Решение № 164 от 12.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 164 гр. Пловдив, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330108405 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” АД, ЕИК 202423225, против А. Г. П., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.415, ал.1, т.3, в чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 500 лева – главница по Договор за паричен заем №***, сключен между ответника А. Г. П. и „Креди Йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” АД с Договор за цесия от ***; 96,06 лева – възнаградителна лихва за периода 01.02.2022 г. – 01.12.2022 г.; 463,94 – неустойка по чл. 8 от договора за заем; 50 лева – неустойка по чл. 14 от Общите условия, приложими към договора за заем, в размер на 10 % от остатъчната главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 27.02.2025 г., евентуално от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.05.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба и уточняваща молба от 09.06.2025 г. ищецът твърди, че е кредитор на ответника по силата на Договор за цесия от ***, сключен между „Креди Йес” ООД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” АД, с което цедентът прехвърлил на ищеца процесните вземания срещу длъжника, описани в Приложение № 1. Твърди, че е надлежно упълномощен от страна на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането, за което последният бил уведомен с препоръчано писмо с обратна разписка. Прилага уведомленията за извършена цесия и към исковата молба и счита, че с 1 връчването й за отговор, изявлението на цедента чрез надлежно упълномощения цесионер следва да се счита достигнало до длъжника.

Твърди, че между „Креди Йес” ООД и ответника е сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който е предоставена сума в размер на 500 лева срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне последната на 10 погасителни вноски, всяка в размер на 106 лева, за периода от 03.03.2022 г. до 01.12.2022 г. Сочи, че лихвеният процент от 3,330 % е фиксиран за целия срок на договора, като е дължима възнаградителна лихва в размер на 96,06 лева. Твърди, че годишният процент на разходите е в размер 48,379 % и в него са включени вноските за разсрочена неустойка, дължима на основание чл. 8 от договора за заем, поради непредставяне на обезпечение. Претендира присъждане на неустойка за непредставяне на обезпечение на основание чл. 8 от договора за заем и неустойка по чл. 14 от приложимите към договора Общи условия в размер на 10 % от остатъчната главница. Твърди, че от страна на ответника не са постъпвали плащания за погасяване на вноските по договора за заем. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от ответника А. Г. П..

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № *** /л.7,8/, сключен между ответника и „Креди Йес“ ООД, видно от който Креди йес ООД е предоставило в заем на ответника сума в размер на 500 лева, която ответникът следвало да върне на 10 месечни вноски при месечен лихвен процент от 3.330 % и ГПР в размер на 48.379 %. По силата на чл. 6 от договора, страните постигнали съгласие договорът за заем да бъде обезпечен с гарат/и, отговарящ/и на условията по чл. 10, ал.2, т. 1 от Общите условия и поне едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или издаден в полза на заемодателя ценна книга. При неизпълнение на посоченото задължение, ищецът дължал неустойка в размер на 463.94 лева, съобразно чл. 8 от договора.

С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от *** /л.1524/ сключен между „Креди Йес“ ООД и ищцовото дружество и Приложение № *** към него /л.26/, вземанията по процесния договор са прехвърлени.

Ответникът е уведомен за извършената цесия с писмо, връчено на негов пълномощник на 27.02.2024 г. /л.14/.

По делото е приобщено ч.гр.дело 3815/2025 год. по описа на РС Пловдив, образувано по депозирано заявление от ответника по чл. 417 ГПК, с което същият е претендирал процесните суми в общ размер на 1100 лева, въз основа на издаден запис за заповед в полза на Креди йес ООД. С разпореждане № 9526 от 31.03.2025 год. заявлението е отхвърлено от заповедния съд.

По делото е изготвена съдебно счетоводна експертиза /л.62-64/, от заключението на която се установява, че в ГПР по договора за кредит №***, 2 сключен между Креди йес ООД и ответницата като разход е включено единствено вземането за договорна лихва, като при включването на вземането за неустойка, предвидено в чл. 8 от договора, ГПР ще бъде равен на 535.35 %, както и че по договора не са извършвани никакви плащания от ответницата Петкова.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

На първо място, следва да се отбележи, че макар ищецът да е обвързал исковите си претенции и по-скоро искането си за заплащане на законна лихва върху главницата с датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК в съда и образуването на ч.гр.дело 3815/2025 год. по описа на РС Пловдив, то доколкото основанието на претендираното вземане в заповедното производство по ч.гр.дело 3815/2025 год. – запис на заповед, се различава от основанието, на което вземането се претендира в настоящото производство – договор за кредит, вземанията, по който са прехвърлени от кредитора на ищеца, то предявените искови претенции са такива с правно основание чл. чл.

99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и при евентуалното им уважаване, законна лихва ще се дължи от датата на депозиране на исковата молба, по която е образувано настоящото производство в съда.

За основателността на всеки един от предявените обективно кумулативно съединени искове, дружеството – ищец следва да установи валидно облигационно основание – Договор за паричен заем № ***, сключен между ответницата и „Креди Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ***.

С Договора за продажба и прехвърляне на вземания от ***, сключен между „Креди Йес“ ООД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача всички, описани в Приложение № 1 към договора, приложено по делтото, в което е посочено вземането на цедента против ответницата П.. Съдът намира, че е налице воля за прехвърляне на процесното вземане. По делото е представено и уведомително писмо от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, в което са посочени прехвърлените вземания. Приложено е пълномощно, по силата на което цесионерът е упълномощен от цедента за уведомяване на длъжника за осъщественото прехвърляне на вземането. Длъжникът е получил уведомлението за прехвърляне на вземането на ***, видно от представената по делото разписка за връчване. Предвид изложеното следва да се приеме, че цесионерът – ищец, е материланоправно легитимиран в исковото производство пред настоящата съдебна инстанция.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “Креди Йес” ООД като заемодател и А. П. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или 3 други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съдът намира, обаче, че така сключеният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи служебно, предвид обстоятелството, че ответникът има качеството на потребител.

По отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице установена съдебна практика /Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика , както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B. EspanoldeCredito SA срещу JoaquinCalderon C./.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 463.94 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гарант/и, отговарящ/и на изискванията на 4 общите условия към договора и с едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури кумулативно гарант и алтернативно – недвижим имот, върху който да бъде учредена ипотека, имущество, предмет на особено залог, банкова гаранция за цялата сума по договора и ценна книга в полза на ответното дружество. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва вземането за неустойка към ГПР, видно от заключението по приетата съдебно счетоводна експертиза, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.