Решение № 673 от 21.07.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 673 гр. Стара Загора, 21.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20215530103776 по описа за 2021 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД, чл.22, вр. с чл. 11 и чл.

19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и насрещен иск с правно основание чл.240 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗПК.

Ищцата П. Й. Ч. твърди в исковата си молба, че била страна по договор за потребителски кредит № 339299, сключен с „Ай Ти Еф Груп“ АД. Съгласно този договор получила сумата от 500.00 лева, при ГПР 49,00%, годишен лихвен процент - 40.54% при срок на кредита от 1 месец. Трябвало да заплати неустойка в размер на 148.50 лева, като по този начин общото задължение по договора заедно с лихвата било в размер на 665.16 лева.

Така уговорената клауза за неустойка в договор за потребителски кредит № 339299 била нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради това че била сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл.

143, ал.1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта му била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите 1 нрави. Поради накърняването на принципа на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора и до накърняване на интересите на ищцата в полза на кредитора. Клаузата за неустойка от договор за потребителски кредит № 339295 била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея, била в размер на 1/3 от сумата на отпуснатия кредит в размер на 500.00 лева и дължима за срок от едни месец. По този начин се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Клаузата била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Клаузата за неустойка при неосигуряване в 1-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранции се намирала в пряко противоречие с преследваната е целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на задълженията.

Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не било свързано пряко с претърпените вреди била пример за неустойка, която излизала от присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от ТР №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълкувателно дело 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което не произтичали вреди. Предвидената клауза за неустойка била неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. Неустойката по съществото била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба щяла да увеличи стойността на договора. Основната цел на така уговорена клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя. С предвиждането на такива разходи, посочени в договора, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

2

Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС№426/2014г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката на неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С453/10 било прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Била нарушена и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с параграф 13а, т.9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се считала за индивидуално уговорена клауза, която била съставена предварително и следователно потребителят нямал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато била клаузата в процесния договор.

Бил нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита- както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула.

Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били 3 пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Ищцата моли съда да приеме, че клаузата за неустойка, предвидена в договор за потребителски кредит № 339299, сключен между нея и ответника, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 148.50 лева е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД и поради противоречие с нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Моли да бъде осъден ответникът да заплати сторените в делото разноски.а неустойка уговорена в каквагчита зази, които не са индивидуално и следва да се окаестви като тта на договора.тта на длъжника Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, гр.София моли да бъдат отхвърлени изцяло исковите претенции на ищцата за установяване на нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в анекс № 339299 към договор за потребителски кредит от дата 27.09.2019 г.

Оспорва твърденията на ищцата, че предвидената неустойка в сключения между тях анекс № 339299 към договор за потребителски кредит № 336144 била недействителна на основание чл. 26. ал. 1. предл. 3 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона на основания чл. 21 от ЗПК, включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави. Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са разходите, ако изпълнявал надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които били поставени под условие че кредитополучателят не изпълнел задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит бил в размер на 49,00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. Начислената неустойка била в размер на 4.95 лева на ден. Също така в процесния анекс № 339299 към договор за потребителски кредит № 336144 изрично било посочено, че неустойката се дължала само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако кредитополучателят бил осигурил надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спирала да се начислява.