Решение № 7286 от 20.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7286 гр. София, 20.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цв.. М. при участието на секретаря Т. Ц. като разгледа докладваното от Цв.. М. Гражданско дело № 20231110157469 по описа за 2023 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът ..... твърди, че е налице облигационно правоотношение, възникнало между него и ответниците М. И. Г., Н. И. Г. и К. Б. С., въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно общите условия е доставил за процесния период на ответниците топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ се на адрес: ....., като те не са изпълнили насрещното задължение за заплащане на дължимата цена, формирана на база на прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, както и цена на услуга за дялово разпределение. Сочи, че съгласно приложимите общи условия, в случай, че резултатът от изравняването е сума за доплащане, тя се прибавя към първата дължима сума за съответния период, а когато е сума за възстановяване, от нея се приспадат най-старите просрочени задължения на потребителя.

Твърди, че съгласно общите условия от 27.06.2016 г., в сила от 10.07.2016 г., купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща същата в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнася, което ответниците не са сторили, поради което претендира от тях при условията на разделност сумите, както следва: 4 966,24 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.; 744,46 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г.; 62,50 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г.; 13,85 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 08.08.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 14.08.2023 г. до окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 45617/2023 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 24.08.2023 г., при следните квоти: по отношение на М. И. Г. – 1/6, а 1 именно: 827,71 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.; 124,08 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г.; 10,42 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г.; 2,31 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 08.08.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.08.2023 г. до окончателното им заплащане; по отношение на Н. И. Г. – 1/6, а именно: 827,71 лв., представляваща главница за цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.; 124,08 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г.; 10,42 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г.; 2,31 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 08.08.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.08.2023 г. до окончателното им заплащане, по отношение на К. Б. С. - 4/6, а именно: 3 310,82 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.;

496,30 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г.; 41,66 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г.; 9,23 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 08.08.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.08.2023 г. до окончателното им заплащане.

Претендира и разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответниците М. И. Г., Н. И. Г. и К. Б. С. са подали отговор на исковата молба, с който оспорват предявените искове при твърдението, че вземанията за периода м.05.2020 – м.08.2020 г. са погасени по давност, каквото изрично възражение правят. Оспорват качеството на потребител на топлинна енергия, респективно наличието на облигационно правоотношение между тях и ищеца. В условията на евентуалност навеждат твърдения, че такова качество би имало единствено ответницата М.

И. Г.. С тези съображения отправят искане за отхвърляне на предявените искове.

Претендират и разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – .... не изразява становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ.

Основателността на исковете за цена на потребена топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение предполага установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: облигационно правоотношение с предмет продажба /доставка/ на топлинна енергия между топлофикационното дружество, в качеството му на продавач, и потребителя, в качеството му на купувач; продавачът реално да е изпълнил задължението си да достави твърдяното количество топлоенергия до имота в претендираната стойност и за купувача да е възникнало насрещно задължение за заплащане на уговорената цена, както и, че през исковия период в сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услуга за дялово разпределение от лице, с което е сключен договор, при което е възникнало насрещно задължение за заплащане на нейната цена.

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима 2 редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период/ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач /страна/ по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, при съвкупна преценка на писмените доказателства по делото – заповед № РД-41-3553/26.11.1982 г. на ИК на СНС, нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 182, том II, нот. дело № 392/07.03.1989 г., удостоверение за наследници с изх. № УН-513/03.04.2014 г., издадено от ....“, удостоверение за идентичност с изх. № 68-00-736/27.05.2013 г., издадено от „... и др., съдът приема за установено, че в рамките на исковия период ответниците М. И. Г., Н. И. Г. и К. Б. С. се легитимират като съсобственици на процесния недвижим имот при следните квоти – по 1/3 всеки, респ. същите следва да отговарят за вземанията за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение, касаещи същия, съобразно обема на правата си в съсобствеността. Най-напред, от съдържанието на представените заповед № РД-413553/26.11.1982 г. на ИК на СНС и нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 182, том II, нот. дело № 392/07.03.1989 г. (л. 16-18 от делото) се установява, че на основание чл. 100 от ЗТСУ (отм.) ... е бил обезщетен за отчужден по реда ЗТСУ негов личен имот, като е признат за собственик на апартамент (жилище) № 9, находящ се в гр. София, комплекс „Баталова воденица“, бл. 9, вх. А, ет. 4, заедно с избено помещение № 3 и 1,672 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Когато се дължи разлика между стойността на отчуждения и стойността на отстъпения имот, тя се заплаща по ред и начин, определени с ППЗТСУ (отм.), а ако разликата не бъде внесена органът по чл. 95 от ЗТСУ (отм.) отменя първоначалната заповед за обезщетяване и обезщетява правоимащия с отстъпване на имот с по-малка стойност – арг. ал. 2 и ал. 3 на чл. 103 от ЗТСУ (отм.). В случая, по делото не се твърди, а и не се доказва заповед № РД-41-3553/26.11.1982 г. на ИК на СНС да е била обжалвана от заинтересованите лица по реда на чл. 138 и сл. ЗТСУ (отм.), респ. същата да е била отменена поради неплащане на разликата между стойността на отчуждения и стойността на отстъпения имот. Нещо повече, въз основа на заповедта е съставен и последващият нотариален акт от 07.03.1989 г., с който правоимащото лице е признато за собственик на посочения апартамент № 9, поради което съдът приема, че същите са произвели своето действие, а това означава, че с приключване на отчуждителната процедура ... е станал собственик на отстъпения му като обезщетение имот. На следващо място, видно от представеното удостоверение от „... (л. 21 от делото), стар административен адрес – /.... съответства на настоящ административен адрес: ж. к. „Сердика“, бл. 9, поради което може да се направи извод, че придобитият от него апартамент № 9 е идентичен с този, за който се отнасят исковите претенции, предмет на настоящото дело. В същото време обаче, по делото няма данни към момента на осъществяване на придобивната сделка от 07.03.1989 г. посоченото лице да е било в брак, поради което съдът приема, че апартаментът, предмет на същата, е станал негова изключителна собственост. На следващо, място от удостоверение за наследници с изх. № УН-513/03.04.2014 г. (л. 19 от делото) става ясно, че ... е починал на 23.03.2014 г., оставяйки за свои наследници по закон – К. Б. С. - съпруга, Н.

И. Г. - дъщеря и М. И. Г. – дъщеря, като при липата на данни по делото относно осъществяването в периода от 07.03.1989 г. до смъртта му на 23.03.2014 г. да са се осъществили юридически факти, довели до промяна в правата върху него, съдът приема, че 3 процесният апартамент № 9 е бил част от наследствената маса на наследодателя, при което може да се направи извод, че на основание наследствено правоприемство всяко едно от посочените лица е станало носител на по 1/3 идеална част от правото на собственост върху него – арг. чл. 9, ал. 1 ЗН. Изрично с доклада по делото от 25.01.2024 г. съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства относно основанието за ангажиране на отговорността на ответниците при посочените в исковата молба квоти, но въпреки това от негова страна не са предприети процесуални действия в тази насока. Точно обратното, с молба от 01.02.2024 г.

(л. 70 от делото) същият заявява, че след установяване на наследство при условията на СИО квотите при приемане на наследството следва да бъдат по начина, описан в исковата молба, без обаче само въз основа на ангажираните по делото доказателства да може да се направи извод за възникване на твърдяната съпружеска имуществена общност. В случая, такъв не следва и от данните, удостоверени в представеното удостоверение за наследници, че след смъртта си на 23.03.2014 г. ... оставя за свой наследник по закон и съпруга – К. Б. С., тъй като сам по себе си този факт не свидетелства, че това е било така и към момента на придобиване на процесния апартамент № 9, тъй като не е изключена възможността бракът помежду им да е сключен след 07.03.1989 г. В случая, с оглед оспорването на ответниците следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му, а приемането произвежда действие с откриване на наследството, т. е. въвежда се законова презумция, по силата на която законните наследници носят отговорност по чл. 60, ал. 1 ЗН от откриване на наследството по смисъла на чл. 1 от същия до доказване приемане на наследството по опис или отказ от наследство /в този смисъл Решение № 437 от 17.01.2012 г. по гр. дело № 70/2011 г., III Г. О., ВКС/. В случая, по делото ответниците М. И. Г., Н. И. Г. и К. Б. С. не твърдят и не доказват да са приели наследството на ... по опис, или да са се отказали от него, поради което се налага извод, че след смъртта му на 23.03.2014 г. на основание наследствено правоприемство всеки един от тях е придобил съответна част от правото на собственост върху процесното жилище, а именно: по 1/3 идеална част. По делото няма данни относно осъществяването впоследствие на други юридически факти, довели до промяна в правата върху него, поради което следва да се приеме, че включително и в периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. именно ответниците се легитимират като негови собственици, респ. като клиенти на топлинна енергия за битови нужди по отношение на него, а това означава, че с оглед действащата нормативна уредба в областта на енергетиката те се явяват легитимирани да отговарят за процесните вземания, касаещи същия, съобразно обема от участието си в съсобствеността – по 1/3 всеки. Следва да се отбележи още, че ирелевантно за възникване на качеството потребител на топлинна енергия е обстоятелството на чие име се води партида с аб. № 92480, доколкото този въпрос има само вътрешносчетоводно значение при ищеца. Действащата нормативна уредба в областта на енергетиката е ясна и категорична, като тя свързва качеството потребител на топлинна енергия единствено с титулярство на право на собственост или ограничено вещно право на ползване, като първото измежду двете е установено по делото, а да се приеме обратното означава, че да се дерогира установената законова уредба в тази насока.