Решение № 5 от 06.02.2025, Районен съд - Тополовград

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Тополовград, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТОПОЛОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Ив. Семерджиева при участието на секретаря К.П.П. като разгледа докладваното от Милена Ив. Семерджиева Гражданско дело № 20242320100342 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по редовна и допустима искова молба на “***********” ЕООД, с ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: ***********, чрез юрисконсулт Е.Ц., против М. Д. Д. с адрес:

***********, с ЕГН **********.

Ищецът твърди, че е сключен Договор за потребителски кредит между „***********“ АД – гр.Шумен, в качеството на кредитодател и ответника като кредитополучател на 11.10.2021 г.при условията на ЗПФУР. На 12.07.2023 г., „***********“ АД като цедент е прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за кредит на цесионера „***********“ ЕООД и длъжника е уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес, както и с уведомление изпратено на имейл адрес на 24.07.2023 г. Твърди се в исковата молба, че ответника Д. не е изпълнила в срок задълженията си и към момента на подаване на исковата молба задължението все още не е погасено.

Тъй като са правени опити за извънсъдебно уреждане на отношенията между страните и тези опити са били неуспешни е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по което е образувано ч.гр.д.

1

№ 316/2024 г. по описа на ТгРС и тъй като длъжника, след получаване на заповедта е подал възражение по чл.414 по ГПК, съдът е указал възможността на ищеца да предяви установителен иск, поради което се предявява такъв.

С оглед на изложеното се претендира да бъде постановено решение с което да се признае за установено по отношение на ответника М. Д. Д., че последната дължи на “***********“ ЕООД парично вземане, конкретизирано в т.9 на предявеното заявление за издаване заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по образуваното ч.гр.д.№ 316/2024 г., а именно сумата в общ размер на 2807,44 лв./две хиляди осемстотин и седем лева и 44 ст./ от която: 1000,00 лв./хиляда лева/ - главница – по Договор за кредит № 742855 от 11.10.2021 г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението – 20.09.2024 г., до окончателното изплащане на дължимата сума; 118,69 лв. /сто и осемнадесет лева и 69 ст./ - договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода от 11.10.2021 г. до 11.04.2022 г.; 388,43 лв./триста осемдесет и осем лева и 43 стотинки/ - законна лихва за забава по договор за кредит за периода от 11.04.2022 г. до 28.08.2024 г.; 1300,32 лв. /хиляда и триста лева и 32 ст./ - неустойка по чл.17 по договор за кредит.

Претендират се и направените по делото съдебни разноски по настоящото съдебно производство, както и тези в заповедното производство.

Ищецът не изпраща представител в съдебно заседание, но в писмено становище поддържа исковата си молба и претендира да бъде уважен предявеният иск със всички законни последици.

Ответникът в законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е подала писмен отговор, в който се оспорва иска като частично неоснователен, като се прави възражение за нищожност на целия договор за паричен заем, като се твърди, че вписаните параметри не кореспондират на изискуемо съдържание по т.10 – ГПР по кредита и общата сума дължима от потребителя; кредитодателя не е оповестил действителен ГПР в договора и е нарушил с това изискванията на закона. Твърди се, че е нарушен чл.22 от ЗПК и не са спазени изискванията на чл.11 и т.10 и 11 от ЗПК. С оглед на това се твърди, че договора за кредит е нищожен и ответницата дължи по него връщане само на чистата главница, която в съответния случай е 1000, за която сума се признава за основателна и предявената искова молба. Претендират се направените от ответницата разноски, като се прави възражение за прекомерност на 2 адвокатското възнаграждение заплатено от ищеца.

В съдебно заседание ответника Д. не се явява и не изпраща представител, но в молба от 09.12.2024 г. доразвива възраженията си и претендира да бъде уважен иска за сумата от 1000 лева който размер се признава като основателен, а за разликата до пълния предявен размер да бъде отхвърлен.

От събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Между „***********“ АД – гр.Шумен, в качеството на кредитодател и ответника Д. като кредитополучател на 11.10.2021 г. е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 742855 при условията на ЗПФУР, по силата на който е получена сумата от 1000 лева, която Д. е следвало да върне за срок от 6 месеца, при условия и по ред посочен в погасителния план към договора – Приложение № 2. Макар, че в исковата молба се твърди, че е бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40,05,00%, и ГПР в размер на 48,63% от самия приложен договор е видно, че уговорения лихвен процент е 36% и ГПР е 42,58%, като общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит е 1118,69 лева. На 12.07.2023 г., „***********“ АД като цедент е прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за кредит на цесионера „***********“ ЕООД, като се твърди, че длъжника е уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес, както и с уведомление изпратено на имейл адрес на 24.07.2023 г., но липсват доказателства в тази насока. В тази връзка съдът приема, че длъжника е надлежно уведомен за цесията с връчване на препис на исковата молба и уведомлението за това от съда предвид постановените от ВКС Решение № 3/16.04.2014 г. по ТД 1711/2013 г. на 1-во ТО и Решение № 123/24.06.2019 г. по ТД № 12/2009 г. на 2-ро ТО. Към исковата молба са приложени освен договора за кредит и погасителния план към него и СЕФ Приложение № 2 към чл.5 ал.2 от ЗПК, както и Общи условия на ДПК предоставен от разстояние уреждащи отношенията между „***********“ АД и потребителите. Приложени са и съответно кореспонденцията, СМС-съобщения и е-мейли до потребителя от които е видно, че последния е запознат със СЕФ и Общите условия и е потвърдил кредита, след което от преводното нареждане е видно, че е преведена сумата от 1000 лева на ответника Д..

3

На 20.09.2024 г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и е образувано заповедно производство – ч.гр.д.

№ 316/2024 г. по описа на ТгРС, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, която е връчена на длъжника лично. Последния е подал възражение по чл.414 от ГПК и на заявителя е указано на основание чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, че може да предяви иск. В законоустановения срок е предявен настоящия иск.

Така установената фактическа обстановка се доказва от приложените към делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло, тъй като са документи, издадени по съответния ред и в съответната форма и неоспорени от страните.

С оглед на изложеното и като прецени събраните доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 от ГПК – „иск за съществуване на вземането”, във вр.чл.415, ал.1 от ГПК, във вр.чл.240 ал.1 и 2 от ЗЗД, чл.79 и чл.86 от ЗЗД.

Същия е съображения: допустим и частично основателен поради следните

От материалите по ч.гр.д. № 316/2024 г. по описа на ТгРС, се установява, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника лично, подадено е възражение, при което съдът на основание чл.415 ал.1 т.1 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок. Настоящата искова молба е подадена в законния едномесечен срок, поради което съдът намира, че същата е допустима, след като са спазени всички законни изисквания за нейното редовно разглеждане и установения срок.

В случая исковата претенция се предявява на основание сключен договор за заем по който е налице неизпълнение от страна на заемателя, тъй като по делото няма данни той да е заплатил дължимите вноски по заема, чийто краен падеж е 11.04.2022 г. Видно от договора за паричен заем и погасителния план към него, всички погасителни вноски са с настъпил падеж към 11.04.2022 г., т.е. към момента на приключване на съдебното дирене, както и към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 20.09.2024 г., падежа за всички вноски е настъпил и те са изискуеми. Тъй като ответника 4 не е изпълнил задължението си да заплати дължимия паричен заем на дружеството, то последното има правото да претендира неизпълнение на договора и съответно връщане на непогасената част от главницата, ведно с договорената лихва, както и претендираното обезщетение за забава, тъй като по делото по безспорен начин се установява, че длъжника е изпаднал в такава неплащайки в срок уговорените ежеседмични вноски по договора, чиято изискуемост е настъпила в цитираните към погасителния план дати.

Но в случая съдът счита както с оглед възраженията направени от ответната страна, така и предвид съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с такъв иск какъвто е настоящия не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1.При нарушение на добрите нрави; 2.При неравноправни клаузи във вреда на потребителя и 3.При нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

За това, следва да се обсъдят наведените от ответницата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора.

Сключения договор за кредит, макар и такъв сключен от разстояние, съгласно разпоредбите на ЗПФУР по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9 договора за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване последиците на чл.22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед последиците визирани в чл.23 от ЗПК, а именно че когато ДПК е обявен за недействителен отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.

В случая ответника твърди, че не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 5 т.10 и т.11 от ЗПК, което води до недействителност на договора.

Съдът счита, че в случая възраженията на ответната страна са основателни само досежно на чл.11, ал.1, т.10, но не и т.11, тъй като в договора са уговорени условията за издължаване на кредита, приложен е погасителен план съдържащ информация за всички плащания като размер, брой и периодичност. Относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя в случая, в самия договор ГПР е посочено само с цифрово изражение на процента, но липсва ясно разписана методика на формирането му, кои компоненти точно са включени в него и как е формиран, без изрично да са описани и основните данни които са послужили за неговото изчисляване. На потребителя не е предоставена пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. С оглед на което съдът счита, че е нарушена разпоредбата на горепосочената т.10.

Освен това, в случая при служебна проверка относно недействителността на договора съдът установи и счита, че уговорената в договора клауза за дължимост на неустойка при неизпълнение на задължението съгласно чл.17 от Договора за предоставяне на обезпечение в определен тридневен срок, било чрез сключване на договор за поръчителство с трето физическо лице, било чрез предоставяне на банкова гаранция е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави се съдържат в ТР № 1/15.06.2010 г. по Т.Д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР за спазването на добрите нрави по иск за дължимост за неустойка, съдът следи и служебно.