Решение № 4758 от 18.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4758 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20251100502930 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258-273 от ГПК.

С Решение № 287 от 08.01.2025 г., постановено по гр.д. № 54225/2023 г. на СРС, 151 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Некст баскет трейдинг“ ЕООД, ЕИК 206876543, срещу Б. Н. Д., ЕГН **********, осъдителни искове по чл.

220, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 18 714,78 лв.,обезщетение за неспазено предизвестие от работника за периода от 15.08.2023 г.-13.10.2023 г., поради незаконосъобразно упражнено от него право за едностранно прекратяване на трудов договор № 19/27.04.2023г. от работника на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ поради забава в плащането на дължимото му се трудово възнаграждение за м.07.2023 г., ведно със законна лихва от 03.10.2023 г. до окончателното плащане на вземането.

Решението е обжалвано в срок от ищеца „Некст баскет трейдинг“ ЕООД, като неправилно. Навеждат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон, непълнота на мотивите, необоснованост на изводите със събраните по делото доказателства.

Неправилно, според ищеца, съдът е приел за установено чрез събраните доказателства, че работника – ответник е упражнил законосъобразно правото си да прекрати трудовото правоотношение едностранно без предизвестие на посоченото основание чл.327, ал.1, т.2 КТ поради виновно поведение на работодателя – ищец, изразило се в забава при изплащане на дължимото му се трудово възнаграждение за 1 м.07.2023 г. Доколкото чрез събраните в производството доказателства е установено и страните не спорят, че задължението на работодателя да заплати дължимото се трудово възнаграждение в срок до 15 число на следващия на отработения месец /в случая 15.08.2023 г./ е било изпълнено в срок без забава, то, работника е упражнил незаконосъобразно правото си да прекрати едностранно и без предизвестие трудовия договор. Счита, че неправилно, в отклонение от установените по делото факти съдът е приел, че трудовото възнаграждение на ответника е следвало да бъде заплатено в срок до 14 число, а не до 15 число според уговореното между страните. Поради липса на виновно поведение на работодателя, неправилно ответникът е упражнил правото си на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по вина на работодателя. С оглед това му недобросъвестно поведение на работодателя – ищец се дължи обезщетение за неспазения тримесечен срок на предизвестие. Заявява, че разпоредбата на чл.220, ал.1 КТ е приложима в случаите на прекратяване на трудовия договор с предизвестие. При наличие на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с правната квалификация на претенцията, моли същите да бъдат отстранени. При условията на евентуалност заявява, че желае да бъде уважен искът на работодателя за заплащане на обезщетение от страна на работника за неспазения тримесечен срок на предизвестие. Отправя искане за отмяна на решението на СРС и за уважаване на исковете като основателни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна-ответник Б. Н. Д. оспорва жалбата с писмен отговор и моли решението да се потвръди като валидно, допустимо и правилно, постановено в съответствие с процесуалните правила и материалния закон, както и поради обоснованост, съобразена със събраните по делото доказателства.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС.

С оглед наведените в жалбата оплаквания, следва да се посочи, че в исковата молба ищецът не е длъжен да дава правна квалификация, както на предявения иск, така и на посочените фактически твърдения. Правната квалификация се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото – арг. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът изхожда от 2 изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на ответника, без да е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията - /В този смисъл константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г. О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г. О., Решение № 50/17.02.2011 г., по гр. д. № 762/2010 г., на III г. о., постановени по реда на чл.290 ГПК, които се възприемат от настоящия състав/. Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл.127, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което и в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите.

В конкретния случай и съобразно задължителните за съдилищата указания дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът намира, че предявеният осъдителен иск е с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че спорното материално право е възникнало следствие на неспазен срок на предизвестие от страна на служителя, поради незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал.1, т.2 пр.първо КТ. Ето защо, твърдените от ищеца факти, следва да се подведат под хипотезиса на чл. 220, ал. 1 КТ. В тази връзка следва да се отбележи, че както в определението от 27.05.2024 г., в което е обективиран докладът по делото, така и в диспозитива на своето решение първоинстанционният съд е посочил правилно, че е сезиран с иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ. Съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум.

С оглед това настоящият състав намира че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите по жалбата, съдът намира следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ.

За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение за определена длъжност при определено месечно трудово възнаграждение, уговорен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор, прекратяване на правоотношението при неспазване срока на предизвестието, поради което и за ищецът е възникнало право на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ.

В тежест на ответника е да докаже направените в отговора на исковата молба възражения, а именно, че законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2, пр.1 КТ поради забава в плащане на трудовото възнаграждение от страна на работодателя. По направеното възражение за 3 прихващане същият носи тежестта да докаже, че е полагал извънреден труд, количеството положен извънреден труд и дължимото се трудово възнаграждение за положения извънреден труд в посочения период. В тежест на ответника е да докаже и злоупотреба с право от страна на работодателя при изплащане на трудовото му възнаграждение на части предвид презумпцията за добросъвестност по чл. 8 КТ.

В случая с обявения за окончателен и неоспорен от страните доклад СРС е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК следните обстоятелства: че на 27.04.2023 г. между страните бил сключен трудов договор № 19, с който ответникът е бил назначен на длъжност „директор човешки ресурси", като договорът бил сключен с 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя-ищец в настоящото производство, както и че на 13.07.2023 г. ответникът е отправил заявление до работодателя за прекратяване на трудовия договор с предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие, като при отказ същото да се счита за тримесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовия договор.

Така, чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява и страните не спорят, че на 27.04.2023 г. между ищеца в качеството на работодател и ответника в качеството на служител е бил сключен трудов договор, по силата на който на ответника е било възложено да изпълнява длъжността „директор човешки ресурси“ при условията на пълен работен ден с продължителност от осем часа при петдневна работна седмица. Страните предвидили съгласно чл. 3, че договорът се сключва със срок на изпитване в полза на работодателя от 6 месеца, като след изтичането на този срок и в случай че договорът не бъде прекратен, той ще се счита за безсрочен трудов договор. В чл. 4 бил уговорен нетен размер на трудовото възнаграждение от 8000 лв. и брутен в размер от 9357, 41 лв. за срока на изпитване и нетен размер на трудовото възнаграждение от 9000 лв. и брутен размер на трудовото възнаграждение от 10 468, 52 лв. след изтичане на срока за изпитване. В чл. 4.4 от договора посочили, че работодателят заплаща трудовото възнаграждение до 15-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен труд, по банков път по лична банкова сметка на служителя. Съгласно чл. 8.1 от договора, по време на срока за изпитване, договорът може да бъде прекратен без предизвестие от страна на работодателя, а от страна на служителя с писмено предизвестие от три месеца.

Установява се, че на 13.07.2023 г. ответникът е подал заявление до ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ, считано от 01.08.2023 г., а в случай че молбата му не бъде уважена, заявлението да се счита за тримесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ.

Работодателят не приел първото предложение и върху заявлението била поставена резолюция, съгласно която същият не приема предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие.

4

В срока на отправеното предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, на 15.08.2023 г. ответникът подал ново заявление до работодателя, с което го уведомил, че считано от датата на получаване на уведомлението прекратява едностранно трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неизплащане (забавено плащане) на трудовото възнаграждение /в случая за м.юли 2023 г./. На същата дата - 15.08.2023 г. работодателят издал заповед № 011 за прекратяване на трудовия договор на основание чл.327, ал. 1, т. 2, пр. първо КТ, считано от 15.08.2023 г. въз основа на подаденото от работника заявление от 15.08.2023 г.

Чрез приетите по делото преводни нареждания се установява, че работодателят е превел по банков път трудовото възнаграждение на ответника за м. май 2023 г. на 14.06.2023 г., за м. юни 2023 г. - на 14.07.2023 г., а трудовото възнаграждение за м. юли 2023 г. е било преведено на два пъти - половината от него в размер на 4000 лв. на 14.08.2023 г. и другата половина в размер на 4000 лв. на 15.08.2023 г. Съответно, трудовото възнаграждение за м. август 2023 г. било преведено на 13.09.2023 г.

Чрез приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което настоящия състав кредитира напълно по реда на чл. 202 ГПК се установява, че последният пълен отработен месец от ответника преди прекратяване на трудовото правоотношение е м. юни 2023 г., за който е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 9 357, 41 лв., като за периода 15.08.2023 г. - 13.10.2023 г. размерът на дължимото брутно трудово възнаграждение, относимо за определяне на обезщетението за неспазено предизвестие при едностранно прекратяване на договора, се равнява на 18 714, 89 лв. Съгласно заключението ищецът е заплатил трудовото възнаграждение на ответника за м. май 2023 г. на 14.06.2023 г., за м. юни 2023 г. на 14.07.2023 г., за м. август 2023 г. на 13.09.2023 г., а възнаграждението за м. юли е било заплатено на два пъти от по 4000 лв., съответно на 14.08.2023 г. и на 15.08.2023 г.