи със свободен достъп на Национална здравноосигурителна каса и Национална агенция по приходите. В обобщение твърди, че съществуват обстоятелства, поставящи под съмнение извода, че длъжникът има обичайно местопребиваване в К. И., поради което иска да се отмени разпореждането и да се издаде заповед за изпълнение.

За да отхвърли заявлението, районният съд приел, че в случая, от доказателства по делото, следвало да се направи извод, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в България, а живее в И., където имал и официално регистриран настоящ адрес 19.03.2009 г., който е актуален към настоящия момент, което ставало ясно от справката по делото. Поради това още на този етап се установявало, че е налице основание за отказ от издаване на заповед за изпълнение, което изрично е предвидено в закона чл. 411, ал.2, т. 5 ГПК. Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как да упражни правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на територията на Р. България и това се установявало от представения по делото официален удостоверителен документ. Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е безспорно. Когато длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната тази проверка не може да бъде извършена. Издаването на заповед срещу лице, което не живее в България е недопустимо, тъй като би засегнало правото му на защита да се уведоми и да участва в производство. Подробно е изложил съображения.

2

Настоящият състав обаче не ги споделя.

Основателно е възражението на жалбоподателя, че върховните съдии са възприели тезата, че макар и съгласно чл. 411, ал. 2, т. 4 от ГПК липсата на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на българската държава да е въздигната от законодателя като отрицателна процесуална предпоставка за издаването на заповед за изпълнение, то дори и при служебното й установяване в рамките на производството от първоинстанционния състав, той не следва да предприема неиздаване на заявения документ единствено на това основание или да обезсилва вече издаден такъв. В подкрепа на това се прави препратка към минимално необходимата предпоставка за надлежно връчване на заповедта с оглед влизането й в сила, а именно - наличието на постоянен адрес в Република България. Със служебно извършена справка заповедният съд е установил, че длъжникът има постоянен адрес в България., като настоящият му адрес е в И., но в справката липсва точен (конкретен) адрес, т. е. същият е неизвестен. Съгласно чл. 1. 2 от Регламент (ЕО) 1393/2007, последният не се прилага, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен. В случая съдът е следвало да провери заявлението съобразно изискванията на чл.410 и чл.411 от ГПК и ако са налице предпоставките да издаде исканата заповед.

Следователно, заповедният съд е допуснал процесуално нарушение като не е издал заповедта за изпълнение и не е предприел връчването на заповедта за изпълнение по реда на чл. 47 от ГПК на постоянния адрес на длъжника. Това налага отмяна на постановеното разпореждане и връщане на делото на районния съд за осъществяване на процедурата по издаване на заповед за изпълнение.

Ръководен от изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане № 172/19.01.2024 г., по ч.гр.д. № 88/2024 г. по описа на Районен съд К. като незаконосъобразно.

ВРЪЩА ч.гр.д. №88/2024г., по описа на Районен съд К. за продължаване на процесуалните действия съгласно горните указания.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3