Определение № 268 от 09.04.2024, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 268 гр. Перник, 08.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛОРА Р. СТЕФАНОВА

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

РОСИЦА В. ИВАНОВАСТОЙЧЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20241700500150 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, чрез пълномощника му юрк. Д.И. срещу Разпореждане № 887/16.01.2024г., постановено по ч. гр. д. № 5941/2023г. по описа на Районен съд – Перник, в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД срещу И. К. Г. от *** за сумата над 275,46 лева до пълния предявен размер от 1252,65 лева – обезщетение за забава.

В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на разпореждането, в обжалваната му част. Сочи се, че клаузите в Договор за потребителски кредит № ***, уреждащи прилагането на обезщетение за забава са в чл.

9.4 и чл. 15.1, съгласно които при просрочие потребителят дължи и лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието, като към момента на сключване на договора, законната лихва за периода е в размер на ОЛП + 10 пункта надбавка, ОЛП се определя от БНБ, а размерът се определя с Постановление на МС. Съгласно чл. 15.1 от Договора, че Потребителят е допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора и законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието – от датата на падежа до датата на ефективното изплащане на сумата, като законната лихва се формира, както е посочено в чл. 9. Сочи се още, че с Договора страните са уговорили предоставянето на сума в заем, срещу задължение за връщане на цялата сума, ведно с възнаградителната лихва, в определения от договора срок. Уговорили са и междинни плащания (падежи) преди крайния падеж, с които потребителят да погасява част от главницата и начислената към датата на междинния падеж лихва. Изясняват се и 1 обстоятелствата, свързани с начислената и претендирана законна лихва, като се сочи, че в случая потребителят е допуснал просрочие при заплащането на вноските, като ги е заплащал след падежа, т.е. договорната лихва се е начислявала за по-дълъг срок на ползване и върху по-голям размер на непогасена главница. В подкрепа на твърденията си, жалбоподателя сочи и относима съдебна практика. В заключение се акцентира на обстоятелството, че целта на заповедното производство е да се установи, че вземането не се оспорва, като предмет на проверка от съда е редовността на документа от външна страна, без да дължи преценка дали в действителност съществува удостовереното в него вземане. Достатъчно е, според жалбоподателя, документът да е сред изрично предвидените в чл. 417 от ГПК, съответно в специална законова разпоредба, да отговаря на изискванията за редовност по отношение на формата и съдържанието си, както и да удостоверява определено по размер и подлежащо на изпълнение притезание в полза на заявителя срещу лицето, против което се иска издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. С тези съображения се иска отмяна на съдебния акт в обжалваната му част и постановяване на акт, с който въззивната инстанция да разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по отношение на отхвърленото от съда обезщетение за забава в размер на 977,19 лева.

Пернишкият окръжен съд намира подадената частна жалба за допустима, като подадена от легитимирано да обжалва лице и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна, като съображенията за това са следните:

Производството по ч. гр. д. № 5941/2023г. по описа на Районен съд – гр. Перник, е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК с рег.

№ *** (п.клеймо от 18.12.2023г.), подадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, чрез пълномощника му юрк.Й.Т. срещу И. К. Г., с адрес: *** за следните суми: 1452,66 лева – главница, 437,52 лева – договорна лихва за периода от 15.09.2022г. до 15.06.2023г., 1252,65 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2022г. до 07.12.2023г., както и за законна лихва, дължима от датата на подаване на заявлението в районния съд до окончателното изплащане на задължението. Със заявлението е представено извлечение от счетоводните книги, съгласно чл. 417 т. 2 от ГПК и други относими доказателства, сред които и процесния договор.

С Разпореждане № 17 225/29.12.2023г. Районен съд – Перник е оставил без движение производството по делото, като е дал указания на заявителя, за отстраняване на констатираните нередовности. Указано му е било да уточни как е формирана претенцията му за сумата от 1252,65 лева, съответно върху каква главница е изчислена, както и дали изчисляването й е съобразено с изискванията на чл. 33 от ЗПК.

С уточнителна молба от 12.01.2024г. заявителят е посочил, че претендираното вземане почива на чл. 9.4 и чл. 15.1 от Договора. Уточнил е, че уговорените междинни падежи са представени като анюитетни (равни) вноски в погасителния план, включващи в себе си, в различно съотношение, два компонента – главница и договорна лихва, изчислена към датата на междинния падеж върху оставащата непогасена главница. Посочил е, че предвиденият в погасителния план размер на договорната лихва е изчислен при презумиране на обстоятелството, че потребителят плаща в срок своите месечни вноски, при което всеки следващ месец размерът на непогасената главница по кредита намалява. Потребителят, обаче, е забавил свои плащания по анюитетните вноски, като не е заплащал дължимата (падежирала) анюитетна вноска на 2 указания й падеж. Поради това, размерът на договорната лихва, която е компонент от вноската, изчислена към датата, посочена в погасителния план и върху оставащия размер на главницата, няма да бъде същия, при което допълнителните дни забавяне на плащането на вноската водят до: 1. Начисляване на уговорената договорна лихва върху непогасената главница за допълнителния срок на забавянето и 2. Начисляване на законна лихва за забавяне на плащането върху размера на анюитетната вноска (включваща двата компонента – главница и договорна лихва, дължима към датата на съответния падеж). В заключение заявителят е посочил, че този размер не е бил изчислен в погасителната вноска, представена в погасителния план, тъй като не е било ясно дали и за какъв период ще има забавяне на потребителя да плаща своите вноски и дали и за какъв период потребителят ще бъде в просрочие. Поради това и с оглед уговореното в чл. 9.4 и чл. 15.1 от Договора, ако длъжникът не плати в срок договорната лихва, той дължи върху нея мораторна лихва, а ако няма такава – законна лихва, по аргумент от чл. 86 ал. 1 от ЗЗД. Поради това намира, че не е налице анатоцизъм или забраната на чл. 33 ЗД. Сочи относима съдебна практика в тази насока.

С обжалваното разпореждане, заповедният съд е приел, че заявлението не следва да се уважава за вземането за обезщетение за забава за разликата над 275,46 лева до пълния предявен размер от 1252,65 лева, като е намерил вземането за сумата над 275,46 лева за неоснователно, доколкото същата била изчислена от съда по правилото на чл. 162 ГПК върху претендираната главница от и договорна възнаградителна лихва в общ размер на 1890,18 лева за съответния период. Съдът е намерил още, че разглежданата понастоящем претенция е в противоречие със закона, доколкото съгласно чл. 33 ал. 2 от ЗПК когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвижава законната лихва. Поради това е приел, че тази клауза от договора е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД. Съдът се е позовал и на Решение на СЕС от 14.06.2012г. по дело № С-618/10, с което е дадено задължително тълкуване, съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.

За да се произнесе по наведените в жалбата доводи, настоящият съдебен състав съобрази следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 411 ал. 2 от ГПК, съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато: 1. Искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. Искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; 3. Искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. Длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Р. България и 5. Длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Р. България.

Цитираните основания за отхвърляне на заявлението са лимитативно посочени и не включват недоказаност на вземането по размер, а изчерпателната регламентация изключва разширително тълкуване.

В настоящия случай, не е налице нито едно от изброените основания за отхвърляне на заявлението в тази част. Същото отговаря на изискванията за редовност.

Длъжникът е с постоянен адрес в България и не е регистрирал местопребиваване в чужбина, видно от справката от НБД и искането не е основано на нищожни или неравноправни клаузи. В чл. 9.4 от Договора страните са уговорили, че при просрочие 3 потребителят дължи и лихва за просрочие, в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието. Упоменато е, че към момента на сключване на този договор, законната лихва за периода е в размер на ОЛП +10 пункта надбавка. Уточнено е, че ОЛП (основния лихвен процент) се определя от БНБ, а размерът на законната лихва се определя с Постановление на МС. Т.е. видно е, че неустойката за забава е в съответствие с императивната правна норма на чл. 33 ал. 2 от ЗПК, противно на правните изводи на заповедния съд.

Настоящия съдебен състав не може да се съгласи с изводите на заповедния съд за наличие на нищожност на клаузата, поради противоречието й с чл. 33 ал. 2 от ЗПК, доколкото последния регламентира, че к огато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Специалната императивна разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК предвижда допустим максимален размер на уговореното /а не претендирано/ обезщетение за забава при потребителските кредити, който е равен на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. И само ако в договора има уговорка, надвишаваща този размер, то би следвало претенцията да бъде отхвърлена изцяло, без да се прилагат правилата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, в какъвто смисъл е Решение № 76/22.07.2020г. на ВКС по т.д. № 1011/2019г. І ТО, ТК, изводите по което настоящия съдебен състав изцяло споделя. В настоящия случай, обаче, такава уговорка няма, т.е. искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или да е налице обоснована вероятност за това.

По тези съображения, заявлението в частта относно вземането за обезщетение за забава в размер на законната лихва се явява основателно и следва да бъде уважено, ведно със съответната част от сторените в заповедното производство разноски, доколкото последните се явяват последица от уважаването на заявлението в разглежданата част. Проверката относно размера на вземането за законна лихва е извън компетентността на заповедния съд и извършвайки такава проверка, заповедния съд е излязъл извън правораздавателната си компетентност. Размерът на всяка една от заявените претенции би могла да бъде предмет и респ. подлежи на доказване в евентуално исково производство.

Горните изводи на настоящата инстанция са в синхрон и с цитираната от заповедния съд практика на СЕС, доколкото последната не касае размера на претендираните вземания, а начина им на уговаряне, респ. противоречието им с императивна правна норма.

Разпечатката съдържа 28 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/163d4677-45a8-4791-b446-0eec5f6700ba