Решение № 2095 от 07.12.2020, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2095 гр. Бургас , 07.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VI СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и шести ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Секретар:

Председател: РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА

ИЛИЯНА Д. ГАЛЬОВА като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Гражданско дело № 20202120105039 по описа за 2020 година

Производството е образувано е по повод исковата молба на С. Р. П., ЕГН:

**********, с адрес: гр. Бургас, ул. „... с която е предявил срещу ответника „КОЙЧЕВ ГРУП” ООД, ЕИК: 200576279 със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул. „...., представляван от управителя Л..К.., искове по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1, чл. 224 и чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 от КТ, с които ищецът претендира: 1/. да бъде признато за незаконно и отменено като такова уволнението му на основание чл. 328, ал. 1, т.

1 от КТ, извършено със заповед № 7 от 06.07.2020г. на ответния работодател по силата ; 2/. осъждане на ответника да му заплати сумата от 305 лв, представляващо обезщетение за оставането му без работа вследствие уволнението за периода от 07.07.2020г. до 22.07.2020г.;

3/. сумата от 203 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за перипода от 02.01.2020г. до 07.07.2020г., и 4/.сумата от 1830лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. април, май и юни 2020г., ведно със законната лихва върху главницата ит 1830 лв., считано от подаване на исковата молба - 27.08.2020г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че съгласно сключен трудов договор от 02.01.2020г. между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил международни превози” в ответното дружество. Твърди се, че трудовото правоотношение с работодателя е прекратено на 06.07.2020г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ-по взаимно съгласие на страните.

Ищецът твърди, че при прекратяване на трудовия договор работодателят не му е заплатил дължимото брутно трудово възнаграждение за горепосочените месеци април, май и юни 1

2020г, както и обезщетението по чл. 224 от КТ, чието присъждане претендира с лихва за забава. Сочи, че за исковия период макар фактически да не са му били възложени превозни курсове, не е подавал молба за ползване на неплатен отпуск по смисъла на чл. 160 от КТ, а е бил на разположение на работодателя, като последният не му е заплатил полагащото му се трудовото възнаграждение от 610 лв. месечно. Наред с това поради прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, ищецът претендира присъждане и на дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск.Претендира присъждане на разноските по делото. Представя писмени бележки.

В първото по делото съдебно заседание ищецът, чрез упълномощения си процесуален представител е оттеглил исковете си по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ , поради което на основание чл. 232 от ГПК съдът е прекратил производството по делото по отношение на тях. Що се касае до останалите искове, ищецът е заявил, че ги поддържа, като след направено и прието на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК увеличение на размера на исковата претенция по чл. 224, ал. 1 от КТ, същата се счита за предявена за сумата от 290.50 лв.

В законовия едномесечен срок ответното дружество, редовно уведомено е представило писмен отговор по чл. 131 от ГПК, в който е оспорило исковете. В съдебно заседание, чрез упълномощения си процесуален представител ответникът е заявил, че въпреки липсата на искане от ищеца, е издал процесните заповеди за неплатен годишен отпуск на ищеца за месеците април, май и юни 2020г. Сочи, че причината за това била, че същият да не бъде уволняван от работодателя поради неявяване на работа. По изложениет съображения, доразвити в представените писмени бележки моли за отхвърляне на този иск.

По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 от КТ ответникът е заявил, че го признава по основание и в увеличения от ищеца размер. Претендира присъждане на разноските по делото.

Бургаският районен съд, след като взе предвид направените искания и доводи, обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, и след като съобрази закона, намира за установено следното :

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2, чл. 224, ал. 1 и чл. 245, ал. 2 от КТ вр. с чл. 86 от ЗЗД.

По делото страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че с трудов договор от 02.01.2020г., между страните е възникнало трудово правоотношение при шестмесечен срок за изпитване съгласно чл. 70, ал. 1 от КТ, по силата на което ищецът е заемал длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил международни превози” в предприятието на ответника, считано от 03.01.2020г. при основно трудово възнаграждение от 610 лв. месечно. Със заповед от 06.07.2020г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ трудовото правоотношение между страните е прекратено по тяхно взаимно съгласие, считано от същата на дата.

2

Ищецът твърди, че ответникът не му е изплатил дължимото брутно трудово възнаграждение за периода от м.април, май и юни 2020г., както и полагащото му се обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ.

По отношение на иска по чл. 128, т. 2 от КТ:

В случая по делото безспорно се установява, че за исковия период между страните е съществувало трудово правоотношение, поради което ответникът дължи на ищеца уговореното и претендирано трудово възнаграждение в нетния му размер.

По делото е представен болничен лист от 31.03.2020г. за временна нетрудоспобност на ищеца за периода от 30.03.2020г. до 12.04.2020г. вкл. за 14- дневна карантина с оглед наблюдение при съмнение за неуточнено заболяване. Представени са и четири заповеди от 13.04.2020г., 01.05.2020г. 31.05.2020г. и 30.06.2020г., издадени от ответния работодател, в които е посочено, че на основание чл. 160 от КТ на ищеца се разрешава ползване на неплатен годишен отпуск общо за периода от 13.04.2020г. до 31.07.2020г.

Съгласно чл. 160, ал. 1 от КТ работодателят може да разрешава неплатен годишен отпуск само по искане на работника или служителя. Такова по делото не е представено за нито една от горепосочените четири заповеди. Това обстоятелство не се оспорва от страните, а напротив в съдебно заседание ответникът е признал, че горепосочените заповеди за неплатен годишен отпуск са издадени без подадени от ищеца молби за това с цел същият да не бъде уволнене дисциплинарно, поради неявяване на работа. Ищецът от своя страна е признал, че през горепосочените три месеца реално не е изпълнявал трудовите си функции, а бил само на негово разположение, тъй като работодателят не му е възлагал превози.

Съдът констатира, че част от периода, за който са издадени заповедите за неплатен годишен отпуск на ищеца / 13.04.2020г. - 13.05.2020г./ обхваща времето на обявеното в страната извънредно положение, а останалия исков период - 14.05.2020г. до 30.06.2020г. обхваща времето на обявената в страна извънредна епидемична обстановка. Макар и да не е наведеното от ответника, с оглед изявленията на страните, че за исковия период ищецът не е подавал молба до работодателя си за неплатен годишен отпуск, но същевременно фактически не е изпълнявал превози, тъй като такива не са му били възложени, съдът приема, че в случая с оглед обявеното извънредно положение и обявената впоследствие извънредна епидемична в страната, дейността на предприятието на ответника вероятно е била спряна, респ. е бил налице престой, без трудовото правоотношение между страните да е било прекратено, в т.ч. и без ищецът да е искал ползване на неплатен годишен отпуск по смисъла на чл. 160, ал. 1 от КТ. В този контекст съдът счита, че независимо каква е била причината за липсата на възложени от работодателя на ищеца превози /с оглед трудовите му функции по трудовото правоотношение/, в т.ч. и без значение дали се касае за престой или за преустановяване на работата при условията начл. 120в от КТ /макар по делото да липсва нарочна заповед за това/, при действащо за исковия период трудово правоотношение между 3 страните, при която ищецът няма вина за липсата на възложена работа съгласно чл. 262, ал.

1 от КТ същият има право да получи брутното си трудово възнаграждение. Аналогична е и разпоредбата на чл. 262а от КТ която сочи, че за времето на преустановяване на работата в случаите по чл. 120в от КТ /при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка/ работникът или служителят има право на брутното си трудово възнаграждение.

Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. В уговореното трудово възнаграждение по чл. 128 от КТ се включват и допълнителните възнаграждения - в уговорените или в нормативно определените задължителни минимални размери. Така определеното възнаграждение всъщност представлява и „брутното трудово възнаграждение” на работника или служителя, но същото е „брутно” не защото включва и сумите, които работникът или служителят дължи за данъци, осигуровки и други плащания, а защото включва основното трудово възнаграждение и добавките към него. Работодателят съгласно чл. 272, ал. 1 от КТ има задължение да удържи съответно дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски и суми по наложени по съответния ред запори. Тези удръжки работодателят може да направи и без съгласието на работника, следователно, задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата /нетна/ сума за получаване.

По гореизложените съображения съдът намира за доказана по основание исковата претенция на ищеца за присъждане на претендираното нетно трудово възнаграждение за м. април, май и юни 2020г.

Досежно размера на дължимото възнаграждения след извършение изчисления по чл.

162 от ГПК и при съобразяване на извършената по делото съдебно-икономическа експертиза, съдът намира следното:

След извършена служебна проверка съдът констатира, че работните дни през м. април 2020г. са били 21, като видно от данните по делото ищецът е бил през 8 от тях във временна нетрудоспоспобност съгласно представения болничен лист /от 01.04.2020г. до 12.04.2020г. вкл./. В извършената по делото съдебна експертиза вещото лице е посочило, че за времето, в което е бил в болнични през м. април 2020г. ищецът е получил от работодателя си обезщетение за 1 работен ден, а за останалите 7 работни дни обезщетението му е било изплатено от НОИ. Това означава, че следващото се нетно трудово възнаграждение на ищеца за м. април 2020г. е за отработени 13 работни дни /13 р.дни х 29.05 лв. на ден/ и възлиза в размер на 377.62 лв. За останалите месеци май и юни 2020г. на ищеца се следва заплащане на пълния размер на уговореното и претендирано нетно трудово възнаграждение от по 610лв. месечно.

Въпреки доказателствената тежест, ответникът не ангажира доказателства за плащане на дължимото нетно трудово възнаграждение на ищеца в горепосочения размер от общо 4

1597.62 лв. и за посочения период, поради което исковата претенция на ищеца по чл. 128, т.

2 от КТ се явява доказана по основание и в размер от общо 1597.62 лв.

Върху присъдената главница по чл. 128, т. 2 от КТ следва да се уважи и акцесорната претенция на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 27.08.2020г. до окончателното й изплащане.

В останалата част, над присъдения размер до претендирания от общо 1830 лв. искът по чл. 128, т. 2 от КТ се явява неоснователен и следва да се отхвърли, ведно с акцесорната претенция за забава от подаване на исковата молба – 27.08.2020г. до окончателното й изплащане

По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 от КТ:

Разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неползвания си платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, като съгласно ал. 2 обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 от КТ на базата на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.