Решение № 23 от 27.01.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Варна, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Ванухи Б. Аракелян

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно търговско дело № 20253001000426 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Образувано е по въззивнa жалба, подадена от ответниците В. Й. И. и Й. Д.

И. представлявани от адвокат Х. Х., срещу решение № 221/27.05.2025 година по търг. дело № 623/2023 година на ВОС. С обжалвания съдебен акт В. Й. И. е осъдена да заплати на ищеца „Прокредит Банк България“ ЕАД сумата от 25558,60 лева, от които 12779,30 лева солидарно с Й. Д. И., представляваща незаплатена главница по договор за банков кредит овърдрафт № 056-1002774 от 28.03.2014 г., дължими на собствено основание и в качеството на наследник на починалия в хода на процеса първоначален ответник Д.С. И., ЕГН **********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 29.09.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.

С първоинстанционното решение по отношение на другия ответник - Й. Д. И., е постановено същият да е осъден солидарно с В. Й. И. да заплати на ищеца сумата от 12779,30 лева, представляваща припадащата му се според наследствената му квота от наследството на Д.С.И. част от незаплатена главница по договор за банков кредит овърдрафт № 056-1002774 от 28.03.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата 1 молба – 29.09.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ.

Във въззивната жалба са наведени доводи за недопустимост и незаконосъобразност на обжалваното решение. Твърди се, че производството е недопустимо поради ефекта на силата на пресъдено нещо в отношенията между страните. Процесуалният представител се позовава на силата на пресъдено нещо по проведени предходни производства, като се твърди, че те са между същите страни, на същото основание и на това основание се сочи непререшаемост на настоящия спор. Във въззивната жалба се твърди, че по спорове между страните са постановени решение № 260006/11.01.2021 година по търг. дело № 1458/2019 година и решение № 311/22.07.2022 година по гр. дело № 144/2021 година на ВОС, с които са отхвърлени установителени искве за дължимост на сумата от 25723,45 лева, предявени срещу В. Й. И. и съответно Д.С. И.. Извън горепосоченото твърдение за недопустимост, във въззивната жалба се оспорват изводите на първата инстанция по отношение и основателността на исковата претенция, съответно нейната изискуемост и падеж. Излагат се доводи досежно недължимост на исковите суми не поради настъпил в хода на процеса краен падеж за заплащане на задължението, а поради неговата недължимост изцяло. Сочи се, че договорът за овърдрафт е сключен между банката и „Дани-2002“ ЕООД, като солидарни длъжници по отпуснатото задължение са съпрузите Д.С. И., който е и едноличен собственик на капитала на дружеството, и В. Й. И.. След договора за овърдрафт на дружеството е отпуснат друг банков кредит. Заявява се как банката е имала интерес от непогасяването на кредитите и затова е отнасяла постъпили суми за погасяване задълженията по договора за овърдрафт към договора за банков кредит. Възразява се също така досежно възможността за образуване на настоящото дело срещу първите ответници като солидарни длъжници като се твърди, че тя е погасена поради кредиторовото бездействие за събиране на дължимите суми в предвидения 6 месечен преклузивен срок.

Поради твърдяния факт, че банката не е предприела действия по събиране на дълга срещу главния длъжник във въпросния 6-месечен срок от 15.11.2017 година, когато е направена последната вноска по договора за овърдрафт, се сочи, че това пасивно нейно поведение е погасило задължението на солидарните длъжници. Отделно от изложеното, във въззивната жалба е посочено, че банката не е уведомила солидарните длъжници за извършеното престуктуриране на кредита, което пък от своя страна не е било необходимо, защото финансовото състояние на дружеството главен длъжник е било стабилно. По тези съображения се иска отмяна на обжалваното решение и присъждането на сторените разноски.

Насрещната страна, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е упражнила правото си 2 на отговор. Излага своите доводи за правилност на решението на първата инстанция. Въззивната жалба смята за неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Като неоснователно се смята наведеното в жалбата твърдение за погасяване на исковата претенция поради непредявяването на същата в 6месечен срок от последното погасяване, направено от длъжника. Оспорва се твърдението за сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, като се твърди, че процесното производство пред първата инстанция има за предмет осъдителни искове, основани на новонастъпили факти, стоящи извън преклудиращия ефект на СПН – настъпила с ИМ предсрочна изискуемост и за настъпил в хода на процеса пред ОС – Варна краен падеж на задължението – 4.04.2024г. В отговора на въззивната жалба се твърди, че съставът на исковата претенция е осъществен, поради което тя е основателна. Претендират се сторените разноски.

В проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция банката не е взела участие, изразила е становище по спора с депозирана молба по хода на делото. Процесуалният представител на въззивниците поддържа изложеното във въззивна жалба и е направил искане за присъждане на разноски по спора.

След като прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон Варненския апелативен съд възприема следната фактическа и правна обстановка:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС), съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК и съответстват на предявен от банка иск по чл.

430, ал. 1 ТЗ, с който се иска заплащане на суми от ответниците, дължими въз основа на договор за банков кредит.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част, по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. Пред въззивният съд се поддържат възражение за недопустимост на производството поради осъществена хипотеза на непререшаемост на спора (основания по чл. 297, чл.

298 ГПК); наличие на специално основание за прекратяване отговорността на длъжниците по кредита поради кредиторово бездействие (изтичане на преклузивен шест месечен срок за предявяване на исковата претенция); възражение за неоснователност на исковата претенция, която се намира за недоказана, непадежирала и неизискуема.

Като безспорни между страните следва да се отделят обстоятелствата, свързани с водени предходни производства помежду им, по които са постановени съответно решение № 260006/11.01.2021 година по търг. дело № 3

1458/2019 година и решение № 311/22.07.2022 година по гр. дело № 144/2021 година на ВОС, с които са отхвърлени искове на банката отправени съответно срещу В. Й. И. (по търг. дело № 1458/2019 г. на ВОС) и Д.С. И. (по търг. дело № 144/2021 г. на ВОС), с правно основание чл. 422 ГПК.

Банката основава вземането си на сключен договор за банков кредит овърдрафт № 056-1002774/28.03.2014 г. при ОУ, които са неразделна част от него, по силата на който на кредитополучателя „Дани-2002“ ЕООД е предоставена парична сума в размер на 50 000 лева за оборотни средства срещу насрещното негово задължение да върне ползваната сума заедно с възнаградителна лихва. Този договор е подписан от Д.С. И. и В. Й. И. в качеството им на солидарни длъжници. Тези обстоятелства също не са спорни.

След смъртта на първоначалния ответник – Д.С. И. е настъпило процесуално правоприемство и на основание чл. 227 ГПК, в настоящото производство са конституирани неговите наследници - В. Й. И. (съпруга и ответник по исковата претенция) и Й. Д. И. (син), поради настъпило универсално провоприемство. Пред въззивната инстанция не са отправени възражения свързани с настъпилото наследствено правоприемство, приемането на наследството по чл. 60 ЗН, както и размерът на наследствени дялове съобразно наследствените квоти.

С оглед наведените възражения от въззивника, поддържани и в настоящото производство, първо се дължи произнасяне по допустимостта на предявените искове.

Ищецът основава исковата си претенция на твърдения, че на 28.03.2014 г. между него, като кредитодател и кредитополучателя „Дани-2002“ ЕООД е сключен процесният договор за банков кредит № 056-1002774 при ОУ, по силата на който е предоставена сумата от 50 000 лева на дружеството за оборотни средства. Като цел на предоставените средства е посочено изрично, че сумата е предназначена за заплащане на стоково – материални запаси. По този договор първоначалните ответници Д.С. И. и В. Й. И. са солидарни длъжници. Средствата по кредита за усвоени от кредитополучателя на 31.03.2014 година. Последното плащане по кредита е извършено на 15.11.2017 г. от солидарния длъжник В. И., след което плащанията са преустановени. Така за кредитодателя е възникнало субективното право да направи вземанията по кредита предсрочно изискуеми, като това изявление до длъжниците се прави посредством процесната искова молба и на основание чл. 27 ОУ към договора.

С влезли в сила съответно на 26.02.2021 г. и 23.08.2022 г. Решение №260006/11.01.2021г. по т.д. №1458/2019г. на ВОС и Решение №311/22.07.2022г. по т.д. №144/2021г. са отхвърлени предявени от банката установителни исковете с правно основание чл. 422 ГПК, предявени 4 съответно срещу В. Й. И. и Д.С. И.. Предмет на тези производства е било установяване дължимостта на суми, представляващи падежирала главница по договора за банков кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.06.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, както и суми представляващи възнаградителна лихва, претенция за неустойка за забава и такси по кредита. Видно от мотивите на постановените и влезли в сила съдебни актове, установителните претенции на банката за главница са доказани, но са отхвърлени поради ненастъпила изискуемост на вземането.

От изложеното следва извод, че не е налице идентичност във фактическите твърдения по исковете (тези водени по чл. 422 ГПК и процесния). В случая, ищецът се позовава на настъпването на нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявеното вземане, като този факт не се е съдържал в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и не е бил поддържан по отношение на предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Този факт като новонастъпил няма как да е преклудиран от силата на пресъдено нещо по посочените решения, поради което настоящата съдебна инстанция споделя правния извод на ОС – Варна, че не е налице идентичност на фактическите твърдения по предявените искове.

Действително, съгласно константната практика на ВКС е допустимо съединяването на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, при условията на евентуалност с осъдителна претенция по чл. 430, ал. 1 ТЗ. Такова съединяване обаче не е правено в производствата по търг. дело № 1458/2019 година и търг. дело № 144/2021 година на ВОС. Единствено цифровото изписване на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ, при определяне правната квалификация на предявените искове от страна на ВОС, не може да доведе до извод за разгледана осъдителна претенция по вземанията по договора за банков кредит - овърдрафт, доколкото такива твърдения не са наведени и поддържани от ищеца в тези производства.

В този смисъл за ищеца е налице правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането в предходно производство по чл. 422, ал. 1 ГПК.

С оглед на изложените мотиви, въззивната инстанция приема направеното възражение от ответниците за непререшаемост на процесния спор поради наличие на сила на пресъдено нещо, като неоснователно. Производството е допустимо и като такова ангажира произнасянето на съда по същество на правния спор.