Решение № 2444 от 23.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2444 гр. София, 23.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета А.ова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20231100507062 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 4503/23.03.2023г., постановено по гр.д. № 57419/22 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 125 състав, е уважен частично предявеният от А. Е. Д., роден на ******* г. гражданин на Република Италия, с лична карта № *******, издадена на 24.05.2019 г. и валидна до 06.08.2024, представляван от А. В., с персонален № *******, гражданка на Румъния, с паспорт № *******, валиден от 22.01.2018г. до 22.01.2023 г., и А.

Е.-Л., с персонален № *******, гражданин на Румъния, с паспорт №*******, валиден от 22.01.2018 г. до 22.01. 2023 г., в качеството им на родители и законни представители на малолетния ищец, срещу „“О.Х. АД“ , ЕИК *******, иск с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от дата на непозволеното увреждане, с което ответникът е осъден да плати сумата от 1 000 лева, респективно искът е отхвърлен за сумата от 3 000 лева. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 93621/04.04.2023 г., подадена от ищците, с която е обжалвано решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата от 1000 лева до 4000 лева. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради неправилна оценка на събрания доказателствен материал. Счита решението за необосновано и несправедливо с оглед претърпените неимуществени вреди при установената по делото фактическа обстановка.

1

Моли решението да бъде отменено като неправилно в обжалваната му част и вместо него да се постанови акт, с който да се уважи изцяло предявеният иск, както и да се присъди законна лихва от 12.08.2022 г. до момента на окончателното плащане. Претендира сторените разноски.

По делото в срока по чл. 259, ал. 1, ГПК е постъпила и въззивна жалба от ответника с вх. № 99723/10.04.2023 г., с която се обжалва постановеното решение в уважителната част, т.е. за сумата от 1 000 лева. Излагат се оплаквания, че решение е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон, неправилна преценка на представените доказателства в тяхната цялост и недоказаност на елементи от фактическия състав.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК са постъпили и отговори на въззивните жалби от ищеца, респективно от ответника в първоинстанционното производство. Считат въззивните жалби за неоснователни и молят да бъдат оставени без уважение, въз основа на подробно изложени съображения.

В установения преклузивен срок са постъпили и частни жалби чрез процесуалните представители на ищците и на ответника срещу определение 16263/04.05.2023 г., постановено по гр. д. 57419/ 2022 г., по описа на СРС, I ГО, 125 състав, с което е оставено без уважение искането им за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.

Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение в неговата цялост.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за репариране на причинените неимуществени вреди, в резултат на порезна рана в областта на гърба, причинена вследствие на хвърлена стъклена чаша от неидентифициран гост на хотела, в 2 размер на 4000 лева.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) надлежно възлагане на определена работа, както и наличие на 2) виновно и 3) противоправно 4) действие и/или бездействие на изпълнителя на възложената работа, 5) осъществено при или по повод изпълнение на възложеното; 6) и което деяние е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени и/или неимуществени вреди.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, т.е. не е необходимо наличието на вина на възложителя, но следва да е налице спрямо извършителя на деянието, доколкото правопораждащия фактически състав на процесното притезание по чл. 49 ЗЗД включва в себе си елементи на деликта, очертани в нормата на чл. 45 ЗЗД. Вината, разбирана като факт от вътрешното битие на дееца, представляващ неговото отношение към осъщественото деяние и настъпилите противоправни последици, се предполага, но единствено в хипотезите, когато деянието е извършено небрежно. Стеснителното тълкуване на нормата на ал. 2 на чл. 45 ЗЗД се подкрепя и от константната практика на ВКС. В този смисъл - Решение № 54 от 12.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 876/2021 г., IV г. о.; Решение № 69 от 21.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 516/2011 г., IV г. о.; Определение № 2221 от 18.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 85/2023 г., IV г. о. Следователно възложителят носи доказателствената тежест да обори презумпцията за вина на деликвента в условията на пълно и обратно доказване, аргумент то чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД, макар и относително самостоятелна, е във функционална връзка с отговорността по чл. 45 ЗЗД, т.е преди всичко следва да се установи наличието на общите предпоставки на деликта, като при недоказването им отпада и отговорността на възложителя. В този смисъл е и т. 3 от ППВС № 7 от 1959 г.

Първоинстанционният съд с доклада по делото е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, 1) че на към 12.8.2022 г., ищецът и семейството му били на почивка в Парк хотел Одесос, Златни пясъци, собственост на ответника „О.Х.“ АД; 2) че на същата дата имало организирано събитие от хотела спектакъл с аниматори, разположен в градината на хотела; 3) и около 22 часа, по време на спектакъла, ищецът, който седял на първи ред заедно с родителите си, бил ударен в гърба, вследствие на което му се забили стъклени парчета; 4) след което родителите отишли на рецепция, с искане за медицинска помощ, извикан бил от служителите на хотела лекар; 5) родителите извикали полиция; 6) дошла линейка, която откарала ищеца в болница „Света Анна“; 7) където раната на гърба му била обработена и му била поставена инжекция против тетанус. Безспорно е, че хотелът има категория „4 звезди“ към сочената дата. Безспорно е, че непосредствено до първия ред, на който седяло семейството, е налице табела „зона, забранена за стъклени бутилки“.

Спорни за страните остават въпросите за това 1) дали е налице надлежно възлагане на работа, 2) противоправно бездействие на служителите на ответника, 3) осъществено при или по повод изпълнени на възложената работа, 4) както и за причинно-следствената връзка 3 между деянието и настъпването на процесните вреди, 5) съответно конкретния им размер За да може да се ангажира отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД следва да се докаже, че бездействието като релевантен факт е обусловено от неизпълнението на конкретно задължение за предприемане на определено активно поведение, което произтича от закона, техническите и други правила и/или от характера на работата, включително и от дадените по надлежния ред устни указания на възложителя. Следователно, за да е противоправно бездействието на служителите, то трябва е налице юридически факт, който да поражда задължението на хотела да извършва дейности по осигуряване безопасността на гостите си.

Съгласно Наредба за категоризация на обектите по чл. 120 от Закона за туризма в таблицата от раздел IV т. 3 изискванията към обслужването в хотели категория „четири звезди“ вменява задължение в ред I т. 1, колона 2 за осигуряване на безопасност и сигурност на туристите. Въпреки административния характер на разпоредбата еднозначна е относимостта към спора във връзка отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. В качеството си на хотел от категория „4 звезди“, осигуряването на безопасността на своите гости е нормативно закрепено, а поради естеството му на юридическо лице се налага и възлагането върху неговите служители. Следователно ответникът съгласно цитирания нормативен акт има задължение да осигури безопасността на гостите на хотела, предприемайки поведение, което да обезпечи и предотврати настъпването на инциденти, накърняващи телесния интегритет на посетителите. Което означава, че освен въвеждането на нормативна рамка, например забраната за внасяне на стъклени предмети на сцена и частта покрай басейна, трябва да се осигури надлежното й изпълнение, чрез възлагането на конкретни задължения на съответните служители.

От свидетелските показания на Т.В.В. (изпълнителен директор на хотела) и Т. Х.И.

(управител на хотела) се установява, че съществува вътрешна организация, съгласно която определени служители на хотела трябва да следят за спокойното и безопасното протичане на престоя на гостите, т.е. надлежно възлагане по смисъла на чл. 49 ЗЗД. От анализа на събрания доказателствен материал, включително от техните показания, се установява пълно и главно, че съществува забрана гостите на хотела да изнасят от ресторанта и като цяло да ползват стъклени предмети в определени зони, каквото е мястото на инцидента. Доказано е, че на вратите, осигуряващи достъп до ограничителните зони, са залепени табели, стикери и значи, чрез които недвусмислено, т.е. по ясен и категоричен начин е посочено, че ползването на стъклени предмети в тези зони е забранено. От свидетелските показания на В. и Х. не могат да се направят изводи, че са осъществени необходимите действия за осигуряване на безопасността на гостите по време на спектакъла, тъй като нито един от тях не дава конкретни сведения относно вечерта на инцидента. В. изрично споделя, че вечерта на 12.08.2022 г. не е бил в хотела и не може да даде сведения кои са били лицата, отговорни за спокойното протичане на спектакъла и дали е осъществено необходимото дължимо активно поведение. Й. заявява, че към 22:00 е бил извикан от своя колега и от нея разбира какво се е случило, като също не е бил свидетел на инцидента, защото по това време е бил в 4 стаята си.

Наличието на нормативно изискване за осигуряване на безопасния престой на гостите на хотела налага осъществяването на константни активни действия от служители, които в процесния случай се изразяват в контрол за спазване на забраната за ползване на стъклени предмети в зоната на сцената. Следователно бездействието на служителите, на които е надлежно възложено да осъществяват тази работа (чл. 49 ЗЗД) е първата брънка от веригата на причинно-следствения процес довел до настъпването на процесните неимуществени вреди. Причинната връзка представлява зависимост, при която деянието е предпоставка за вредата, а тя е следствие от това действие или бездействие или казано по друг начин деянието е условие за настъпване на вредата, ако при мисленото изключване на поведението на деликвента вредата не настъпва. Нанесената вреда не предполага наличието на умисъл у служителите на хотела, поради което ответникът в условията на пълно и обратно доказване следва да установи фактите и обстоятелствата, които изключват небрежността на съответните служители – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. От събрания доказателствен материал не се установя, че са предприети активни действия от съответните служители, изразяващи се в контрол по спазването на забраната, което от своя страна би довело до предотвратяване на процесния деликт, т.е. до ненастъпване на неимуществените вреди.