Определение № 1768 от 03.07.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1768 гр. Бургас, 03.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Галя В. Белева

Членове:

Елеонора С. Кралева

Димитър П. Стоянов като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20232100501040 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет.7, управител Николай Пенчев, чрез юрисконсулт Коланева.

Обжалвано е като незаконосъобразно разпореждане № 2710 от 02.05.2023г., постановено по ч.гр.д.№ 2421 по описа за 2023 г. на Районен съд- Бургас, в частта с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против Т. Ж. Г. , за заплащане на сумите: 67, 19 лв. - договорна лихва за периода от 30.10.2021г. до 11.04.2022г.; 72 , 76 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.01.2022г. до 01.04.2023г.

Частният жалбоподател намира постановеното разпореждане за неправилно.

Сочи се, че дори да се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна, това не води до извод за недействителност на целия договор за кредит. Счита, че в случая е налице частична недействителност, поради което намира, че логичният извод е да се присъдят претендираните вземания за главница, договорна възнаградителна лихва и законна лихва за забава.

Досежно възнаградителната лихва намира, че договорът е съобразен със ЗПК и изискването на чл.19, ал.4 ГПК. Акцентира, че в закона не е определена горна граница на възнаградителната лихва, а само на ГПР и понеже лихвата влиза в границите на ГПР, то същата била законно съобразена с правните норми и търговската практика. Акцентира, че при небанковите институции лихвите са по- високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност, поради което намира за 1 меродавна цената на кредитите в сектора, съобразена с императивните изисквания на закона относно максималния размер на ГПР. Сочи се още, че в случая заемът е необезпечен, поради което не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, нито е налице противоречие с добрите нрави.

Развити са съображения.

Претендира разноски за двете инстанции, включително за юрисконсултско възнаграждение.

Моли разпореждането да бъде отменено, като вместо него се постанови издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за претендираните суми, а именно 67, 19 лв. - договорна лихва за периода от 30.10.2021г. до 11.04.2022г.; 72 , 76 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.01.2022г. до 01.04.2023г.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира частната жалба за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 2421 по описа за 2023г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Сити Кеш” ООД.

Иска се издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист против Т.

Ж. Г. с ЕГН **********, за сумата от 650 лв. /шестстотин и петдесет лева/ – главница, дължима по Договор за паричен заем № 587240, сключен на 30.10.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.04.2023г. до окончателното плащане , 67, 19 лв. договорна лихва за периода от 30.10.2021г. до 11.04.2022г.; 235.25 лв. – договорна компенсаторна неустойка за същия период; 72.76 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.01.2022г. до 01.04. 2023г., и 163 лв. – неустойка за забава, начислена еднократно на 01.01.2023г., както и сумата от 25 лв., представляваща направените по делото деловодни разноски за държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 260 лв.

Към заявлението са приложени пълномощно, квитанция за внесена държавна такса, Договор за потребителски кредит № 587240 от 30.10.2021 г.; погасителен план към договора; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити; искане за сключване на договор за кредит; тарифа за таксите за допълнителни услуги, предоставяни от дружеството- заявител.

БРС е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 650 лв. /шестстотин и петдесет лева/ – главница, дължима по Договор за паричен заем № 587240, сключен на 30.10.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.04.2023г. до окончателното плащане, както и сумите 13.68 лв. /тринадесет и лева и шестдесет и осем стотинки/ разноски по делото за ДТ, съразмерно с уважената част от заявлението, и 50 лв. /петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение. В останалата част заявлението е отхвърлено с обжалваното разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 1291 от 21.03.2023 г.

2

БРС е изложил мотиви в насока, че договорът за паричен заем е недействителен, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10, и чл.10, ал.1 от ЗПК , като не е ясно как е формиран ГПР, към който следва да се добави и предвидената неустойка. Прието е, че съгласно чл.23 от ЗПК, кредитополучателят дължи връщането само на чистата стойност на кредита, без лихвите или другите разходи. Искането за договорна лихва е в противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, вр. с чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД , поради това че уговореният ГЛП 40.05 % надвишавал значително трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава се явявала нищожна.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това /чл.143 ЗЗП/.

От текста на цитираната норма е видно, че изискването съдът да извърши проверка за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. В заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което заповедният съд няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора. В този смисъл е и приетото ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

В случая, съдържанието на договора за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 на ЗПК относно задължителните реквизити на ДПК.

В процесния казус, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетения за забавено плащане, които са предмет на въззивното производство, не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправни клаузи от ДПК.

Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и понастоящем, липсва. Доколкото в закона липсва законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави, поради което до приемането на ЗПК съдебната практика приемаше за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Понастоящем такава горна граница може да се изведе по тълкувателен път - това е 5-кратния размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за 3 допустимия размер на възнаградителната лихва. Процесната лихва е в размер на 40,05 % и не надвишава максимума, предвиден в чл.19, ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо може да се направи извод, че възнаградителната лихва е договорена в рамките на закона.

В процесния договор е уговорено задължение на заемателя /чл.5/ да предостави обезпечение в тридневен срок от усвояването на заемната сума. Съгласно чл.11 от договора, в случай, че длъжникът не предостави посоченото в чл.5 обезпечение в тридневен срок или същото не отговаря на условията в договора, се дължи неустойка в размер на 363,81 лв.

Клаузата на чл.11 вр. чл.5 отговаря на изискванията на чл.10, ал.2 ЗПК /предвидена е в договора за кредит/ и чл.10а, ал.4 ЗПК /видът, размерът и действието са ясно и точно определени в договора/. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, доколкото представлява разход, произтичащ от неизпълнение задълженията на потребителя /да предостави някое от обезпеченията по чл.5 от договора/, тази неустойка не се включва при изчисляване на ГПР. Но, дори да се приеме, че съобразно предварителното й уговаряне и включване като част от задължението по договора да налага включването на тази такса в общия процент на разходите, респективно, да бъде съобразена при определяне на ГПР, на основание чл.19, ал.5 ЗПК и чл.21, ал.1 ЗПК следва извод, че самата клауза за неустойка евентуално би била нищожна. Следователно, наличието й в договора само по себе си не прави целия договор за потребителски кредит недействителен, както неправилно е приел районния съд.

Също така следва да се отбележи, че в заповедното производство съдът няма задължение да извърши служебна проверка дали ГЛП или ГПР, посочени в договора, съответстват на действителните му стойности, които биха могли да бъдат установени от данните в договора, погасителния план и счетоводството на заявителя. Съгласно приетото в т.2 от Решение на СЕС по дело С- 453/10 от 15.03.2012г., „търговска практика, състояща се в посочването на договор за кредит на по- нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ ЕО, 98/27/ЕО на Европейския парламент и на съвета и Регламент /ЕО/ № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета /“Директивата за нелоялните търговски практики“/, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средният потребител да вземе решение за сделка, която в противен случай не би взел. Националният съд трябва да провери дали това е така по делото в главното производство. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на чл.4, §1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на чл.6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит“. С други думи, несъответствието на 4 посочения в договора за потребителски кредит ГПР с действителния, не съставлява основание за недействителност на ДПК по чл.6, параграф 1 от Директива 93/13.

Доколкото в частната жалба не се съдържа искане за присъждане на неустойка за непредставянето на поръчители, както и за неустойка за забава, въззивният съд не следва да се произнася служебно дали същите се дължат от длъжника.