Решение № 6457 от 27.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6457 гр. София, 27.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вергиния Мичева

Членове:

Румяна М. Найденова

Анна-Мария М. Събева при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100505217 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ЧСИ В. Д. М. срещу решение № 2734/19.02.2025г., постановено по гр. д. № 58475/2024г. на СРС, 43 с-в.

С обжалваното решение В. Д. М., в качеството й на частен съдебен изпълнител с рег. № 860 на КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, БУЛСТАТ 179493363, с адрес: гр. София, ул. „********“ № 7, ет.1/НП е осъдена да заплати на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Възраждане, пл.********, на основание чл.55, ал.1, предл. 3-то ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите, както следва: 4923,00 лева, представляваща дължима на отпаднало основание сума по изп. д. № 1072/2024 г. по описа на ЧСИ В. М. с рег. № 860 на КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, ведно със законната лихва, считано от 03.10.2024 г. до окончателното изплащане; 100,65 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 4 923,00 лева, за периода от 10.08.2024 г. до 02.10.2024 г.; 1032,08 лева, представляваща дължима на отпаднало основание сума по изп.д.№ 1915/2024 г. по описа на ЧСИ В. М. с рег.№ 860 на КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, ведно със законната лихва, считано от 03.10.2024 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 18,37 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 1 032,08 лева, за периода от 17.08.2024г. до 02.10.2024 г.

Подадената жалба е бланектна, съдържа се единствено искане да се отмени 1 първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно. На 09.04.2025г. е подадено допълнение към въззивната жалба, постъпило след изтичане срока на обжалване.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материалноправни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното.

Подадената от В. М. въззивна жалба е бланкетна и не съдържа конкретни оплаквания. В действащия ГПК характерът на производството пред въззивната инстанция е такова, като пред съд по същество, но при ограничен въззив.

Съгласно чл. 260, т. 3 ГПК въззивната жалба съдържа "указание в какво се състои порочността на обжалваното решение". По аргумент от чл. 262, ал. 1 ГПК въззивната жалба не се оставя без движение /респ. не се връща/, ако не съдържа указание за порочността на първоинстанционното решение по чл. 260, т. 3 ГПК. На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси /тоест по правилността/, той е ограничен от посоченото в жалбата. От това следва извода, че при въззивното обжалване по действащия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в какво се изразява, за да се извърши от въззивния съд проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. За това ако жалбата е бланкетна, няма конкретно оплакване, ефектът на обжалваното решение се запазва.

2

Ако не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, жалбата е допустима и се разглежда, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и по правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди /чл. 271 и чл. 272 ГПК/. В този смисъл са ирешение по гр. д. № 759/09 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 670 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2009 г., III г. о., ГК и др. Така, при бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материално правна норма.

С решение № 246 от 23.10.13г. по гр.д.№3418/13г. на ВКС, І ГО, решение № 216/19.01.2015г. по гр. д. № 2008/2014г. ВКС, I ГО и др., е прието е, че до изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение, подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, както е в настоящия случай, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само, ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. От решенията на ВКС следва, че когато въззивната жалба е оставена без движение на някакво друго основание, а не защото е бланкетна, подаденото уточнение на основанията за въззивно обжалване, ако е след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване недостатъците на жалбата, обвързва съда само доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Тук следва да се има предвид и тълкуването на чл. 269 ГПК, направено с т.1 на ТР №1/09.12.2013г.по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

В допълнението към въззивната жалба се твърди, че неправилно СРС е приел, че решенията на СГС по чл. 437 ГПК имат сила на пресъдено нещо, тъй като в изпълнителното производство право да подават жалби имат страните в изпълнителното производство, но не и ЧСИ. Ето защо, счита, че СРС е следвало да разгледа отново въпроса за дължимостта на разноските, направени в изпълнителните производства. Доколкото се твърди да е нарушена нормата на чл. 297 ГПК /Влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, както и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България/ въззивният следва да разгледа това оплакване, макар да е направено след срока за въззивно обжалване. Съдът намира, че нормата е императивна, тъй като забранява пререшаването на същия спор 3 между същите страни при съвпадащи обективни и субективни предели. Съдът е длъжен да я прилага служебно при констатиране на вече разрешен спор или обвързващо съдебно решение, независимо от волята на страните или дали те са я релевирали изрично като възражение.

СРС е приел, че постановените от СГС решения по чл. 437 ГПК имат сила на пресъдено нещо. Този извод на съда е неправилен. Съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение от 31.07.2017 г., постановено по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решението, постановено по реда на чл. 437 ГПК, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно изпълняемото право.

Съдът намира, че правната квалификация на предявения иск е чл. 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. Макар че СРС е приел, че е сезиран с иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, това не води до недопустимост на обжалваното решение, тъй като страните са ангажирали относимите доказателства.

В своята практика ВКС приема / решения по гр. д. № 2249/2020 г. на ІV г. о., гр. д. № 2798/2019 г. на ІV г. о. гр. д. № 2474/2018 г. на ІV г. о. /, че отговорността по чл.

441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ е специфична деликтна отговорност, която се реализира при неправомерни действия /или бездействия/ на ЧСИ, настъпила вреда и причинна връзка. Противоправността като елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение се състои в процесуална незаконосъобразност на действията или бездействията на ЧСИ. Последната се преценява от съда по деликтния иск, като е без значение дали тези действия са били обжалвани и с какъв резултат.

Макар и двете решения на СГС да не се ползват със сила на пресъдено нещо, настоящият въззивен състав намира, че по делото се установяват настъпилите вреди за ищеца, сега въззиваем в претендираните в исковата молба размери.

В случая се установяват всички елементи на предявения иск. Със своите действия и бездействия въззивникът незаконосъобразно е начислил прекомерни възнаграждения и такси и след това не е възстановил пълния размер на дължимите надвнесени суми, което е пряка и непосредствена имуществена вреда следствие на противоправното му поведение. В случая невърнатите суми на длъжника, които са надвзети и няма основание за това, представлява вреда за ищеца,, сега въззиваем, който и е бил длъжник в изпълнителното производство, тъй като води до намаляване на имущество, които следва да се обезщетят от органа, който ръководи изпълнителния процес - ЧСИ.

Към момента на образуване на изпълнителните дела длъжникът не е платил доброволно паричното си задължение към взискателя по издадените в полза на последния изпълнителни листа, поради което не са налице основанията на чл. 79 ал. 1 т. 1 от ГПК разноските по изпълнението да се възложат на взискателя. Изпълнението е могло да се случи по-рано или по друг начин. Към момента на образуване на 4 изпълнителните производства плащане по влезлите в сила съдебни решения не са били извършени. Поради това разноските по изпълнението се в тежест на длъжника.

Плащането е извършено в срока за доброволно изпълнение. При погасяване на дълга в срока за доброволно изпълнение длъжникът не дължи пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, предвидена като възнаграждение за съдебния изпълнител за успешно предприетите от него изпълнителни действия след изтичане на срока по чл.

428 ГПК.

По отношение на размера на адвокатското възнаграждение, и по двете изпълнителни дела, съдът намира следното. Видно е, че единствените действия, извършени от взискателя, са свързани с образуване на изпълнителното производство чрез подаване на молба за това. Тъй като индивидуализирането на изпълнителния способ е реквизит на молбата по чл. 426 ГПК, то посочването му в нея не съставлява отделно действие по защита в изпълнителното производство. Поради това, щом погасяването на дълга е извършено в срока за доброволно изпълнение, дори и да е в резултат от изпълнение на посочения в молбата по чл. 426 ГПК способ, минималното възнаграждение следва да се определи при условията на чл. 10, т. 1 от Наредба 1/2004 г., а именно – 102.26 евро /200 лв./, дължими за подаване на молба за образуване на изпълнителното производство. Над тази сума отговорността на длъжника може да бъде ангажирана само при необходимост от извършване на изпълнителни действия след изтичане на срока за доброволно изпълнение и след неуспешното реализиране на посочения в молбата за образуване способ, ако той се изпълнява с еднократно действие. В случая плащането и по двете изпълнителни дела е извършено в срока за доброволно изпълнение. Ето защо, надвенесените суми над 102.26 евро /200 лв./ за адвокатско възнаграждение, по всяко от изпълнителните дела, подлежат на възстановяване.