Акт от 02.03.2020, Административен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И Е

№ 39

Велико Търново, 02.03.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд – гр. Велико Търново, VIІ-ми състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

АДМ.

СЪДИЯ: ДИАНКА ДАБКОВА при участието на секретаря В.Г. разгледа докладваното от съдията адм. дело № 612/2019 г. по описа на Административен съд – гр. Велико Търново. При това, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 95, ал. 1 от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано по жалбата на „Олмос груп“ ЕООД, ЕИК

*********, със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, представлявано от упълномощения адвокат.

Оспорва се Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство № 40088312203/21.08.2019 г. на орган по приходите при ТД на НАП – Велико Търново, потвърдено с Решение № 199/25.09.2019 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново.

Жалбоподателят излага доводи, че по отношение на дружеството са изпълнени всички материални предпоставки на Регламент 883/2004 г., тъй като на първо място е видно, че 35 лица от общо 49 наети от него работници полагат труда си на територията на Република България и 14 са командировани в Федерална република Германия, при което е изпълнено условието повечето от наетите лица да полагат труда си на територията на изпращащата държава-членка. По отношение на изискването работодателят да осъществява обичайно дейността си в изпращащата държава сочи, че следва да се вземат предвид само обективни критерии, като мястото, в което се намира седалището на управление, броят на административните служители на командироващия, намиращи се в изпращащата държава и в държавата по заетост, мястото на наемане на командирования работник и служител, мястото, където са сключени по-голяма част от договорите с клиенти, и др. Според жалбоподателя органът по приходите е издал административния акт без да съобрази горепосочените обективни критерии и не е извършил проверка на представените от жалбоподателя фактури с доставчици „Кацаров 948“ ЕООД и „Голдън стайл“ ЕООД, като вместо това се е задоволил да изкаже неподкрепено с никакви доказателства предположение, на базата на което е постановил своя отказ.

В хода по същество сочи, че дружеството е реализирало около 25% от оборота си в България, но разликата се дължала единствено на размера на заплатите, които се плащат в Германия. Допълнителни съображения излага в писмено становище. Претендира разноски и възразява за прекомерност на претендираното от ответната страна юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът - директорът на ТД на НАП гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител заема становище за неоснователност на жалбата, по съображения, подробно изложени в писмена защита. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева.

Съдът след като прецени законосъобразността и обосноваността на оспорения акт с оглед разпоредбата на чл. 160, ал.

2 от ДОПК, както с оглед на заявените с жалбата основания, така и служебно, в изпълнение на разпоредбата на чл. 168 от АПК, приема за установено следното:

От работника при жалбоподателя Е.Х.Ан., както и от самото дружество на 30.07.2019 г.е подадено искане за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице, в което изрично е декларирано, че лицето е постъпило на работа на 06.06.2019 г., същото е задължително осигурено / социално и здравно/ по българското законодателство преди датата на командироването, че ще се запазят трудовите правоотношения между работодателя и работника през периода на командироване, характерът на трудовата дейност е пакетиране на стоки и готова продукция, лицето не е наето с цел командироване и не е изпратено да замести друго лице, и работникът ще бъде предоставен на разположение на друго предприятие в държавата членка, в която същият изпратен. Срокът на командироването е посочен от 10.06.2019 г.-09.06.2021 г., и е определен размерът на договореното трудово възнаграждение, при минимална почасова ставка, съгласно законодателството на приемащата страна ФРГ. Жалбоподателят е декларирал, че към момента на подаване на заявлението, същият има 27 работника, без административния персонал, работещи по трудово правоотношение на територията на РБългария, и процентно съотношение между реализирания оборот в РБългария спрямо общия реализиран оборот за предходните 12 месеца е 100%. Към заявлението е приложено допълнително споразумение от 07.06.2019 г. към трудов договор от същата дата, сключен Е.Ан.на основание чл. 119 от КТ във вр. с чл.

68, ал.1,т.2 от КТ, в което допълнително споразумение е променено мястото на работа от това в РБългария, в ФРГ, гр. Хамбург, Гросер Шипзе 28 на длъжност пакетировач със срок 24 месеца, до завършване на работата по сключения между жалбоподателя договор с Възложителя от 01.06.2019г. като е договорено трудово брутно месечно възнаграждение. Посочено е изрично, че продължителността на работното време на работника се определя съгласно нормите на Немското законодателство и установения на обекта план – график на предприятието т.I-4 от споразумението, а съгласно т.III-3 работодателят се задължава да осигурява работника съгласно българското осигурително законодателство за всички осигурителни рискове.

В хода на проверката на жалбоподателя са връчени две искания за представяне на документи и писмени обяснения. След анализ на представените от дружеството и служебно събраните доказателства органът по приходите е направил извод, че повечето от представените документи са съставени за целите на проверката и не съответстват на декларираните данни, като не са налице достатъчно доказателства, че жалбоподателят е осъществявал съществена дейност на територията на изпращащата държава-членка. Вследствие на това е издаден процесният отказ, обжалван по административен ред пред Директора на ТД на НАП В. Търново, който го е потвърдил с Решение № 199/25.09.2019 г. Горестоящият орган е изложил мотиви, че в производството по извършване на доброволна регистрация по ЗДДС дружеството е декларирало нулеви обороти за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г., което не кореспондира с представените справки за оборотите при настоящата проверка. Посочил е, че в справките-декларации за м.

06. и 07.2019 г. са декларирани обороти от доставки на услуги с място на изпълнение на територията на друга държава-членка в размер на 128 426,60 лв. и 227 769,43 лв. /при такива на територията на страната в размер на 7500 лв. и 19 400 лв./, като предвид краткия срок на осъществяване на дейност от дружеството не би могъл да бъде направен категоричен извод за съотношението на оборотите на територията на страната и на територията на държави-членки на ЕС.

В хода на съдебното дирене от двете страни са представени допълнителни писмени доказателства. По искане на жалбоподателя е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза, която съдът цени като обективна и безпристрастна, заедно с всички доказателства по делото. На основание чл. 193 от ГПК вр. с § 2 от ДОПК съдът е открил производство по оспорване верността на съдържанието на оспорената от жалбоподателя Справка за нулеви обороти по месеци за последните 12 месеца за периода от м. май 2018 година до м. април 2019 година.

При така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, в преклузивния срок, при спазване на принципа за задължително оспорване на отказа по административен ред съгласно чл. 92, ал. 1 ДОПК. Горното налага извода за нейната допустимост.

Разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваният отказ е издаден от компетентен орган, в писмена форма, като същият съдържа фактическите констатации и правни изводи на издателя, поради което отговаря на изискванията за форма по чл. 59, ал.2 от АПК. Допълнителни аргументи са развити в решението по административното обжалване, поради което е приложимо Тълкувателно решение №16/31.3.1975 г. на ВС. При извършената служебна проверка не се установяват допуснати съществени процесуални нарушения.

По приложението на материалния закон съдът прие следното:

Спорът между страните е формиран по въпросите по кое правило следва да се определи приложимото осигурително законодателство за лицето, за което е подадено искането за издаване на удостоверение А1 и били ли са налице предпоставките за издаване това удостоверение. За разрешаване на така формирания спор настоящият съдебен състав съобрази следното: Разпоредбата на чл.21 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ определя свободното движение като основно право на гражданите на Съюза. Наред с това, разпоредбата на чл.45 от ДФЕС гарантира свободното движение на работници в рамките на Съюза, като за целта предвижда премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство, между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд. От друга страна системите на социалната сигурност на държавите членки функционират на териториален принцип, като регулират събития, които възникват единствено на територията на съответната държава. В резултат от това, движението на гражданите на ЕС може да доведе до натрупване на задължения, респективно на права по законодателството на повече от една държава членка или до невъзможност за включване в системата за социална сигурност на държава членка. За преодоляване на тези неблагоприятни ситуации и за да се гарантира правото на свободно движение, разпоредбата на чл.48 от ДФЕС предвижда приемането на мерки за координиране на системите за социална сигурност на държавите членки. В тази връзка са приети Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност /Регламента;

Основния регламент/ и Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност /Регламента за прилагане/. Предназначението на координационните регламенти е да синхронизират системите за социална сигурност на държавите членки, за да се елиминират онези противоречия, които възникват от прилагането на националните законодателства в трансгранична ситуация.

Правилата за определяне на приложимото законодателство са регламентирани в дял ІІ, чл. 11 – чл. 16 от Регламент № 883/2004, като в разпоредбата на чл. 11, пар. 1 е изведен ръководния принцип, че за едно заето лице е приложимо законодателството само на една държава членка. При наети и самостоятелно наети лица разпоредбата на чл. 11, пар. 3, буква а) от Основния регламент въвежда правилото, че се прилага законодателството на държавата членка, в която се осъществява дейността – „правило на заетостта“.

Изключението от това общо правило при командироване на заети лица /по смисъла на чл.1, буква „а“ от Регламента/ е регламентирано с разпоредбата на чл.12, пар.1 от Регламент /ЕО/№ 883/2004. Същата предвижда, че лице, което осъществява дейност като заето лице в държава членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие че предвиденото времетраене на тази работа не превишава двадесет и четири месеца и че не е изпратено да замества друго лице. Следователно административният орган правилно е определил приложимото материално право и е установил наличието на пет кумулативно изискуеми от горепосочената правна норма изисквания за приложение на изключението по чл.12, пар.1 и това са: по отношение на командированото лице е било приложимо българското законодателство преди неговото командироване; пряка връзка между работника и работодателя, т.е. запазване на правоотношението между командированото лице и изпращащия работодател; жалбоподателят да има качеството на работодател, който обичайно осъществява дейността си в изпращащата страна; срок на командироването не по-голям от 24 месеца; лицето да не е изпратено да замества друго командировано лице.