Определение № 360 от 04.03.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 360 гр. Плевен, 04.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.А

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г.А Въззивно частно гражданско дело № 20254400500157 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274 и сл. вр. чл. 248 от ГПК .

С определение № 5189/12.12.2024 г. по гр.д. № 4306/2024 г. по описа на съда Плевенският РС е оставил без уважение молбата на ответника „Кредирект“ ЕООД, гр. София за спиране на производството по делото и за изменение на решение № 1458/31.10.2024 г. по делото в частта за разноските за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 248 от ГПК.

Недоволно от постановеното определение в частта, в която е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК е останало дружеството частен жалбоподател „Кредирект“ ЕООД, гр. София, което чрез процесуалният си представител адвокат Х. М. от САК от представляващото Адвокатско дружество „Н. У., М.“ го обжалва пред въззивния съд в тази му част като неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че на пълномощника на ищеца се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото в хипотезата на чл. 38 ал. 2 от ЗА, респ. че определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение е адекватен на положения труд от адвоката по делото. Твърди, че в конкретното производство ищецът е представил два отделни договора за правна помощ, в които е посочил различни основания по чл. 38 от ЗА за предоставяне на безплатна правна помощ по делото и това му поведение следва да има за последица на адвоката изобщо да не се присъжда възнаграждение за предоставена правна помощ по 1 делото. Позовава се на цитирана практика на ВКС относно преценката за надлежно упражнено право по чл. 38 от ЗА, цитирана практика на ВАС относно преценката за присъждане на конкретен размер на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА и решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. относно липсата на задължение за съда да се съобразява с размерите на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Според частния жалбоподател ищцата е завела общо шест дела против дружеството и конкретното не се отличава с правна и фактическа помощ, които обстоятелства е следвало да бъдат съобразени от съда, както и това, че не подлежат на възмездяване действията на адвоката, извършени преди датата на сключване на втория договор за правна помощ по делото. В заключение се иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да измени постановеното решение по делото в частта относно разноските като не присъжда разноски в полза на пълномощника на ищеца или при условие на евентуалност да намали присъденото адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от адвокат Е. И., в качеството на представляващ Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, гр. Пловдив, с който се оспорва основателността на частната жалба. Счита, че правилно първоинстанционният съд е определил възнаграждението й съобразявайки като ориентир разпоредбите Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и счита, че съдът следва да съобрази актуалната практика на ВКС в тази насока, която се цитира в отговора. Счита, че заведените няколко дела между страните са резултат от сключването между тях на няколко идентични договора за кредит, във всеки от които има идентична неравноправна клауза за неустойка и право на ищеца е да заведе иск за прогласяване на нищожността на клаузите по всеки от договорите, което поведение е добросъвестно и правомерно и не би могло да се възприеме като злоупотреба с право. Позовава се на цитирана практика на ВКС, съгласно която проверката на предпоставките по чл. 38 от ЗА е недопустимо да се прави от съда, тъй като се касае за отношения между адвокат и доверител и счита, че е достатъчно да е представен договор за правна помощ, в който да е посочено, че правната помощ се оказва безплатно на някое от предвидените в чл. 38 ал. 1 от ЗА основания. В заключение се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното определение.

2

Плевенският окръжен съд, като прецени доводите в частната жалба и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК с оглед подаването й с електронен подпис на 13.01.2025 г. при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното определение, поради което е допустима.

Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 248 ал. 1 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

От приложеното гр.д. № 4306/2024 г. по описа на ПлРС се установява, че същото е приключило с влязло в сила решение по съществото на спора, а именно решение № 1458/31.10.2024 г., с което е уважен изцяло предявения от ищцата С. П. С. против ответника „Кредирект“ ЕООД, гр. София иск, като е прогласена за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД клаузата на чл.

18 от договор за потребителски кредит № 887343/29.06.2023 г., сключен между страните. С решението ответното дружество е осъдено да заплати по сметка на съда на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК държавна такса в размер на 158,88 лв., а на пълномощника на ищеца ЕАдвД „Е. И.“ адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС. Решението е съобщено на „Кредирект“ ЕООД, гр. София на 12.11.2024 г. и в срока за обжалване на решението на 21.11.2024 г. е постъпила молба по реда на чл. 248 от ГПК от дружеството, с която се иска изменение на решението в частта относно присъдените разноски, като се иска да тези разноски изобщо да не бъдат присъждани, като в полза на адвоката не се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА и алтернативно размерът на присъденото адвокатско възнаграждение да бъде намален. С молбата се прави искане за спиране на производството по реда на чл. 248 от ГПК на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 вр. чл. 633 от ГПК до произнасяне на СЕС по дело С-744/2023 г. във връзка с преюдициално запитване дължи ли се присъждане на ДДС върху адвокатски хонорар при предоставена безплатна правна помощ по делото.

Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата за спиране на производството по делото, като е приел, че не са налице предпоставките за това. За да остави без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК ПлРС е приел, че след като договора за правна помощ, представен по делото касае конкретното дело, а процесуалното представителство е осъществено от адвоката с приложено по делото пълномощно с исковата молба /ИМ/ не са налице основания да приеме, че разноски за адвокатско възнаграждение не се 3 дължат. Относно дължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение съдът е препратил към мотивите на съдебното решение, съгласно които след като адвокатът осъществил безплатна правна помощ е регистриран по ЗДДС, то дължимият данък следва да бъде начислен върху определеното му възнаграждение.

Въззивният съд приема за неоснователни оплакванията в частната жалба за недължимост на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА в полза на осъществилия безплатна правна помощ адвокат поради липса на основанията на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА по отношение на ищеца. С присъждане на възнаграждението по този ред се овъзмездява предоставената от адвоката безплатна правна услуга и тъй като от съдържанието на представения договор за правна помощ не се установява договаряне на адвокатско възнаграждение, както и заплащането му следва да се приеме, че изявлението на пълномощника на ищеца за оказана безплатна правна помощ по делото не е успешно оспорено и опровергано от ответника. Налице е установена съдебна практика - определение № 5557/02.12.2024 г. по ч.гр.д. № 1281/2024 г., ІІІ г.о. на ВКС и посочените в него, съгласно която за уважаване на искането по чл.

38 ал. 2 от ЗА е достатъчно по делото да е установено, че е осъществена правна помощ без договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36 ал. 2 от ЗА, да е налице заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, да липсват данни, които да го опровергават, както и да е налице отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В конкретният случай основанието за предоставяне на безплатна правна помощ по делото, посочено в представения с ИМ договор за правна помощ е оспорено от ответника с писмените бележки преди провеждане на първото по делото заседание, но не са представени доказателства от ответника, които да опровергават наличието на основание за осъществяване на безплатна правна помощ или заплащането им. При липса на отбелязване в договора за правна помощ, представен по делото с ИМ ищцата да е заплатила на адвоката възнаграждение за оказаната му правна помощ по конкретното дело и с оглед наличието на пълномощно за подаване на ИМ в полза на същия адвокат, правилно първоинстанционният съд е приел, че такова се дължи на упълномощения от ищеца адвокат на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА за всички извършени от него процесуални действия по делото. Не следва да се 4 обсъжда представения по делото втори договор за правна помощ, доколкото от съдържанието му не се установява сключването му между страните по делото.

Въззивният съд приема за неоснователни оплакванията в частната жалба относно размера на определеното адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца за конкретното производство като несъобразено с фактическата му и правна сложност. При съобразяване на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г. и актуалната практика на ВКС, въззивният съд приема, че нормите на ЗА, препращащи към Наредбата на ВАС, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, на които е придаден задължителен характер с националната правна уредба противоречат на разпоредбите на чл. 101 § 1 от ДФЕС вр. с чл. 4 § 3 от ДЕ С, поради което не е задължен да ги приложи. При определяне на възнаграждението на адвокат, осъществил безплатна правна помощ по делото съдът следва да съобрази вида и интереса на спора, вида и количеството на извършената работа, реалната пазарна цена на адвокатската услуга и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по к.ч.т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т.о., определение № 1570/13.06.2024 г. по к.ч.т.д. № 664/2024 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.. Въззивният съд приема за изцяло неоснователни оплакванията в частната жалба за злоупотреба с право от страна на ищеца при образуване на делото, както и доводите, че наличието на множество дела между страните следва да бъде съобразено от съда при определяне на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца по конкретното дело. Не може да бъде възприето за злоупотреба с право предявяването на основателни искове, произтичащи от неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Правната възможност за съединяване на граждански дела между едни и същи страни е изрично предвидена в закона и при наличие на предпоставките за това ответникът е имал възможност да поиска от съда съединяване на делата, в който случай съда ще има възможност да бъде съобразена фактическата и правна сложност на спора като цяло, но в конкретният случай това не е направено. При приключване на всяко гражданско дело съдът е задължен на основание чл. 78 от ГПК да присъди разноските по конкретното дело и липсва правна възможност да съобразява наличието на други спорове между страните или размера на разноските по тези дела.

В конкретният случай релевантно е обстоятелството, че е разгледан 5 установителен иск за прогласяване на нищожност на една отделна клауза от договор за потребителски кредит, в резултат на която при отпуснат кредит в размер на 2 000 лв. при неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение на кредита в изключително кратък срок кредитополучателят дължи неустойка в размер на 3 971,88 лв.. При съобразяване на този материален интерес на спора и обстоятелството, че по делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което пълномощниците и на двете страни не са се явили и са депозирали писмени становища, въззивният съд приема, че адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. или 480 лв. с ДДС отразява адекватно положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца по делото по предявения и уважен иск. Съдът приема, че разпоредбата на §2а от ДР на Наредбата е приложима и по отношение на случаите на оказана безплатна услуга, тъй като предоставената от адвоката услуга съставлява облагаема възмездна доставка по смисъла на ЗЗДС, като без значение е дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено от страната възложител на услугата или е определено от съда по предвидения в чл. 38 ал. 2 от ЗА ред и се дължи от другата страна. Налице е противоречива практика на ВКС по този въпрос, но до уеднаквяването й или постановяване на решение на СЕС по С-744/2023 г. във връзка с преюдициално запитване от СРС, въззивният съд намира, че след като по делото са представени доказателства за регистриране на адвоката по ЗДДС, то върху определеното възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които адвокатът в последствие ще дължи на бюджета.