Определение № 427 от 26.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 427 гр. София, 22.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20238002900581 по описа за 2023 година за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Заводски строежи ПС Пловдив“АД срещу решение №106/20.12.2022г. по т.д.№232/2022 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №180/19.07.2022г. по т.д.№110/2022г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което дружеството е осъдено да заплати на Г. А. Н. договорна неустойка за забава, съгласно споразумение от 03.10.2013г., в размер на 28 650 лв. за периода 22.12.2020г. – 30.06.2021г., ведно със законната лихва и разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът счита,че при постановяването на обжалваното решение съдът не е зачел влезлите в сила съдебни решения, с които дружеството е било осъдено да заплати на ищеца неустойки , считано от 31.12.2008г., от която дата /доколкото съдилищата са приели,че на таза дата е настъпила изискуемостта/ счита,че е започнала да тече давността за гглавното вземане. Поради това, според касатора, направеният от въззивния съд извод,че погасителната давност не е била изтекла към датата на завеждането на исковата молба, е неправилен и 1 необоснован.Поддържа,че с направеното от съда тълкуване на клаузата на чл.3.2 от споразумението от 03.10.2013г., въз основа на което същият е стигнал до извода,че срокът на изпълнение на задължението да се изградят обектите в завършен вид е новиран на 31.12.2015г., решаващият състав е изменил волята на страните. Твърди,че такава новация няма, а падежът на главното задължение е този, който е уговорен още с предварителния договор – 31.12.2008., каквато действителна воля се извлича от тази и от останалите клаузи на споразумението, с които страните са признали,че дружеството е в неизпълнение на главното си задължение да завърши обектите в уговорения с предварителния договор вид и степен. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза касаторът изтъква факта,че ищецът е предявявал претенции за неустойки за забава от 31.12.2008г. Наред с тези съображения касаторът оспорва като неправилно приетото от съда по възражениятя му,че с исковата молба се претендира неустойка за неизпълнение,а с допълнителната такава – неустойка за забава,че петитумът на иска е ясно формулиран и с него се търси мораторна, а не компенсаторна неустойка.По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на БАС и произнасяне на касационната инстанция по същество, като с решението си отхвърли предявения срещу него иск и му присъди направените разноски за всички инстанции.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос,свързан с основателността на възражението му за погасяване иска по давност От кой момент следва да се считат за възникнали притезанието за реално изпълнение на строителството,а оттам и вземането за неустойка за забава, изрично уговорена между страните?

Като съдебна практика,на която противоречи даденото от състава на Бургаски апелативен съд разрешение на въпроса касаторът сочи решение №190/03.12.2019г. по гр.д.№4386/18г. на ІІІ г.о. на ВКС, на решение №78/10.07.2017г. по т.д.№ 843/16г. на І т.о. на ВКС, решение №97/02.06.2011г. по т.д.№828/10г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №5/25.01.1995г. по гр.д.№984/91г. на V г.о. на ВКС и решение №568/03.06.2005г. по т.д.

№885/04г. на ІІ т.о. на ВКС, в които се приема,че „моментът на възникване на задължението за неустойка за забава съвпада с момента, от който длъжникът е изпаднал в забава и вземането за неустойка е станало изискуемо“, както и,че 2

„за да е налице вземане за неустойка за забава е необходимо освен изрична уговорка за това, още и наличие на самия факт на забавата, изразяващ се в неизпълнение на падежа“.

Според посоченото в изложението на касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/10г. на І т.о. на ВКС, съгласно което „преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици“, по въпроса за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо за момента, от който главният дълг е станал изискуем и длъжникът е изпаднал в забава.

Твърди, че, противно на тази практика, въззивният съд неправилно е приел,че главното задължение за изпълнение на обектите в завършен вид би се погасило на 31.12.2020г. – след изтичането на петгодишния давностен срок с начало 31.12.2015г., но със завеждането на иска за реално изпълнение на 22.12.2020г. давността е била прекъсната, доколкото към тази дата, според касатора са били изтекли освен общата 5-годишна, също и абсолютната 10годишна давност.

Поддържа се от касатора в изложението, че допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е приложим и с процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните, тъй като, в противоречие със задължителните указания в ППВС №1/53г., въззивният съд не е взел предвид, че с петитума на исковата молба е поискано присъждане на неустойка за неизпълнение, а с допълнителната такава – неустойка за забава и не се е произнесъл по възражението му за недопустимост на изменението на петитума на иска, заявен с исковата молба,чрез преминаването от един вид неизпълнение /пълно/ към друг вид неизпълнение /забавено/.

При разрешаването на материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.92 ал.1 ЗЗД, който е от съществено значение за изхода на спора, касаторът счита,че съдът се е отклонил от постоянната практика на ВКС, според която неустойката се дължи само за неизпълнение на задълженията , за които е уговорена, а в случая съдът изобщо не бил 3 обследвал вида на спорното право. В тази връзка касаторът се позовава на решения на ВКС по т.д.№1090/11г. на ІІ т.о., по т.д.№377/11г. на ІІ т.о., по т.д.

№714/08г. на ІІ т.о. ,по т.д.№959/12г. на ІІ т.о. и по т.д.№59/08г.

Като самостоятелно основание за допускане на касация страната се позовава на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че обжалваното решение е очевидно неправилно, която предпоставка обосновава с доводи за липса на съобразяване с пределите на СПН на решенията по предходните дела, противно на нормата на чл.297 ГПК и , че в решението си съдът не е установил правилно фактите по делото, поради което е достигнал до напълно неправилни изводи за момента, в който длъжникът е изпаднал в забава и неправилно е изчислил давностните срокове.

Ответникът Г. А. Н., в представен чрез процесуалния му представител писмен отговор, е изразил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, а по същество – за правилност на постановения съдебен акт.Претендира присъждане на направените от него за настоящото производство разноски, съгласно списък.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си Бургаски апелативен съд е приел, че първата инстанция е била сезирана с предявен от ищеца Г. Н. осъдителен иск срещу дружеството „Заводски строежи ПС Пловдив“АД по чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на задължение по договор от 21.03.2008г., съчетаващ белезите на договор за изработка и предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, по който ответникът /въззивник и сега касатор/ е поел задължение за изгради, продаде и предаде на ищеца в уговорена пълна степен на завършеност двадесет и седем офисни помещения в сграда, находяща се в гр.Пловдив и индивидуализирана в договора при уговорен срок за изпълнение 31.12.2008г. срещу определена в договора цена. Съдът е приел за безспорно, че с нотариални актове от 2009г.

4 недвижимите имоти, обект на договора между страните, са били прехвърлени на ищеца, но в степен на завършеност „груб строеж“, а не във вида,описан в договора – изцяло завършени с изпълнени външна и вътрешна дограма, инсталации, гипсова шпакловка и циментова замазка, поради което на 03.10.2013г. страните са сключили споразумение към договора, с чиято клауза на чл.3 ясно и недвусмислено са изразили волята си за изменение на първоначалната договорка относно срока за изпълнение на задължението на строителя и продавач да предаде помещенията в завършен вид , като са го продължили до 31.12.2015г. Приел е в тази връзка за неоснователно твърдението на въззивника в жалбата му,че новият срок е относим единствено към определяне размера на неустойките, като е посочил,че подобно новиране на главното задължение е в обхвата на автономията на страните по договора и договорната свобода, поради което то е произвело действия в отношенията между тях. Съдът е констатирал,че при подновеното договаряне със споразумението страните са се уговорили,че при неизпълнение на задължението в така определения срок строителят дължи, считано от 01.01.2016г. неустойка в размер на 150 лв. дневно за всеки просрочен ден; констатирал е и,че липсват ангажирани от страната, носеща доказателствената тежест – ответника, доказателства в рамките на исковия период това задължение да е изпълнено. Прието е за установено,че между страните са се развили предходно спорни правоотношения, като съдебното производство, образувано във връзка с дължимостта на неустойката по чл.3 от споразумението от 03.10.2013г., е приключило с влязло в сила решение /по гр.д.№324/17г./, с което в полза на ищеца е присъдена такава за периода 01.01.2016г. - 06.02.2017г. Като е съобразил това обстоятелство,съдът е приел,че наведените от ответника по делото правоизключващи възражения за нищожност на клаузата за неустойка са преклудирани от силата на пресъдено нещо, която обхваща и правопораждащите спорното субективно право факти, като забраната за пререшаемост по чл.299 ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици /цит. съдебна практика на ВКС/. Прието е от състава на апелативния съд за неоснователно възражението на въззивника, че в конкретния случай се касае за уговорена компенсаторна неустойка, а не мораторна такава, доколкото с обективираните 5 в споразумението,приети от съда за ясни волеизявления на страните, дължимостта на неустойката е установена с оглед неточно във времево отношение изпълнение на главното задължение на строителя да предаде обектите в завършен вид, като категорично след крайния падеж на задължението /приет от съда за 31.12.2015г./ ,следва и първият ден на дължимост на неустоечното плащане. За неоснователно въззивният съд е приел и възражението на въззивника за неизправност на насрещната страна по договора /поради твърдяно неизпълнение на задължението й за плащане/, като се е позовал на клаузата на чл.2.2 от споразумението от 03.10.2013г., в която страните са признали изрично,че задължението на купувача е погасено изцяло, включително чрез прихващане, направено със споразумението. На базата на тези разсъждения въззивният състав е немерил предявения иск за доказан както по основанието си, така и в размера, присъден с решението на първата инстанция, проверен от решаващия състав на апелативния съд, поради което е заключил,че искът подлежи на уважаване в претендирания размер, ведно със законната лихва.