Определение № 1240 от 29.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1240 гр. София, 29.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20258002902286 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР, гр. София и насрещна касационна жалба на „Давит Ек“ ЕООД, гр. София срещу решение № 2500 от 23.04.2025 г. по гр. д. № 14351/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б въззивен състав.

Касаторът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 15007 от 14.09.2023 г. по гр. д. № 37435/2022 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности” – МВР срещу „Давит Ек” ЕООД искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване съществуването на вземанията на дирекцията по заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 5502/2022 г. на Софийски районен съд, за разликата над сумата 733, 45 лв. до сумата 24500 лв., представляваща договорна неустойка за забава по чл. 14 от договор за обществена поръчка с рег. № 5785ОПД-112/29.10.2020 г. за извършен ремонт на лек автомобил „Лeнд Ровър” с рег. № С 4357 КХ по заявка № 59 от 09.02.2021 г., и за разликата над 1 сумата 24, 95 лв. до сумата 102, 08 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 19.01.2022 г. до 02.02.2022 г.

В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че при постановяване на обжалваното решение съставът на въззивния съд се е отклонил от задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относно преценката за нищожност на неустоечно съглашение поради накърняване на добрите нрави. Излага доводи, че в конкретния случай размерът на процесната неустойка – 0, 05 от общата цена по договора за всеки просрочен ден е установен за обезщетяването на изправния кредитор при забавено изпълнение на което и да е от задълженията на изпълнителя по договора, като неустойката е предвидена да дисциплинира изпълнителя при осъществяване на задълженията му по договора. Поддържа, че доколкото се касае до договор за обществена поръчка предвиденият размер на мораторната неустойка гарантира ефективното разходване на публичните средства. Мотивира разбиране, че установеният в договора размер на неустойката е проявление на санкционната й функция. Счита, че в настоящата хипотеза размерът на дължимата от изпълнителя неустойка е обусловен от забавата му да изпълни заявката на възложителя за ремонт на лек автомобил от 09.02.2021 г., която е продължила 245 дни. Касационният жалбоподател излага доводи, че в случая не е налице значителна и явна нееквивалентност на престациите, която предпоставя нарушение на добрите нрави, съответно нищожност. Твърди, че при извършената преценка за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд не е отчел естеството на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойката, свободата на договаряне между страните по сделката, обстоятелството, че изпълнението на задължението на ответника не е обезпечено с други правни способи и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението на изпълнителя вреди за възложителя. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Поставя следните въпроси: „1. Може ли въззивният съд да признава частично за 2 нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради това че в договора за обществена поръчка е предвидена нееквивалентност на престациите, въпреки че в съдържанието на договора за обществена поръчка е предвиден размер на неустойка за виновния изпълнител по договора в минимален размер, същата има крайна стойност, както и насрещна отговорност за възложителя по договора за обществена поръчка под формата на неустойка в размер на законната лихва, тоест не е налице нулева стойност на отговорността на възложителя при забава на плащанията по договора за обществена поръчка?;

2. Може ли въззивният съд да признава частично за нищожна клауза на неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и да редуцира размера на неустойката, поради това че забавеното изпълнение на договора за обществена поръчка от страна на изпълнителя е в резултат на виновното поведение на изпълнителя по договора за обществена поръчка в хода на изпълнение на договора за обществена поръчка?; 3. Може ли въззивният съд да признава частично за нищожна клауза на неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и да редуцира размера на неустойката при наличие на хипотезата по чл. 309 от Търговския закон?; 4. Допустимо ли е въззивният съд при забавено изпълнение на договор за обществена поръчка да констатира нееквивалентност на престациите между двете страни, въпреки че възложителят по договора е публичноправен субект и разходва публични средства при изпълнение на договор за обществена поръчка?; 5. Може ли въззивният съд да се произнесе служебно по възражение за нищожност на неустоечна клауза, когато нищожността не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, като не уведоми страните предварително, че ще се произнася по нищожността на клауза на облигационен договор?“ Твърди, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 36 от 08.03.2017 г. по т. д. № 318/2016 г., ІІ т. о.; по въпроса по т. 2 – на посоченото тълкувателно решение и решение № 50104 от 11.08.2023 г. по гр. д. № 2639/2022 г., ІV г. о., решение № 776 от 05. 01. 2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., ІV г. о., решение № 181 от 26.02. 2015 г. по т. д. № 4386/2013 г., ІІ 3 т. о.; по въпроса по т. 3 – на решение № 139 по т. д. № 4491/2013 г., решение № 107 от 25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г., ІІ т. о., решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., І т. о.; по въпроса по т. 4 – на решение № 74 от 21.06.

2011 г. по гр. д. № 541/2010 г., ІV г. о. и Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по обсъдената касационна жалба „Давит Ек“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение в обжалваната от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР част, респ. – че не са налице релевираните с касационната жалба пороци на въззивното решение.

Касационният жалбоподател „Давит Ек“ ЕООД е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 15007 от 14.09.2023 г. по гр. д. № 37435/2022 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено, че „Давит Ек” ЕООД дължи на Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности” МВР на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата 733, 45 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по чл. 14 от договор за обществена поръчка с рег. № 5785ОПД-112/29.10.2020 г. и сумата 24, 95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 19.01.2022 г. до 02.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.02.2022 г. до изплащането й, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 5502/2022 г. на СРС. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон. В касационната жалба се сочи, че въззивният съд правилно е заключил, че процесната клауза за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, но неправилно е намерил, че на основание тази клауза ответникът дължи неустойка, изчислена на базата на стойността на конкретното забавено изпълнение. Изразява становище, че решението на въззивния съд в посочената част противоречи на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото не съществува императивна разпоредба на закона, която да урежда законна неустойка, още по-малко изчислявана по възприетия от въззивния съд начин. Моли атакуваното решение в обжалваната част да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът „Давит ЕК“ ЕООД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

4

Поставя въпроса „Може ли съдът, след като констатира нищожността на клауза за неустойка в договор за обществена поръчка, която не може да бъде заместена от императивна правна норма, да допълни договора и да начисли неустойка по метода, определен в нищожната клауза, но на друга основа, а не на предвидената в тази клауза?“. Твърди, че въведеният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 50058 от 14.07.2023 г. по т. д. № 1004/2022 г. на ВКС, І т. о. Поставя въпроса и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В насрещната касационна жалба са изложени и доводи, че въззивният акт е очевидно неправилен.

Ответникът по насрещната касационна жалба Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ - МВР я оспорва, като поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, прие следното:

По касационната жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови въззивното решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че в случая безспорно е установено възникването на облигационно отношение между страните въз основа на договор от № 5785ОПД112/29.10.2020 г., сключен след проведена обществена поръчка с предмет „следгаранционно обслужване на автомобили” по 8 позиции, разграничени по отделни марки автомобили, които подлежат на техническо обслужване от изпълнителя. Установил е, че съгласно договора ищецът е възложил на ответника да извършва следгаранционно обслужване на леки автомобили от марките „БМВ”, „Мини Купър” и „Ленд Ровър”, съгласно техническо предложение за изпълнение на поръчката, съдържащо индивидуализация на автомобилите – 40 бр., което е неразделна част от договора, за срок от 24 месеца, срещу общо възнаграждение в размер на 200 000 лв. /чл. 12, ал. 1 от 5 договора/. Съдът е посочил, че съгласно договора следгаранционното обслужване включва технически прегледи, проверки и обслужване на МПС, ремонти в сервизни условия при възникнали повреди, счупвания и аварии, както и основни /планови/ ремонти на МПС и др. Възпроизвел е уговорката по договора, че обемът на следгаранционното обслужване и ремонтите се конкретизира за всеки отделен случай чрез подаване на писмена заявка до изпълнителя от оторизирани от възложителя лица в срока на действие на договора и в рамките на общата му стойност. Констатирал е, че съгласно уговорките на страните срокът за приемане на превозното средство в сервиз на изпълнителя е до 24 часа, считано от получаване на заявката от възложителя, като са предвидени и сроковете, в които следва да се изпълни възложената заявка, разграничени съобразно видовете ремонтни дейности.

Решаващият състав на въззивния съд е приел, че съгласно чл. 14 от договора при забава за изпълнение на задължение по договора изпълнителят дължи неустойка в размер на 0, 05 % от общата цена по чл. 12, ал. 1 за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от общата цена.