Решение № 2000 от 26.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2000 гр. София, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20251100504165 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 10.10.2024г., постановено по гр.д. № 31672/2024г. по описа на СРС, ГО, 128 състав, е отхвърлен предявеният от Т. П. Т. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сума в размер на 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие незаконосъобразно действие, изразяващо се в привличането му като страна в НЧД № 3654/2023г. по описа на СГС - за признаване изпълнение на финансови санкции по ЗПИИАРКОРНФС, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.02.2024г., до окончателното плащане на дължимото.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Т. П. Т., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Излагат се доводи за недопустимост на съдебния акт поради неправилна правна квалификация на спорното право. Поддържа се становище, че претенцията следва да се подведе под нормата на чл. 2, ал. 1, т.

1

4 от ЗОДОВ, а не съобразно дадената от СРС квалификация по чл. 2, ал. 1, т 3 от ЗОДОВ. Счита, че с оглед постановено решение, с което е отказано да се признае и приведе в изпълнение решението на несъдебен орган на Република Австрия, е налице невъзможност се ангажира административно-наказателната отговорност на дееца, поради което това непризнаване следва да се приравни на непризнаване на административното нарушение, за което е издадено решението за налагане на финансова санкция. Изложени са и съображения за неправилност на приетото от съда, че поради липса на повдигнато обвинение, искът по ЗОДОВ не следва да бъде уважен. Аргументира становище, че незаконосъобразното повдигане и поддържане на едно административно нарушение от страна на Прокуратурата на Република България, също е дейност, от която за засегнатото лице може да възникнат вреди, които подлежат на обезщетяване. На следващо място, във въззивната жалба се навеждат съображения за неправилност на обжалваното решение и в частта, в която решаващият орган е приел, че Прокуратурата не е предприела действия срещу ищеца и не е станала причина за образуване на воденото срещу него наказателно производство. Сочи, че прокурорът, взел участие в откритото съдебно заседание пред Софийски градски съд по НЧД№ 3654/2023г., е поддържал обвинението, като е поискал от съда да постанови решение, с което да признае наложената финансова санкция. Въззивникът аргументира становище, че обстоятелството, че образуването на производството по чл. 30 и следващите от ЗПИИАРКОРНФС става без участието на прокурор, е неприложимо за материално-правните предпоставки, които следва да са налице за уважаване на предявения по ЗОДОВ иск. В задълженията на прокурора не влизало само повдигане на обвинение, а и неговото поддържане, което в случая било сторено в съдебното производство по НЧД № 3654/2023г. по описа на СГС. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което претенцията да бъде уважена.

Въззиваемата страна – Прокуратура на Република България, оспорва въвзивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, от които е установен фактическият състав на съдебно предявеното вземане за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за настъпилите вреди

2

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Наведените от въззивника доводи за неправилна квалификация на предявената претенция, което е довело до постановяване на решение по непредявен иск, са неоснователни. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:

Както отговорността по ЗОДОВ, така и тази по чл. 49 ЗЗД, е деликтна и се основава на виновно поведение на лица, в случая по ЗОДОВ - на длъжностни лица, които влизат в състава на държавен орган административен или правораздавателен. Трайно в съдебната практика се приема, че правозащитните органи като субституент на Държавата отговарят за вреди по реда на специалния ЗОДОВ само в изчерпателно регламентираните в този закон хипотези. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД, по които искове държавата може да се представлява както от министъра на финансите, така и от процесуален субституент – държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице пряк причинител на вредата или с който прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение. Предметният обхват на ЗОДОВ, и в частност на чл. 2 от закона, урежда изчерпателно и позитивно хипотезите, при осъществяването на които съдът може да присъди обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на действия на правозащитни органи. Ако определено деяние не попада под фактическия състав на специалния закон, отговорността може да бъде ангажирана по реда на деликтната отговорност /чл. 49 ЗЗД/ при наличие на виновно и противоправно поведение на лице, за което ответникът отговаря.

В конкретния случай като правопораждащ претенцията юридически факт /основание на иска/ са въведени твърдения за противоправно поведение на служител на Прокуратурата на Република България, изразяващи се в 3 действия по незаконосъобразно привличане на ищеца и поддържане срещу него на административно нарушение в производството по НЧД № 2654/2023г. по описа на СГС, НО, образувано за признаване изпълнение на финансови санкции по ЗПИИАРКОРНФС. Твърди се, че в причинна връзка с образуваното производство, ищецът е претърпял имуществена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение за предоставената му в процеса адвокатска защита. Настоящият съдебен състав счита, че посочените обстоятелства не попадат под фактическия състав на специалния закон – ЗОДОВ. В случая, нито една от изчерпателно изброените хипотези в закона не е налице. ЗОДОВ е специален, нормите са санкционни и не могат да се тълкуват разширително. Отговорността на ответната ПРБ не може да се осъществи по реда на ЗОДОВ, защото деликтните състави, при които държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, са изчерпателно изброени в разпоредбите на чл. 2, чл. 2а и чл. 2б от ЗОДОВ, но сред тях не попада процесния случай – претенция за обезщетяване на имуществени вреди, претендирани в резултат от съдебно решение, с което е постановен отказ да се признае и приведе в изпълнение на основание чл. 35, т. 9 от ЗПИИАРКОРНФС на решение от несъдебен орган на чужда държава, с което на засегнатото лице е наложена финансова санкция за извършени административни нарушения. Следва да се посочи, че отговорността на ПРБ не може да се реализира по специалния ред, установен в ЗОДОВ – с правоприлагане по аналогия на закона, а още по-малко – чрез аналогия на правото. Наведените от въззивника доводи в този смисъл и конкретно относно приложението на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ, са неоснователни. Цитираната разпоредба предвижда отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено. Очевидно изложените в исковата молба фактически твърдения не покриват хипотезиса на посочената норма, а следва да се квалифицират по фактическия състав на чл. 49, вр. чл.

45, ал. 1 от ЗЗД.

Доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на определения от страните предмет на делото и в границите на търсената от ищеца защита, дадената погрешна правна квалификация на исковата 4 претенция обуславя единствено неправилност на обжалваното решение, но не и недопустимост. Въззивният съд като инстанция по съществото на спора е длъжен сам да даде правилната правна квалификация на претенцията и да реши спора съобразно нея.

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената 5 тежест.

Противоправността се изразява в такова поведение /действие или бездействие/ на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. Безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя.

Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител /решение № 249/16.11.2016 г. по гр. д. № 902/2016 г., IV г. о. на ВКС и посочените в него решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр. дело № 208/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 465 от 28.12.2012 г. по гр. дело № 1157/2011 г. на ВКС, IV г. о., според които предпоставките за отговорност по чл. 49 ЗЗД не са налице когато няма виновно противоправно поведение на лицето, на което е възложена работата/.