Решение № 702 от 25.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 702 гр. Варна, 25.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Мечева при участието на секретаря Стоянка М. Г.а като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело № 20253110110446 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от П. Н. Ч., ЕГН **********, с адрес: ********** чрез процесуалния й представител – адв. Д.

М., срещу „К.“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление:

********** иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за паричен кредит № ******2024 г. поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 и чл. 23 ЗПК, а в условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 18 от договора, като противоречаща на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В исковата си молба ищцата П. Н. Ч. излага, че на 13.03.2024 г. е сключила договор за паричен заем с ответника „К.“ ЕООД, при ГЛП – 50 % и ГПР – 62.38 %, по силата на който е получила сумата 1000 лв. В чл. 18, ал. 1 от договора е предвидено, че ако не предостави допълнително обезпечение по чл.

6 от договора, дължи неустойка в размер на 741.26 лв. В тази връзка му е начислена процесната неустойка, разпределена на 8 вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит. Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен. Недействителен е на специалните основания по чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в случая е посочен ГЛП, но липсват каквито и да било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Поддържа, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От съдържанието на същия не става ясно както точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Включването на последната в ГПР води до неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тоест, ГПР не 1 съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение между страните. По изложените съображения моли предявеният главен иск да бъде уважен. В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 18 от договора е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, доколкото със същата се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Клаузата за неустойка е неравноправна и не е индивидуално договорена. Ето защо моли при отхвърляне на главния иск да бъде уважен евентуалният такъв. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „К.“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – адв. Х. М.. Поддържа становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове.

Възразява срещу искането процесният договор да бъде обявен за недействителен. Твърди, че сключеният между страните договор за паричен кредит е действителен и е в пълно съответствие с изискванията на ЗПК. Ясно е посочен както ГЛП, така и ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Счита за неоснователно твърдението на ищцата, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен кредит следва да се включи и уговорената неустойка за непредоставяне на обезщетение. Поддържа, че кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните и дължимостта й възниква след сключване на договора. Твърди, че към датата на сключване на договора законоустановеният максимален размер на ГПР е 69 %. Посочва, че кредитополучателят е бил наясно, видно от договора и от Стандартния европейски формуляр, че ГПР не включва неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение по кредита. Поддържа, че оспорената неустойка е действителна. Отделно, ищцата е разполагала с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК. Счита, че не е налице неравноправност по ЗЗП. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В проведеното по делото открито съдебно заседание страните, чрез процесуалните си представители, депозират нарочни молби, в които поддържат становищата си.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11 и чл.

19, ал. 4 вр. чл. 22 и чл. 23 ЗПК.

По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ******2024 г., по силата на който в полза на ищцата е предоставен кредит в размер на 1000 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.

С определението за насрочване от 12.12.2025 г. съдът надлежно е указал на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите ищцата има качеството потребител, както и че процесният договор за кредит има характера на потребителски такъв. Указал им е, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи 2 неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.

Между страните не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит е видно, че в същия се съдържа клауза – чл. 6, ал. 1, в която е предвидено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени условия, разписани в същия текст. Съгласно чл. 6, ал.

2, обезпечението следва да бъде предоставено в срок до 2 дни от сключването на договора. Според уговореното в чл. 18, ал. 1 от договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 741.26 лв. Уговорено е разсрочването на неустойката и заплащането й на съответни равни части към всяка от погасителните вноски, дължими по договора за кредит.

Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.

Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване /размерът й от 741.26 лв. е съизмерим с чистата стойност на отпуснатия кредит – 1000 лв./, поради което породеното от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Не е ясно какви вреди покрива така уговорената неустойка и доколкото оскъпява допълнително кредита, то същата заобикаля изискванията на ЗПК. Отделно води и до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне, поради което е и неравноправна.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по 3 просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Следва да се приеме, че така уговорената неустойка представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК /„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия/ и размерът й следва да бъде взет предвид при посочването на ГПР по договора за кредит. Всяко друго разрешение поставя в неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.

Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР /62.38 %/ не отговаря на действителното фактическо положение. Дори без нарочно заключение на вещо лице съдът намира, че с включването на договорената неустойка размерът на действителния ГПР би бил в пъти над допустимия по закона, поради което и само на това основание съдът приема, че сключения между страните договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.

По изложените съображения съдът приема, че предявената искова претенция срещу ответника за прогласяване недействителността /нищожността/ на договора за кредит е основателен и следва да бъде уважен.

В тази връзка не следва да бъде разглеждан предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на отделна клауза – чл. 18 от договора.

Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има ищцата.

Същата представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателства за извършени такива в размер на 39.94 евро /78.12 лв./ – платена държавна такса, която сума следва да бъде присъдена в полза на страната, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

В производството ищцата се представлява от адв. Д. М., която моли в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната правна защита и съдействие в полза на материално затруднено лице, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Представен е и съответен договор за правна защита и съдействие. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, с оглед характера и вида на предявените искове, по които има формирана еднопосочна съдебна практика, отчитайки и обстоятелството, че по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил лично, а е депозирал нарочна молба, приема, че справедливото адвокатско възнаграждение за оказаното на ищцата процесуално представителство се съизмерява със сумата 245.42 евро /480 лв. с вкл. ДДС/, която следва да бъде присъдена в полза на адв. М., на основание чл.