Решение № 69 от 11.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова при участието на секретаря София Л. Гаджева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20248002900344 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците С. И. О. и С. С. О. срещу решение № 565 от 26.10.2023 г. по в. гр. д. 801/2023 г. по описа на ОС – Благоевград в частта, с която е потвърдено решение № 125 от 20.04.2023 г. по гр. д. 234/2022 г. по описа на Районен съд - Петрич, в частта, с която С. И. О. и С. С. О. са осъдени солидарно да заплатят на „Юробанк България“ АД парични суми, дължими по договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г., както следва: главница в размер на 23 028,38 лева; възнаградителна лихва в размер на 2 194,95 лева за периода от 06.10.2020 г. до 11.08.2021 г., дължима на основание чл. 5 от процесния договор за кредит; мораторна лихва в размер на 687,06 лева за периода от 11.08.2021 г. до 04.10.2021 г., дължима на основание чл. 6 от договора за кредит; неиздължени такси по договора в размер на 1 034,54 лева за периода от 21.09.2020 г. до 04.10.2021 г., дължими на основание чл. 7, ал. 5 от процесния договор за кредит и съгласно Тарифа за таксите и комисионните на „Юробанк България“ АД, и неиздължени такси за връчване на нотариални покани в размер на 72 лева за периода от 29.09.2021 г. до 04.10.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от постъпването на исковата молба в съда /22.02.2022 г./ до окончателното изплащане на вземането.

1

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че необосновано съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява основателността на предявените искове. Изтъкват, че не споделят изводите на въззивния съд, че е без значение за правния спор непредставянето по делото на действалите към процесния договор общи условия, като сочат, че именно в последните би следвало да са уредени методологията за изчисляване на референтен лихвен процент и дължимите такси. Сочат, че е правно необоснован изводът на съда, че „неизвестните общи“ условия ги обвързват, основан единствено въз основа на събрано заключение по съдебно-счетоводна експертиза. Подчертават, че представените по делото общи условия не са действали по времето на действие на процесния договор за кредит и не са подписани от тях. Изтъкват, че по делото не е представен и подписан от тях погасителен план. Поддържат, че съдът не е отчел, че в процесния договор за кредит липсват клаузи, въз основа на които да може да се заключи какви са конкретните права и задължения на солидарните длъжници по договора, включително съдлъжниците да могат по недвусмислен начин да разберат какви са реалните им задължения по договора при евентуално настъпване на някоя от формите на неизпълнението му от кредитополучателя. Отбелязват, че независимо от ограниченията по чл. 269 ГПК въззивния съд е длъжен и служебно да следи за правилното приложение на императивни материалноправни норми и за защитата на правата на определени групи частноправни субекти, които задължения въззивният съд не е изпълнил с обжалвания съдебен акт, като включително е нарушил разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ГПК. Оспорват приложения от банката механизъм за начисляване на дължимите по договора лихви и такси като неправилен. По тези доводи молят въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно. Претендират присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част. В хода на устните състезания сочи, че касаторите не са потребители по смисъла на ЗЗП, доколкото договорът за кредит е сключен да обслужва търговската дейност на кредитополучателя „Сюра текстил“ ЕООД.

Изтъква, че касаторът С. И. О. е бил собственик и управител на търговското дружество кредитополучател към датата на сключване на договора за кредит и предвид тесните му професионални и служебни връзки с кредитополучателя не се ползва от закрилата на потребител, съгласно утвърдената съдебна практика на ВКС и решение на СЕС по дело С – 419/11 г. Не претендира присъждане на разноски по делото.

С определение № 2860 от 01.11.2024 г. по т. д. № 344/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по въпроса: “Относно задълженията на съда да следи служебно за валидността на клаузи от договор за кредит, включително при оплакване, че са неясни и неконкретни, когато длъжници по договора са физически лица, които биха 2 могли да отговарят на дефиницията за потребители по Закон за защита на потребителите.“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че предявените искове са доказани по основание и размер както от приобщените в първата инстанция писмени доказателства, така и от заключението по приетата съдебно - счетоводна експертиза. Отбелязал е, че с оглед естеството на отпуснатия кредит погасителен план към договора не е правен. Отчел е като вярно възражението на ответниците, че представените от банката общи условия не са действали към момента на сключването на договора и не са подписани от двамата встъпили съдлъжници, но счел, че претенциите на ищеца и изводите на вещото лице не се базират на тях и те са напълно ирелевантни за делото. Взел е предвид, че експертното заключение не е оспорено от процесуалния представител на двамата въззивници, и изтъкнал, че от същото се установява, че вписванията в счетоводните книги на банката са редовни и съответните математически пресмятания, операции и начислявания са правилни. Допълнил е, че претенциите на ищеца са съобразени и с т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д.

№ 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По тези мотиви е приел, че атакуваното решение е правилно и го е потвърдил в обжалваната му част.

По релевирания процесуалноправен въпрос:

По правния въпрос е относима съдебната практика по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 82 от 07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК (след изменението на ГПК с ДВ бр. 100/2019 г.) съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

С решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/14 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, е дадено разяснение за правомощията и задълженията на съда относно служебната проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори в съответствие с тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13/ЕИО на Съвета, вкл. на чл. 6, § 1 от Директивата, дадено с постановените решения по дело С-243/08 г., дело С-397/11 г., дело С -168/05 г., дело С-40/08 г., дело № С -618/10 г., дело С-472/11 г. и дело С-488/11 г. по описа на СЕС, и по поставения процесуалноправен въпрос, по който делото е допуснато до касация, е отговорено, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Посочено е, че когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да 3 изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск - по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като вкл. при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Във връзка с възражението следва да се предостави възможност за становище на насрещната страна и за ангажиране на доказателства от всяка от страните.

Аналогично е разрешението, дадено с решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. поописа на ВКС, ТК, II ТО, с което е зачетена практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решения, постановени по преюдициални запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл.

6,

§

1 от

Директива

93/13/ЕИО на

Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /дело С-397/11, E. Jőrös срещу Aegon Magyarország Hitel Zrt., дело С-472/11, Banif Plus B. Zrt срещу Csaba Csipai и Viktória Csipai, дело С-488/11, D. F. Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito срещу Jahani BV и други/, и прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. При преценка, че клаузата е неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, без да чака потребителят да направи искане, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Принципът на състезателност изисква националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред.

ВКС се е произнесъл по правния въпрос и с решение № 150 от 20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, с което при позоваване на практиката по решение № 199 от 21.01.2019 г. по т. д. 460/18 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, и решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/15 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, е счетено, че нормите на Закона за защита на потребителите, относими към неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни и по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като въззивният съд е длъжен служебно да обсъди и прецени 4 дали клаузите са неравноправни.

Цитираната утвърдена съдебна практика по постановени по реда на чл.

290 ГПК решения на ВКС изцяло се споделя от настоящия състав на съда.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно. Решението в обжалваната му част е допустимо, но неправилно по поддържаните с касационните жалби доводи.

Въззивната инстанция правилно е установила, че ответниците С. И. О. и С. С. О. са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя „Сюра текстил“ ЕООД за изпълнение задълженията на дружеството по договор за банков кредит „Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г. Обосновано съдът е счел за основателно възражението на ответниците, че представените по делото общи условия и методология за определяне на референтен лихвен процент не ги обвързват, защото не са действащи към датата на сключване на договора за кредит и не са подписани от тях.