Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 206 от 07.06.2024, Районен съд - Севлиево

Съд
Районен съд - Севлиево
Дело
Гражданско дело 607/2023
Вид
Решение № 206
Подписан
07.06.2024
В сила
03.07.2024
Състав
ДИАНА РОЗАЛИНОВА ХУБЕНОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 206 гр. Севлиево, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДИАНА Р. ХУБЕНОВА като разгледа докладваното от ДИАНА Р. ХУБЕНОВА Гражданско дело № 20234230100607 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и е образувано по подадена от „Банка ДСК” АД, искова молба насочена против Ж. А. К., с която са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от Търговския закон (ТЗ) във вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумите, както следва: сумата в размер на 2607,75 лева – главница; сумата от 1018,15 лева - договорна лихва за периода от 20.06.2021г. до 08.12.2022 г.; сумата от 117,12 лева – обезщетение за забава за периода от 20.06.2021 г. до 08.12.2022 г.; сумата от 34,86 лева – законна лихва за периода от 09.12.2022 г. до 22.01.2023 г.; и сумата от 120 лева – дължими разходи при изискуем кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 34/24.01.2023 г. по ч. гр.д. № 97/2023 г. по описа на Районен съд – Севлиево.

В исковата молба се твърди, че производството е образувано във връзка с издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 24.01.2023 г. относно горепосочените суми.

1

В исковата молба се излагат съображения, че на 04.06.2021 г. между „Банка ДСК” АД, като кредитор, и Ж. А. К., като кредитополучател, бил сключен Договор за стоков кредит №

650545 (наричан по-нататък

„Договорът”). Предоставен бил на кредитополучателя стоков кредит в размер н а 2607,75 лева за закупуване на следните стоки/ услуги, продавани от Техномаркет БЪЛГАРИЯ ЕАД: мобилен телефон APPLE 12 PRO 128 цена 2299 лева за брой, както и за сключване чрез „Банка ДСК” АД на застраховка с „Групама Животозастраховане” ЕАД и „Групама Застраховане" ЕАД по следния пакет: Стандарт + за лица от 18 до 64 - с еднократна застрахователна премия в размер на 308,7 5 лева. Срокът за издължаване на кредита бил 24 месеца, считано от датата на усвояване/първото усвояване. Падежната дата за издължаване на месечните вноски била 20-о число на месеца.

Крайният срок за погасяване на задължението бил 04.06.2023 г., както било видно и от погасителния план, неразделна част от Договора за кредит.

Твърди се и че неразделна част от Договора били и Общите условия по договори за стокови кредити, които „Банка ДСК” АД прилага по извършвани услуги на клиента, които кредитополучателят е приел и получил при сключването на Договора.

Ищецът сочи в исковата молба, че съгласно т.12.1 от Общите условия към Договора за кредит от 04.06.2021 г. при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни настъпвали обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на целия непогасен остатък от главницата, който започвал да се олихвява с лихвена надбавка за забава в размер на 1 0 (десет) процентни пункта до датата на предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред, а след тази дата - със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

Поради преустановяване на погасяването на задължението за заплащане на месечните вноски по Договора за кредит и при наличие на предпоставките по т.12.1 от Общите условия, „Банка ДСК” АД била обявила предсрочната изискуемост на кредитополучателя, с покана- уведомление, с изх.№

0030-20-01675/28.11.2022 г., която била получена лично от кредитополучателя Ж. А. К..

Ищецът моли съда да уважи предявените искове и да присъди сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител, е депозирал отговор на исковата молба.

Излагат се съображения, че исковете са допустими, като не се оспорват размерът на главницата, на лихвата за забава и на законната лихва.

Оспорва се размерът на договорната лихва, като се излагат съображения, че размерът на лихвата е прекомерен. Сочи се, че макар характерът на лихвата да е възнаградителен, то този й размер надхвърлял размера на разумната печалба за банката, като ответницата не е имала възможност да предоговаря този размер, а той бил определен едностранно от банката. Твърди се, че 2 определеният размер на възнаградителната лихва е противоречащ на добрите нрави и нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и се моли съдът да прогласи договорната клауза за възнаградителна лихва, а именно - чл. 6 от Договор за стоков кредит № 650545 от 04.06.2021г. за нищожна, като ответницата не следвало да дължи възнаградителна лихва в такъв размер и претенцията за такава се явявала неоснователна.

Относно претенцията за разходи за изискуем кредит в размер на 120 лева, особеният представител сочи, че тази претенцията е недоказана по размер и липсвали каквито и да било доказателства претендидарните разходи да са действително направени.

Иска се от съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове за договорна лихва и за разходи за изискуем кредит като неоснователни и недоказани.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

По делото не се спори, а и видно от приетия като писмено доказателство по делото Договор за стоков кредит № 650545 от 04.06.2021 г., между страните е сключен договор за кредит, съгласно който на ответницата е отпуснат стоков кредит в размер на 2607,75 лева, като ответницата се задължила да върне кредита на 24 вноски, като 23 от тях са в размер на 140,22 лева, а последната 24 вноска – в размер на 98,38 лева. Договорът е сключен при лихвен процент 25,79 % годишно или 0,0716 % на ден, при годишният процент на разходите (ГПР) - 29,10 %. По делото не се оспорва размерът на главницата, на лихвата за забава и на законната лихва.

По делото се установява, че с покана-уведомление, с изх. № 0030-2001675/28.11.2022 г., която е получена лично от ответницата, ищецът е уведомил ответницата, че поради преустановяване на погасяването на задължението за заплащане на месечните вноски по Договора за кредит и при наличие на предпоставките по т.12.1 от Общите условия, „Банка ДСК” АД обявила предсрочната изискуемост на кредитополучателя. Като се има предвид приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК, е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на 3 заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.

Към настоящия момент е настъпил падежът на всички вноски.

По отношение на сключения договор следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Заемното правоотношение представлява такова по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Договорът за стоков кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.

В чл. 10, б. „ж” от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като съобразно с 4 разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на директивата и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Съдът намира, че процесният договор е сключен в съответствие с нормативните изисквания.

По отношение на направеното възражение за нищожност на клаузата от договора, в която е определена възнаградителната лихва, следва да се има предвид следното: съобразно нормата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ, заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. В случая, видно от съдържанието на чл. 6 от договора, кредитът се олихвява с фиксиран лихван процент, в размер на 25,79 % годишно или 0,0716 % на ден, при годишният процент на разходите (ГПР) - 29,10 %. Следва да се приеме, че потребителят е известен за посочения конкретен размер на лихвения процент с посочването на конкретно число на размера на начисляваната годишна лихва, както и начисляваната лихва ежедневно.

При липса на индивидуално договаряне на клаузата, ако се установи, че банката едностранно определя лихвения процент и не може потребителяткредитополучател да влияе индивидуално върху съдържанието на договора, в случая - конкретно върху размера на възнаградителната лихва, при сключване на договора, то се извършва преценка дали клаузата е неравноправна.

Преценката в този случай се прави с оглед критериите, посочени в чл. 3, пар.

1 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата), с оглед конкретните обстоятелства по делото като се прецени дали конкретната клауза отговаря на изискванията за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност, установени в Директивата. Но с чл. 4 от Директивата е създадено едно изключение от преценката за неравноправния характер на договора, а именно - когато клаузата е свързана с основния предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението от една страна, и доставените услуги от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Не е неравноправна клаузата, ако се установи, че макар и едностранно от банката да е определен лихвеният процент, то това е станало ясно и на разбираем език, както граматически, така и смислово, и с точно 5 значение на икономическите резултати за потребителя. Определянето на лихвения процент от банката и приемането му от потребителя е необходимо да бъде при прозрачно определяне и достатъчна информация за конкретния процент към момента на сключване на договора. Съгласно задължителната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) клаузата следва да е ясна и разбираема, както от гледна точка на използвания език и граматика, така и от гледна точка на икономическо и финансово значение. Освен това с оглед задължителните решения на СЕС (решение С-143/13, С-26/13, съединени С96/16 и C-94/17) по приложението на чл. 4, пар. 2 от посочената Директива, когато клаузите в договора са написани на ясен и разбираем език и ясно са посочени всички разходи и разноски в тежест на потребителя и плащания, които следва да извърши като кредитополучател, е налице изключение на приложението на системата на защита на потребителите (според използваната терминология в решенията). Това означава, че към момента на сключване на договора между банката и потребителя, когато е ясна клаузата относно размера на редовната лихва върху главницата, която представлява възнаградителна лихва, както и на всички други разходи по кредита, преценката е дали тази клауза е ясна за обикновения потребител, написана е на достъпен и ясен език и ясно разписва задълженията на потребителя.