Решение № 514 от 25.08.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 514 гр. Монтана, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, СЕДМИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДРА НАНОВА при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДРА НАНОВА Гражданско дело № 20261630101671 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 235 и следващите от

Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Исковото производство пред Районен съд - гр. Монтана е образувано по искова молба подадена от В. Ж. П., ЕГН **********, в качеството й на ищец, действаща чрез адвокат М. С., срещу „С*******“ ООД, ЕИК *******, в качеството му на ответник, по повод на възникнал между тях потребителски спор. С нея са предявени установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22, във връзка с чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът посочва, че между него, в качеството на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитодател, е сключен договор за кредит с № 1076991 от 22.05.2024 г.

Предоставената по него сума била в размер на 1 900 лв. ( 971,45 евро), платима за срок от 10 месеца. Общата сума за връщане била 2 503,20 лв.

(1279,87 евро). В чл. 11 от договора било предвидено, че при непредставяне на едно от изброените в чл. 5 обезпечения, се начислява неустойка в общ размер на 1 986,80 лв. (1015,83 евро), платима разсрочено заедно с месечните вноски по кредита. По този начин общият размер на задължението по договора бил 4 490 лв. (2295,70 евро). Счита клаузата за неустойка за нищожна. Твърди, че целта на неустойката не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, а да генерира 1 допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, което е вид скрита възнаградителна лихва. Твърди за противоречие на договора със закона, поради неточно посочен в него ГПР, който не включвал в себе си таксата за неустойка. Изтъква, че ако това е било сторено ГПР би надвишавал законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита договора за недействителен и че дължи връщане само на чистата стойност. Сочи, че потребителят е заплатил 5 вноски по 450 лв.

(230,08 евро) на обща стойност 2 250 лв. (1150,41 евро). Затова приема, че сумата от 350 лв. (178,95 евро) е дадена от него без основание.

Иска процесният договор за кредит да бъде обявен за нищожен в цялост поради противоречието му със закона и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 350 лв./178,95 евро, като платена без основание (по нищожен договор), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски.

В преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез адвокат Х. М., е подал отговор на исковата молба. Оспорва твърдението, че договорът е недействителен. Счита, че дори клаузата за неустойка да бъде обявена за нищожна, това не води до нищожност на целия договор, защото договорът може да съществува и без нея. Сочи, че годишният процент на разходите е правилно изчислен и не надвишава законовия максимум. Настоява, че неустойката не трябва да се включва в ГПР, тъй като не била разход по кредита, а санкция при неизпълнение. Изрично посочва, че уговорената неустойка не е включена в ГПР. Освен това, при сключването на договора не е било известно дали изобщо ще възникне задължение за плащане на неустойка, за да бъде калкулирана в него. Размерът на неустойката бил предварително определен и не е произволен, а самата неустойката съответствала на риска за кредитора при липса на обезпечение. Счита, че клаузата за неустойка е валидна. Настоява, че потребителят е бил предварително информиран. Ответникът посочва още, че ищецът е сключил многократно договори с дружеството. Според него това показва, че ищецът е бил добре запознат с условията на кредитите. Ответникът признава, че е получил от ищеца 178,95 евро над чистата стойност на кредита, но твърди, че това е станало на валидно правно основание, защото договорът и клаузата за неустойка са действителни. Затова счита, че няма основание сумата да бъде връщана.

Иска исковете да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Преди него от адвоката му е подадена молба, с която предявените искове се поддържат. Към нея се представя списък на разноски. Възразява се срещу претендираните от ответника разноски. За ответника не се явява представител. Преди заседанието от адвоката му е подадена писмена молба, с която отговорът се поддържа.

2

Твърди, че договорът за правна защита и съдействие е нищожен, доколкото счита, че уговореното адвокатско възнаграждение не е справедливо и обосновано, поради накърняване на добрите нрави, евентуално прави възражение за неговата прекомерност.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Събраните по делото доказателства са писмени.

От фактическа страна се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 22.05.2024 г., когато е сключен Договор за потребителски кредит с № 1076991 между „С*******“ ООД, като кредитор и В. Ж. П., като кредитополучател.

По делото няма спор, че посоченият в договора кредитодател е регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, което определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице пък представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регламентация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК и в Закона за защита на потребителите.

След подробен прочит на съдържанието на процесния договор за потребителски кредит се установява, че същият е сключен при предварително определени от страна на кредитодателя договорни клаузи. Представеният договор е бланков, от което следва, че той не е бил предмет на предварително договаряне между страните. Договорът, макар и определен като индивидуален, всъщност е сключен при общи условия и не е налице индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора, финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, годишен процент на разходите и годишното му оскъпяване. Това налага извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Именно поради това, съдът има правото и задължението да извърши преценка за наличие както на неравноправни и нищожни клаузи, така и да съобрази хипотезите, в които това води до нищожност на целия договор.

От представения по делото договор за потребителски кредит и погасителен план към него, се установява, че:

Отпуснатата заемна сума, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, е в размер на 1 900 лв./971,45 евро, която съгласно чл. 4, ал. 1 от договора е 3 предадена в брой, доказателство за което е процесният договор, който служи като разписка, удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.

Предвидена е и договорна лихва в общ размер на 603,20 лв. (308,41 евро), добавена към всяка вноска, с различен размер, поетапно намаляващ, с която общата стойност на плащанията, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора, е в размер на 2 503,20 лв./1 279,87 евро.

Освен това съгласно чл. 5 от процесния договор, кредитополучателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да обезпечи вземанията по кредита чрез банкова гаранция и/или осигуряването на поръчител по договора, като при неизпълнение на това задължение на основание чл. 11, ал. 1 от договора той дължи неустойка в размер на 1 986,80 лв. (1015,83 евро), която следва да се заплаща разсрочено на падежа на всяка месечна вноска.

Т а к а , общото задължение по кредита включващо главница, договорна лихва и неустойка, съгласно погасителния план към договора, възлиза на сумата от 4 490 лв./2 295,70 евро.

Според договора кредитополучателят се е задължил да върне общата парична сума на 10 равни вноски, за срок от 10 месеца.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен когато при сключването му са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и, ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. В чл. 24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 от ЗЗП.

При преценка на действителността на процесния договор, съдът намира, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Използваният съюз „и“ означава, че тези две изисквания следва да са кумулативно и коректно посочени, като неспазването дори само на едно от тях води до последиците предвидени в закона за недействителност. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с договора за кредит, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

В ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които длъжникът 4 трябва да заплати. Той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от ЗПК).

В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, 9 -и състав, също е прието, че в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят, а годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.

В случая процесният договор за кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по кредита.

Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е определен в чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора на 62,46 %. Този размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв.

Получаването на кредита при предлаганите условия в случая включва заплащането на неустойка за непредоставено обезпечение. Следователно неустойката за непредоставено обезпечение представлява разход за потребителя по кредита, поради което попада в обхвата на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Ответникът, в отговора застъпва разбиране, че неустойката при непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на размера на ГПР, доколкото според него не представлява разход по кредита.

Изрично в чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че ГПР включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Това разбиране обаче противоречи на закона. Така посоченият в процесния договор ГПР е формиран само на база на възнаградителната лихва, без в него да е включен разходът за неустойка за непредоставено обезпечение.

По закон обаче това е следвало да бъде сторено. Възнаградителната лихва съставлява компонент от ГПР и законовото изискване е тя, в съвкупност с другите разходи на същия, да не надвишават петкратния размер на законната лихва, което в случая не е изпълнено.